Не аз

Имам едни клещи – виждали сте ги тези сгъваемите, комбинирани с разни отвертки и всякакви джаджи – събирам им погледите на германците с тях. Като се развали нещо, вадя инструментчето, поправям разваленото и те изпадат в тих ужас. Не е викан техник, представяте ли си! Не като у нас – повреди се ядреният реактор, викнеш техник, а комшиите: Тоя па смотаняк, един ядрен реактор не може да поправи!

От две години ходя да гледам възрастни хора в Германия,

уж все за малко, уж само тоя път. Така смених осем фамилии, щото все по заместване отивам. Все за последно, а то се оказва предпоследно. Като свърша парите, пак вадя куфара и с всеки следващ път го подреждам все по-бързо. Повече книги, една плетка и малко дрехи. Какво му трябва на човек?! Мислите са безтегловни и не се побират в куфари.

И всеки път ми става все по-тежко. Багажът в сърцето тежи най-много. Не знам за вас, но аз си обичам много мъжа, дома, града и хората в него барабар с всичките им недостатъци и цялата им проклетия. Знам им ги. Ама си ги обичам. Колкото повече пътувам в Германия,

толкова повече обиквам страната си и народа си.

То не че пътувам отдавна, но нали живея тук месец-два, там месец-два, колко му трябва на човек да разбере кое как е. Не ме разбирайте погрешно, само веднъж съм попадала на кофти място и си тръгнах още на следващия ден. Не че не можех да почистя мръсотията, която се беше натрупала там, не че не можех да се погрижа за бедничкия ми пациент, който с напредналия си Алцхаймер нямаше никаква представа колко уши има по главата, но когато дъщеря му ми се развика, че съм

беднячка от Източна Европа и ще правя каквото тя ми каже –

е, това не можах да го понеса. Известно ми е, че съм обслужващ персонал, не съм се имала никога за нещо специално, но и няма да позволя подобно отношение. Пък, ако ще и в злато колкото теглото ми, да ми плаща. Още повече, че не плаща така.

Иначе съм чувала много зловещи истории за гледачки, принудени да копаят градини, да спят в една стая с пациента, да гладуват, унижавани, опипвани от похотливи старчета, дето изобщо не помнят какво точно правят, дори бити. Не. На мен такова нещо не ми се е случвало. Късмет ли, или си изглеждам така, като че ли с мен не е здравословно да се бъзика човек – не знам. Знам, че винаги са се отнасяли с уважение хората.

То даже понякога от Danke и Bitte да ти се догади.

Постоянно благодарят и молят. Научих се и аз покрай тях да благодаря и моля. Ми хубаво е някак. Стряска начумерените и радва добронамерените.

Като идеш в някое учреждение у нас, като видиш сърдита лелка зад гишето, пък като я помолиш и й благодариш пет-шест пъти, да видиш как веднага ти е намерила документа, който ти трябва. Някои даже стигат дотам да се усмихнат. Полезен навик! Запомнила съм го.

Като цяло обаче така и не можах да харесам Германия, нито пък германците. Бе иначе готини хора, ама много се клеветят, бе. Ма то бива, бива, ама пък чак толкова будна гражданска съвест… После като видят резултатите, потриват ръчички цуфриден. Мен балканската ми душа не ми дава да правя такива неща. Може и верно да е от будна гражданска съвест, може пък нашата да е заспала съвест, ама при нас на Балканите не е прието да се киснем един друг. Поне не беше, де. То тоя западен манталитет прониква май навсякъде. Като зараза е. Пък и чисто от практическа гледна точка – домовете им изглеждат чисти и подредени, но това винаги се дължи на някоя рускиня или украинка, издънка на съветските войски в бившето ГДР, на които им позволиха после да останат в обединена Германия. А за кухните им – да не говорим, готвила съм в осем  и всеки път се питам тия хора влизат ли изобщо в кухните си, или просто ей така са насипали разни работи по шкафовете и повече не ги пипат. И само на едно място ножовете бяха като хората, ама то щото къщата беше нова, а колежката, която замествах – професионален готвач.

А навикът им да се обтриват заран с намокрени само с вода хавлиени кесийки, а да се къпят веднъж седмично и в най-големите жеги ще оставя без коментар. Не знам младите как са, ама тия, с които аз си имам работа, са така. Водата струва 2 евро кубика. Да.

Не ги харесах аз германците, ама ей-на,

за девети път съм тука, зарязала дом и семейство.

Пусти пари да останат! За тях тръгнах. И не за самите пари, ами за това, което исках да направя с тях. Имах мечти…

Еххх! Отида, нарева се, едвам дочакам да се върна, донеса каквото там съм напечелила, затисна дупките в бюджета, а за  мечтите… почти не остава. Поседя един-два месеца, убедена, че повече няма да тръгна, свърша парите, а мечтите – е, те си остават в графата „мечти“. И пак на самолета.

Преди да ми хрумне гениалната идея да ходя по гурбети,

карах такси, вълнувах се от проблемите в бранша,

синдикалистка бях – да събереш синдикат не е никак лесно в тоя обезверен свят, пълен с „единочки“. В свободното време търчах по горите да събирам кори, клонки и тръни, правех сувенири. От всеки боклук можех да измисля какво да направя така, че да стане за украса. Като търговец ме няма никаква, той този занаят не се учи, човек или си го носи по рождение или не. Ама да измисля какво да направя от счупена бутилка, нямам равна. Шиех кукли, плетях, готвех, четях и пишех.

Като се юрнах да пътувам, някак се научих да спирам живота на пауза, докато съм там. Да спре, да не ме боли,

да минава просто време, без да съм го живяла.

Не шия вече кукли, не правя сувенири от счупени бутилки, няма смисъл, а вече и загубих погледа си за красивите неща. Спрях и да пиша, не остава време. Германската кухня ме отказа от готвенето. Синдикатите ме отсвириха, понеже не съм на разположение, даже не съм и в бранша, загубех нишката, а и те ме забравиха. Както колегите, така и клиентите. А мечтите… те все още са в графата „мечти“, но стават все по-размити.

И така, докато дойде денят, в който ще остана в някоя безмитна зона. Няма да се върна в Германия, защото така и не успях да я харесам и защото се чувствам чужда в нея, не моя, не аз. Проблемът е, че като се върна в България, вече никой не ме помни, тя се е променила и аз не я познавам вече така, тя става не моя и аз постепенно с времето се превръщам в не аз.

Не знам за вас, но мен от тая безмитна зона най-много ме е страх.