Най-тъжното време през годината е когато се чакат чудеса

Семейство Златкови се състои от четирима души, представители на три поколения от село Златица, но корените им могат да се проследят поне още пет поколения назад, когато предците им пристигат в това своеобразно българско Елдорадо, подмамени от златната треска и митовете около някогашните галерии, в които римляните добивали ценния метал.

В представите на редовия следосвобожденски селянин, професията на златотърсача не била свързана толкова с лишения, труд и постоянство, колкото с типичното за тогавашните нрави разбиране за авантюризма като повърхностно занимание на нехранимайковци и галеници на съдбата, имащи редкия шанс да се отдават на странности, необременени от грижи, свързани с постоянното стържене на стомаха.

Клетниците клечали с месеци в реки и мочурища и пресявали пясък с беглата надежда да намерят някое златно зрънце, но според селяните, разчитали най-вече на късмета. А късметът не бил популярен тогава там. Местните ставали старци на по 40 години, очукани, обрулени и онеправдани, приучени на принудителен прагматизъм, вярвали само в земята и суровите й закони, подчинени на физиката, не и на метафизиката. Преживяването ставало с преработване. А на повече от преживяване никой не се надявал. На по-малко от преработване също.

Човек се раждал роб. Раб.

Съкратено от работник. Родителите създавали деца за работна ръка. Анатомичното уравнение било следното: две ръце са повече от едно гърло. Въпреки разходите по него, всяко дете било на сметка. Детство почти не съществувало, освен няколкото съзнателни години, които на село свършват внезапно. Късметът също не съществувал. Съществувал кърът. Полето. Браздата. Лехата. Ливадата. Земята, която жадно поемала целия смисъл на човешкото съществуване, а скоро поемала и самия съществувал човек. В Царска Русия Пушкин вече бил написал приказката за Златната рибка, но в цървулска България никой още не я бил чел. В краткия промеждутък между раждането и смъртта, чието описание може чисто административно да се сведе до две дати, човекът разчитал само на себе си. Помощта от провидението, опредметена посредством непоследователното и непостоянно благоразположение на съдбата, представлявала по-скоро отдалечаването една от друга на тези две дати, отколкото изпълването им с допълнителна радост, развитие или смисъл.

Пет поколения по-късно, нещата вече не стоeли така не само при Златкови, а при почти всички в Златица. Тя вече не била село, а град, и за всичките й 5000 граждани успех, постигнат с труд, бил стар, срамен, селски идеал. Сега се ценяла находчивостта, комбинативността, хитростта, хазартът.

Да човъркаш в почвата

носи същия социален престиж, както да човъркаш в плътта. Като да стискаш пъпките по носа, вместо да стиснеш шията на живота и да го принудиш да се предаде. Или поне шията на шанса.

За Златка Златкова (17) шията на шанса представлявала дебелият четинест врат на поредния й приятел Борис (47), с прякор Борчо. Борчо някога бил борец. Сега е бизнесмен. Бизнесът му не представлявал интерес за Златка, както и близкото му минало на тепиха. Всъщност, Борис сам по себе си също не й бил интересен. Интерес тя имала от него единствено като приносител на блага и битови придобивки, свеждайки по този начин значението на временния спътник в живота си, до значението на английската дума interest, в превод на български език – лихва. Лихва за лигавицата й. Която тя от няколко месеца насам му предоставяла, за да си играе. Шест месеца, за да бъдем точни. Чийто брой, перфидно представен от нея като полугодишнина, станал повод да му предложи пресилен и прибързан празник, под формата на почивка или пътешествие, в чест на тяхната перманентна любов. Примерно,

Коледа в Бали. “Еееее, Бали!” –

простенал Борчо, защото, между нас казано, бизнесът му не бил чак такъв, че да не го смути една седмица all inclusive, в който и да е остров в тропиците, а никой туроператор не предлагал пакети само за новогодишната нощ. “Ебали?” – отвърнала Златка, сливайки стона му под формата на въпрос. Борчо не отговорил. 1500 евро с включени самолетни билети била приемлива цена на първата му истинска инвестиция. Досега плащал предимно с разходки с джип, измамен имидж и сметки като за семки в заведения. За миг през ума му минала мисълта защо да плаща за дъвка, дъвкана от 6 месеца, чиято най-голяма сладост била в началото, но кротко казал “да” и замълчал. Златка ликувала. Нека мрат другите курви в класа й. Тя ще прекара зимната ваканция на плажа.

