„Психотерапията е огромен риск“. Това бяха първите думи на преподавателя ми в университета, който щеше да води т.нар. „група за собствен опит“ – сесии, в които бъдещи терапевти чоплят собствените си рани. И то пред очите и ушите на колегите си, а не в по-малко заплашителния формат на индивидуалното консултиране. Не мога да кажа какво са си помислили състудентите ми за това гръмко начало. Един от тях после сподели през смях, че се е почувствал като морски пехотинец на първата си тренировка.
На мен обаче не ми беше смешно, защото абсолютно вярвах на преподавателя си – обръгнал психиатър с баща под пагон. Още щом реших, че искам да изучавам и практикувам психодинамичните теории за човешкото поведение, тръгнах на лична терапия, водена къде от желанието един ден да стана добър професионалист, къде от типичната младежка потребност да се ровя в себе си и да слушам звука на собствения си глас. Така че имах една година преднина в публичното „излагане“, макар и в по-камерен формат.
Изборът на терапевт беше вторият случай към онзи момент на живота ми, в който се осмелявах да се целя високо. Избрах си психиатър – психодинамичен терапевт, университетски преподавател, висок, синеок, с излъчването на младия Антъни Хопкинс, от семейство на потомствени политици, да го наречем д-р Г. Бях си намислила
дълъг монолог за злощастната си история
и как тя ми пречи да се разгърна като пълноценното човешко същество, каквото смятах, че заслужавам да бъда. Все пак, психодинамичната теория в значима степен мисли върху проявленията на ранния опит в реализацията ни като възрастни.
Бях тръгнала на терапия с очакванията, че ще се изповядвам пред някого, който ще ми дава съвети как да реша проблемите си и да стана по-читаво човешко същество. Някой, пред когото ще рециклирам отново и отново тъжната си история, заради която животът ми е низ от изпитания. Накратко – да се превърна в циклещ мрънкомат. Когато напуснах първата си сесия с д-р Г. обаче, не бях получила нито един съвет. Не ме изненада с някакви дълбоки прозрения относно сложната ми природа.
Нямаше виртуозни интерпретации.
Всеки път, когато се отплеснех в разсъждения, ме връщаше в някакви невъзвишени конкретики. Беше мълчалив, пестелив на коментари, кимаше и горе-долу това беше. От дистанцията на времето си давам сметка колко ясно е прозирало желанието ми да бъда спасена виртуозно и колко лесно някой по-суетен терапевт-младок би откликнал на това очакване. Д-р Г. обаче постоянстваше в свалянето ми на земята, докато един ден изревах възмутено:
„Вие сте точно като майка ми, искате да говорим само за това, което на Вас Ви е интересно“.
За мое смайване, лицето му се освети от огромна усмивка, първата, която бях видяла за има-няма три месеца. „Значи Ви приличам на майка Ви“, възкликна той, сякаш току-що съм му направила огромен подарък.
„Имате хубава усмивка,
трябва да си я ползвате по-често“ – казах му.
След време, когато вече учех психодинамични теории за развитието на децата и човешкото поведение, особено по време на стажовете ми, осмислих напълно цялото смирено величие на д-р Г. Осъзнах, че ми е направил инструктаж по учебник какво всъщност е терапията. Тя е лечение чрез въвличане в отношения. Отношения, в които личността на терапевта остава в сянка, дава ти възможност да проектираш върху него всичките си
болки, фантазии, гняв, любов, завист …
и той да ги понесе, без да се разпадне, както се разпадат родителите ни, приятелите ни, любимите ни, щом станат свидетели или потърпевши на най-черните ни страни. Терапията е, ако страхът от изоставяне блокира отношенията ти, терапевтът да е винаги там, в уречения час, без да те кара да го чакаш, да се появява отново и отново, както бебето очаква майката да се появи и тя винаги идва. Тя е възможност да се пренапишеш чрез думите, да се създадеш отново със собствения си разказ за себе си,
да родителстваш над желания си Аз.
Д-р Г. ме научи и какво не е терапията. Тя не е раздаване на съвети, което би било натрапване на личностовата конструкция на терапевта върху тази на клиента, а деликатно повеждане към твоето собствено, автентично аз. Повечето от нас нерядко действаме като сбор от очакванията и фантазиите на важните за нас хора.
Терапевтът е или би трябвало да бъде човекът, чиито очаквания не ни се налага да обслужваме, но все пак ни помага да се свържем със себе си. Който ни приема и разбира в истинската ни цялост, без да съди. Терапията не е бързо решение на проблемите и светкавично облекчение. Напротив – може да бъде мъчителна, объркваща, да извади на бял свят дълго
потискани болки и вътрешен хаос,
който трябва да бъде разпръснат навсякъде и добре огледан, преди да бъде подреден. Затова и професионалистите предупреждават клиентите си, че не е добра идея да се вземат важни решения и да се правят резки движения, докато трае терапевтичният процес.
Много се говори за преноса и привличането между терапевт и клиент, и това може да стане част от процеса, но терапията не е свалка. И за момент не ми хрумна да изпробвам класическата роля на пациентката–съблазнителка. Знам с пълна сигурност за случаи, в които терапевтираните не са имали този късмет, но в личната си терапия успях да усетя и
да направя част от себе си знанието,
че може да съществува привързаност и без ерос. И до днес смятам, че подготвеността ми за ролята на родител е заслуга на д-р Г.
Той беше достатъчно добрият, разумен, смислен и умерен родител, какъвто нямах.
Заради преживелищния опит в дългата си лична терапия, успях да мина относително безшоково и през голямото трицифрено число часове от задължителната ми групова, която никак не беше разходка в парка. Нея не усетих като по-голям риск, въпреки повечето участници. Вниманието ми се разпределяше между всички тях, та не товарех водещия на
групата с много очаквания и фантазии.
Терапевтът обаче също е човек, с всичките си емоции и слабости, които клиентът може да събуди. Той не е непристъпна скала, която тихо анализира процеса, а се вълнува, съпреживява, свързва се с клиента чрез собствените си чувства. Всъщност, чувствата на терапевта са най-мощният терапевтичен инструмент и той трябва да може да ги удържи. По-трудно е, отколкото човек би могъл да си представи. Затова терапията е не по-малък риск от всички други отношения, които включват двама души, събрали се да свършат някаква работа. Риск, в който човек влиза по свой избор и – в общия случай – по-близо до себе си. Най-хубавата близост.
0 Коментара