Не ходи с моите обувки

Този текст не е за жени с дебели глезени! Този текст е за прекрасните стъпалца на дама, до която някак си се докоснах, която някак си ме докосна! Да!!! Този текст е за мен! Този текст започва внезапно! И завършва внезапно! Както впрочем ще започне и свършекът на света! Всяка поема е такава…

София. Прекрасен следобед в края на пролетта. Неделя е и по улиците и тротоарите лениво се разхождат предимно софиянци. Във въздуха витае невидима музика. Нещо от Ню Йорк, саксофона на Джо Ловано, например. Всичко е зелено, включително и настроението ми. Слънцето пропълзява между косъмчетата на ръцете ми. И грее, без да пари.

Имам среща с бившата си любовница. Нямам настояща. Бившата си има друг, някакъв шмульо, разбира се. И един път седмично го мами с мен. Това е толкова прекрасно. Тя е толкова прекрасна. Цяла сутрин, след като тя си тръгна, аз четох стиховете на Чарлс Симич от книгата му ЧЕРНАТА КОТКА ВЪРВЕЙКИ, чуйте само какво безкрайно заглавие. Аз си четях и стиховете като тромпетни трели навлизаха в кутията на главата ми, а пред прозорците на моите очи (тази гледка – о, колко хубаво! – завинаги ще шампанизира кръвта ми) като черната котка вървеше моята прекрасна бивша. Но…

… с какво ходеше тя?

Беше обула едни сребристи сандали с висок тънък ток. Купих й ги в дъблинския Рони Скот, същата нощ я снимах с тях в хотелския апартамент, нает за нас от ирландските ми издатели. Беше само в сребристите сандали. Убийствена фотосесия! Останалото е любов…

А Тя е толкова прекрасна! Каквито и обувки да сложи, изглежда секси. Лекичка и мръсна във великолепния смисъл на думата „мръсна”. Обича толкова предано сега, но в следващия момент камерата може да я завари и в обятията на двама футболисти от юношите на ЦСКА и никой не би следвало да остане изненадан от това, по дяволите! Последното е доста неприятно. Но от друга страна, няма лошо.

Внимавайте с момичета, които харесват леки сребристи сандали от Рони Скот… Търсете ги! С тях винаги е интересно. Но не забравяйте, че след като ни се случи нещо с такива дами, ние мъжете (истинските мъже, а не тези наши съвременници, които имат странната склонност да се превръщат в жени), си въобразяваме, че можем да ги запазим за нас и само за нас и завинаги. О, не. Помнете, това няма да стане! Никога.

Спомням си дори третия ден, откакто се запознахме с бившата. Аз и купих едни кафяви полуботи с нисък ток. Тя се разхождаше из апартамента само по тях и си говорехме за похож- денията си. Тя ми довери, че до момента има на колана си двадесет и пет мъжки скалпа. Беше само на осемнайсет. Аз имах към сто и петдесет, което за един тридесет и шест годишен активен мъжки екземпляр не е чак толкова зле. След разговора се направихме на нищо. А след това аз написах великото си стихотворение ТЯ ЦЯЛАТА.

То гласи така:

Тя цялата
Тя цялата е на 18. На
Мен само едното
Ми рамо е на 36.

И така. Допреди месец всяка нощ сънувах, че сърцето ми е разбито. На сутринта се събуждах и сърцето ми беше разбито…

Спомням си как веднъж един цял ден въртяхме „Летс Денс” на Дейвид Бауи. Беше още един ден от мъртво лято в София, но апартаментът бе така прохладен и през целия следобед си правехме един на друг ужасно приятни и невъзпитани неща. Когато здрачът започна да припада, излязохме да се разходим и

аз като един богат писател на свободна практика за лайфстайл списания и освен това поет и преброител на гробове

я заведох първо на ранна вечеря в „Мърфис”, където погълнах невероятно количество шведска водка, като я гарнирах с малки халби „Гинес”, а после се юрнахме по магазините за обувки. Бялата и жълтата тъга на мъртвата и лятна софийска вечер ни следваше, но въобще не ни докосваше. В „Пласибо” намерихме точно онова, което търсехме – червени остри обувки със среден ток, точно като в клипа на „Летс Денс” от Бауи. Много й отиваха! Много. Точно като за прекрасно момиче, точно като за моето прекрасно момиче, точно като за прекрасната пианистка, която го прави като по телевизията… Моменталически ги купихме.