Радка Златкова седяла в офиса на застрахователната компания и се депресирала. Скоро навършвала 40. Критическото олющване на женската й ценност печално съвпадало с първото пропукване на ценността й като кадър. Вярно, че Радка била доайен в офиса, но доайен била и жената, която преди 15 години уволнили само за да се оваканти място за Радка – неопитната и неумела стажантка, тепърва трябваща да се учи, чиято парична полезност за фирмата се състояла само в това, че мъжете инстинктивно отивали да се застраховат при нея, включително и от рискове, които никога нямало да настъпят. През прехода й от дебютант в доайен, Радка станала свидетел на

безброй подмладяващи рокади,

така щото средната възраст в офиса да се движи около 30. И ако допреди 5 години това не я притеснявало, защото с 25-годишните новоназначения балансът на фирмата й излизал, скоро срещу Радка трябвало да седне колежка колкото дъщеря й, а чак толкова млади там нямало. Радкината разруха била бавна, но постоянна. Идвало време за обезценка на основния й материален актив. Идвало време разделно. На раздяла между женствеността и жената. Не една година, не един месец, даже и една седмица не трябвало да протака повече. Нямало да стане по-млада. Трябвало да действа незабавно. ДА СЪБЛАЗНИ ШЕФА СИ СЕГА. Радка излязла от офиса и се отдала на разкрасяване. Зрелите жени могат да са желани. Проблемът е, че просто не притежават потенциал и пътят напред е път надолу. Ако завинаги можеха да се съхранят зрели, младите не биха имали никакъв шанс. Доста след края на обедната почивка, Радка триумфално влязла в офиса. Ако отсъствието й останало незабелязано, то присъствието не могло. Пред престорено незаинтересовани погледи затворила отвътре вратата в кабината на шефа и го убедила да преразгледа политиката по назначения и уволнения. Нека курвеят младите кукли в офиса. Тя ще получи заслужен коледен бонус в договора си.

Татко Златков не чакал други да му дават бонусите. За 46 години живот научил, че

не може да разчита на настроението

и благоволението на хората. Не конкретно към него, а към всички въобще. Така че направо си взимал каквото може от тях. Е, не насила, това време вече минало, но нима силата винаги трябва да е физическа? Доверието, убеждението, спазаряването, внушаването… Това също е сила. Всеки хипофизен мутант може да изтръгне със сплашване пари от някого. Изкуството е да го накараш доброволно да ги даде. Татко Златков беше шмекер. Започнал в зората на 90-те, с три кибритени кутийки и едно топче от дунапрен. Постепенно пораснал. Минал през Магурата, през врътките с валута, турското злато и югоембаргото. Играел сам, най-често на дребно. Мнозина му се присмивали. Същите плащали 50% от печалбата си на покровители, а заради останалите 50% конкурентите им платили на похитители да ги свитнат тях. Междувременно Татко Златков минавал между капки и куршуми, твърде незначителен, някой да си ги пилее по него. Твърде незначителен, някой да го забележи дори. Формално работел в сервиз. Реално, сервизът бил на баджанак му. Точно той го запознал с Тото. Млад италианец, вкарващ коли почти без пари. На баджанака докарал Алфа. Той й се нарадвал й я продал с 300% надценка. Татко Златков бил впечатлен. Дал 1000 евро на италианеца и след седмица седнал в Ауди А6. Поръчал кола и за жена си, да не ходи пеша до кантората. Тогава се сетил нещо. Нещо, което щяло да е ударът на годината. Не само защото ще спечели пари, а защото през изминалата година Татко Златков не бил предприел много удари. Той не вярвал в скучната работа от 9 до 5, както и в работата въобще.

