Нашите 42

Началото – крехки, твърде млади, влюбени и тръпнещи. Събрахме се, без да имаме и най-малка представа, че бракът ще ни подложи на много изпитания и провали. С времето хуморът, с който се отнасяхме към изникнали неуредици, изчезна и на негово място се настани страхът, но след още няколко години страхът отстъпи мястото на мъдростта.

Не знам как стигнахме до днес заедно – цели 42 години съвместен живот. Да речеш, че вървим в една посока постоянно, да имаме еднакви интереси – не. Трасирали сме някак пътя, макар и леко неравен, вървели сме по него заедно с тежестта на проблемите и така лека-полека сме издялали фигурата на съжителството. Странното е, че напук на това, което в повечето случаи е правило за успешните бракове, за нас не важи.

Липсва утринна прегръдка или целувка

за лека нощ. Няма използване на изрази като „любима-любими“. Мисля, че хармонията е много далече от нас, а всъщност досега сме цели и, като че ли ставаме все по-близки.

Възможно е да сме толкова години заедно и защото не разбрахме как те се изнизваха, нямахме време да разтурим съграденото от двама ни. А може би оцеляхме, защото сме от поколението, за което бракът е нещо сериозно и неизменно, не се разбива при първия спор или провал.

Когато гледаш малки деца, желанието ти е те да пораснат по-бързо, за да се отърсиш от големите ангажименти. Колко наивни мисли на млади хора! Грижите около децата – дали са болни, дали са си научили урока, дали са се скарали в училище с приятелите си, дали… Но сега, когато децата са големи, и проблемите са по-големи. А ние, като малки деца, продължаваме да мечтаем и да изглаждаме нашите отношения.

Научихме се да живеем със своите различия.  

Непримирими сме в личните си възгледи, но никога противници. Понякога челните сблъсъци са били неизбежни, но благодарение на тях сме осъзнавали, че създалата се енергия акумулира сила за преодоляване на трудностите. Понякога доста се развихряме в спора, има подхвърлени думи не на място, а после следва мълчалива прошка. И поредният спор е забравен.

Вероятно остротата на двата характера ни е съхранила като семейство, защото винаги е имало огън. Когато доминира егото на някой от нас в даден момент, другият интуитивно се отдръпва, за да настъпи тишина. В такива моменти изпитваме различни чувства – на гняв или тъга, обезсърчени и объркани сме. Но и двамата знаем, че бурята ще отмине. Тогава си даваме почивка. Понякога границите са били илюзорни, но в повечето случаи такива,  каквито разумът ни ги е подсказвал.

Истината е, че ефективното общуване

в моменти, когато сме подложени на стрес и изпитание, ни помага да преодоляваме по-лесно проблемите, защото сме намерили верния път през тях. Трябваха ни години да разберем, че всеотдайността е процес, свързан с време и с желание за промяна, готовност за компромис. Започнахме да се изслушваме и да приемаме различното мнение. Научихме се да контролираме изблиците си и да потискаме гнева. Научихме се да общуваме. Избрахме своя модел на разбирателство, за който няма формула.

Споделянето на чувствата и изговарянето на нещата такива, каквито са, намалява напрежението и ни помага да преминем през този период и да продължим напред.

Случвало се е  понякога да приема грешно някое негово намерение и това е заради различието в разбиранията ни.

Поглеждам човека до себе си, като в огледало,

и разбирам, че възможността да го променя или поне част от него, е глупава илюзия. Освен, ако той самият не го осъзнава и не го желае.

Мъжът Овен обича да бъде независим и мрази да му дават съвети. Тези негови черти в характера му ме научиха да бъда предпазлива донякъде и ме направиха търпелива, но не и подчинена. Разбрала съм, че той се нуждае от уважение, одобрение, възхищение и аз му ги давам. Няма ревност, има толерантност.  Уважавам правото му да бъде различен, защото в противен случай и той няма да цени моите качества, които притежавам. Така се научихме да зачитаме индивидуалността си, да се съобразяваме с личното пространство на другия. Това ни дава свобода и чувство на удовлетвореност.

Понякога забравяме да изречем думите гласно.

Не съм чувала никога да казва „Обичам те!“,

но не съм се притеснявала, защото съм сигурна в обичта му. Показва го в малките неща, действия, погледи. Това ми е достатъчно. А той със сигурност иска да го чува. Затова не се притеснявам да изговарям вълшебната дума. Той пък ми е дал самочувствието, от което всяка жена се нуждае. „Облечи си късата рокля, изглеждаш в нея прекрасно. Изхвърли тези, дългите! С тях скриваш тялото си.“ Какво по-добро признание за външния ти вид. „Защо се притесняваш, ще го направиш, ти го можеш!“ И признание за качествата ти. Старанието да се  оценяваме и да проявяваме доверие в способностите, подкрепата в моменти на слабост, ни стимулира да продължим.

Така успяхме да открием баланса и да продължим до този момент. Илюзиите ги оставихме настрана, започнахме да влагаме повече воля и търпение.

Заедно сме, вървящи в една посока. Смятам да е така до последния момент. Така мисля.