“Свободата е нещо благородно, велико и достойно за уважение!”; “Свободата е сладка утопия”, “Свободата е страшна!”; “Свободата е за начинаещи”, “Свободата е в пълната липса на ангажименти”.
Глупости!
Това са първите резултати в Google, ако си направите труда
да попитате какво е свободата. Нали баш Google знаел всичко. Знае – таратанци.
Пускам си Джанис Джоплин. Freedom’s just another word for nothing left to loose. (Свободата е просто другата дума на това да няма какво да загубиш.) Безспорно звучи възвишено и може да разплаче някоя уона-би интелектуалка.
Глупости!
Продължавам проучването. Свободата била в това да си изключиш телефона и да избягаш от света. А да си пуснеш
косми и да ядеш корени, докато гушкаш със сърцераздирателна нежност малко вълче?! А да дойде майка му с големи зъби и зъл нрав?
Продължавам. Свободата е да живееш в правова държава. А в държава, чийто премиер е Бойко Борисов, а топжурналист –
Николай Бареков?
Впрочем, докато пиша, слушам именно горепосочения “колега”,
но в разговор с Цветан Цветанов. И започвам да предпочитам косми и вълци. Спирам звука. Ето това е свободата – да можеш да изключиш телевизора, да напуснеш работа, да разкараш га-
джето си, да кажеш “не” на приятел.
Свободата е самоувереност и смелост. Нито повече, нито по-малко.
Когато напусках първата си работа, собственикът на медията, в която се правех на репортер, в края на месеца ми плати 40 лева, останалата част от заплатата ми рязко се бе превърнала в глоби. Взех си парите, качих се при началника, метнах ги на бюрото му и му пожелах приятен ден, обяснявайки му да пие едно кафе. Е, може и да съм му
казала нещо обидно, но не това е важното.
Впрочем, тогава си мислих, че това е най-ужасната медия на света. Няколко години по-късно наистина попаднах в най-ужасния вестник за всички времена. Отидох там с идеята, че ще се боря против идването на власт на Бойко Борисов. В средата на 2009 година борбата ни видно се оказа неуспешна и така за една нощ след изборите концепцията рязко се промени – в “Помагаме да се задържи властта”.
Напуснах. Зарязах голямата заплата и нищоправенето – ясно съзнавайки, че това е работа мечта за голяма част от хората – хем си клатиш краката, хем ти плащат, а ти безропотно си ровиш в носа.
Напускайки това място, усетих, че на излизане от бункера, в който се намирах тогава, си тананикам. Наистина си пеех.
А дотогава смятах, че подобни сцени се случват само по филмите.
Към момента живея с два пъти по-малко пари. Но съм щастлива, защото мога да изключа телевизора, или да отида на работа и да напиша всичко, което ми дойде наум по адрес на говорещите. Да, в края на месеца започвам да ровя в
касичката за “бели” стотинки, за да събера за цигари, но това далеч не ме потиска. Всеки път, когато посегна натам, знам, че си плащам сметката за свободата и цената й ни най-малко не ми се вижда висока.
Точно така – свободата е стока.
За която ние плащаме със себе си – лишаваме се от неща, или придобиваме такива в зависимост от избора ни. Свободата е да кажеш “не”.
Свободата не е просто дума, с която да кажеш “нямам нищо за губене”. Напротив – тя е съзнателна, решителна и преболедувана загуба.
Всички останали фрази тип Google-резултати, заслужават да бъдат маркирани с десен бутон, след което старателно изтрити.
Обясненията на свободата “по принцип” са толкова престорени, колкото възвишени извинения си търсят хората, за да не платят сметката за собствените си решения. Така де – като представиш нещо за утопия или недостижима ценност, на която са готови само великите умове в историята, някак си не трябва да се нареждаш до тях. Най-малкото от възпитание. С две думи: къде-къде по-лесно е да забъркаш каша от нищонезначещи, но звучащи убедително думи, в изречение без особен смисъл, но със стилистична красота. И после да се дистанцираш от него, защото то е само за “велики” хора. За свободата се говори винаги в първо лице, единствено число. Останалото са разсъждения, които могат да се поместят в коша при изтритите резултати от нета.
Ходя на работа от 10.30 до около 19 часа. Наемник съм – сиреч, получавам заплата и имам шеф. Щом си взема заплатата, плащам сметките (понякога побързвам да профукам парите… и не си плащам сметките). Добре, че имам симпатична хазяйка, която ме изчаква. Което значи – плащам и наем. Рядко мога да не си вдигам телефона. Всъщност рядко мога да не си вдигам двата телефона.
Чувам се с родителите ми по два пъти на ден. Разбира се, когато не ми звъннат три пъти. Тогава се чувам по три пъти. Старая се да не ги разочаровам много. Старанието не ми се получава. Винаги съм развивала чувство за отговорност, обгрижване и синдром “линейка” към други хора – приятели, любими и прочее.
Имам морални задръжки да крада
И имам чисто полови пречки да пребия някого – просто не съм толкова силна, не че не искам. Звучи несвободолюбиво. А всъщност ми е толкова широко около врата. Защото всичко това ми е приятно.
Което отново ми напомни за Google-резултатите, свързани с бръщолевения за “избирането на верния път”. Няма такова нещо. Пътят е верен тогава, когато, вървейки по него, ти е приятно. И това е единственият нормален критерий за свобода. Защото ако се разкаля теренът, няма как да не схванеш, че вече не е гот, и да избереш друго трасе. Тъй като свободата не е нищо по-различно от критичност и решителност.
0 Коментара