Вярвал в шанса. В късмета. В ден-година-храни.

Взел заем от баджанака, събрал каквото спестил и дал 20 000 евро на Тото за доставката на цял автовоз скъпи коли за без пари. Тази година Дядо Коледа ще напълни шейната с подаръци, а вместо елени, лимузини щели да я теглят.

Бабка Златка беше толкова стара, че смъртта нямаше да я промени особено. Внучката й (17), която кръстиха на нея, вярваше, че след 90 хората се превръщат във вампири и вече никога не умират. Старицата бе достигнала онзи морфологичен стадий, в който тялото се консервира, а мозъкът дементира. Ако имаше следващ етап, то той би бил хибернация. Цял живот работила в завод. Като малко по-разсъдливо говедо. Със същата страст. Със същото удовлетворение. Даже и със същата възвръщаемост, защото за 50 години на плантацията бабка Златка бе спечелила една пенсийка. Макар и с голямо закъснение, тя, също като сина си, престана да вярва в работата. Но понеже вярваше в Бог, вярваше и във волята му да въздава възмездие, така щото, ако цял живот си живял като куче, то поне в края му, от последен, да станеш за малко първи. За един от многото й рождени дни някой й подари билет от Държавната лотария, който се оказа печеливш и

бабка Златка прибра лесни 1000 лева.

Повече от три нейни пенсийки. Повече от пет някогашни заплати. „Роди ме мамо с късмет…”, засмя се бабка Златка с щърбата си уста. Ако за 50 години затъпяваща работа в завод мозъкът й не бе претърпял непоправими увреждания, тя щеше да знае, че дори и да съществува такова нещо като късмет, то тия 1000 лева са изчерпали нейния в тая игра завинаги. Бабка Златка бързо купи 4 талончета. Печалбата й веднага намаля на 990 лева. От този ден натам, към останалите й бюджетни пера се отвори ново, и всеки месец десет лева от пенсийката се харчеха за талончета, а често и рестото в магазина даваше за билет. Никога не спечели нищо, но кайметата още й се привиждаха. От вестниците разбра, че за празниците Лотарията пуска извънредна емисия печеливши билети, а в порив на предизборна благотворителност премиерът ще даде и 13-та пенсия. Дори не излезе от пощата. Получи парите на едното гише и ги пренесе на другото, където сред картички и марки се продаваха и талончета. Размени банкнотите за билети, върна се вкъщи и затърка. Тази Коледа късметът няма да бъде в баница. В билет ще е.

Освен препоръка да не се слуша съпругата, приказката на Пушкин за

Златната рибка е порицание на алчността.

Критика към културата на лесното, която масово заразява младите. Няма шорткът за шампиона, няма магическо хапче за отслабване, няма успех без усилие. Има работа, упоритост и дисциплина. Има умереност и въздържание. Мъдрите знаят, че щастието е в това да имаш минимални потребности, а не максимални облаги. Но нашите герои са прости, те искат всичко, искат го лесно и го искат сега! За празника. Но Дядо Коледа няма, а приказките само идеализират действителността. Ето каква е тя:

Тази Коледа едно момиче ще плаче в банята, вместо да се пече на Бали, защото на приятеля й ще му се стори скъпо това приятелство, една майка ще я уволнят за пръв път, след като са я употребили и обнадеждили неколкократно, един баща ще го завлекат с пари, вместо да му докарат коли, а една баба ще умре от вълнение, дали ще спечели пак. Но където няма печалба, поне има поука. Дори и да бе спечелила, бабата пак щеше да умре. А близките й щяха да продължат да водят живот в неведение. С ползата и парите на другите. Включително тези на бабата. И никога нямаше да научат, че късметът е преходен, а щастие не съществува.