Нар

Ядем нар, зрънцата му се пропукват между устните ти, киселият сок навлиза, оцветява езика ти. Аз вкарвам моя в устата ти и усещам затопления кисел сок. Eзиците ни се борят стремглаво, въртят се, бутат се един друг, нямаме време да преглътнем сока, той се стича по устните ни, по шията. Ти спираш за момент и с език започваш да преследваш една червеникава капка сок от нар, която се стича по врата ми, решен си да я гониш с език по цялото тяло, стигаш до гърдите, където тя бързо се претопява в деколтето на блузата.

Поглеждаш ме. Гледаме се дълго и продължително в тъмната и студена декемврийска нощ. И двамата сме замаяни. От неочакваната среща, от случайната целувка в три през нощта на пейка пред Народния театър, от яденето на нар, който откраднахме от някакво Коледно парти, където се запознахме, от внезапната страст, с която ни заля сока му, от снега, който бавно натрупваше около нас и създаваше бяла магия. В този момент нямахме минало, нито бъдеще. Имахме един случаен миг заедно. Нямахме приятели, роднини, не познавахме никого, нямахме професии, банкови сметки, сметки, нямахме нищо. Само аз и ти. И това беше толкова освобождаващо. Съвършено. Всичко беше само два погледа в нощта, дъх от устните, който излиза като пара и стопля зимата, снежинки падащи и топящи се върху клепачите. Ти запали цигара. Видях, че запалката ти е марка „Зипо“ и веднага си представих как с нея бих направила това, което прави непреодолимата любов Ина на Пасков в „Аутопсия на една любов“. Исках да направя това, точно с теб, да я вкарам там, а ти да я изкараш с език и да запалиш втора цигара. Усещах, че всяка подобна откачена идея ще ти хареса и

ще можем да полудеем заедно.

Романтика и развратна страст се сливаха така естествено и плавно, както прегръдките ни в нощта. Във всичко се допълвахме. Исках да те обичам, да се целуваме нежно в приглушена светлина от свещи и в същото време изгарях от страст да се целуваме до кръв, да оставяме белези по врата и тялото си, да разсичаме с вик нощта и да се сливаме в едно. Ти беше всичко, което съм търсела. Животът придоби смисъл само за миг. Молех се тази нощ да не свършва, молех се да продължи и утре, ей така, да прескочим деня и да останем замръзнали в прегръдка насред снега в парка. Затрупани от студената бяла пелена. Да се превърнем в статуи на вечността,

статуи на смисъла,

който се случва понякога и винаги внезапно, случайно, като гръм от ясно небе, трае секунди и ако оцелееш след този взрив, го помниш цял живот. Ще оцелеем ли заедно?!

***

Разхождаме се в парка с децата си, държим ги за ръка, а те подскачат весело и ловят в шепи прехвърчащите снежинки. Ти си уморен от работа, аз от грижи за децата. Върху лицата ни играят коледните светлини на украсата пред Народния театър, сякаш в ритъм с музиката на уличния цигулар. Изведнъж децата се втурват да тичат, за да се покатерят на две заснежени статуи замръзнали в прегръдка. Качват се върху рамената им с весели викове. По едно време идват към нас и ни носят някаква червеникава топка примесена със сняг.

– Какво е това, мамо? – питат те като го поднасят към ръцете ни. – Намерихме го между тези две статуи, ето там!

Двамата се споглеждаме, усмихваме се и ти отговаряш:

– Това, деца, е нар. Върнете го на статуите. Те имат нужда от него!