Нощта се очертаваше да бъде приятна. Така и стана! А година по-късно кучката (вече нямаше и помен от вървящата черна котка) попадна в обятията на двамата юноши от ЦСКА точно с тези обувки, с червена рокля от „ЕЙЧ енд ЕМ” и червено бельо от „Ла Перла”, червени долу и горе лакирани нокти… Всичко започваше да се скапва и аз всяка нощ сънувах как сърцето ми е разбито, а на сутринта сърцето ми наистина беше разбито…

Беше цялата в сиво.

Сива жилетка от „Сисли” , сив чарлстон на „Литъл Биг”, сиви мокасини от „Бата”. Беше 27 март, международният ден на театъра, и месец преди рождения ден на световния български поет Любомир Левчев. Аз още не я познавах… Намирах се в голямата зала на Народния театър, за да получа националната награда за поезия, част от която смятах да похарча за ботуши на тогавашната си приятелка и за четвърт грам от един южноамерикански медикамент, по който в ония далечни дни много си падах. За компания имах един колега поет (лауреат на втората награда), два кашона с първокласен осемгодишен „Мавруд” и няколко пакета с „Голоаз”.

Нямах тирбушон. Тя беше цялата в сиво.

Както установих по-късно, подреждайки пъзела на вечерта, тя дошла с двайсетина минути закъснение и въобще не видяла как си получавам наградата, което автоматически означава, че изобщо не е била наясно с какво се занимавам…

Аз нямах тирбушон. Обръщах се за помощ към съседите от целия театрален балкон, заемах химикалките им, за да избутвам с тях тапите на моите бутилки. Химикалките се чупеха като солети. Но никой не ми се сърдеше, защото бях лауреат на националната награда за поезия, все пак. Когато всички химикалки на моя ред свършиха, аз се обърнах към задния. Видях или не, по-скоро съгледах едно много хубаво и крехко момиче в сиво. Една крехка херцогиня, излъчваща благородна и сива твърдост. Веднага вместо да я помоля за химикал, я помолих да изпие бутилка вино с мен в тоалетните на Народния театър. Тя, разбира се, се съгласи.

Не знам какви неща съм й говорил, но тя изглеждаше очарована. За да не изпусна нещата от контрол, през цялото време гледах сивите й мокасини. Опитвах се да отгатна какви са й прасците (очевидно беше, че глезените й са тънки) и кога ще ги видя. След двадесет минути вече бяхме първо в градинката около бившия царски дворец и се целувахме с херцогинята, а малко по-късно вече бяхме в едно такси, което ни откара към нейното място. Там видях прасците и се зарадвах. Тя – още повече, както ми призна, на някои определени и магнетични особености на скромното ми тяло. По някое време на развиделяване пушех една от френските си цигари до прозореца. Гледах това спящо малко сиво коте и знаех, че

има всички признаци да се превърне в моята нова прелестна млада котка

Сивите й обувки, групирани в трета балетна позиция върху червения плюшен килим в стаята, приличаха на времето отвън прозореца, любимото ми – небе сиво, като направено от оловото на всички оловни войници по света, с дъжд, който не вали на капки, а се сипе като нежен воден прах. Тогава отново почувствах, че бях като Тома Марков.

А после беше юли и аз много се дразнех. Но светлосините й чехли много отиваха на червения й лак, малките й цици и шоколадовата бенка върху лявото й вкусно рамо. Не бях успял да организирам почивка на море през август или в началото на септември, както предпочитах. Е, както винаги, предългите часове на плажа, прекарани в занимания с плуване, хек (любимата игра на Боб Марли) и табла (знаете ли, че това бил един от предпочитаните начини за губене на време от невероятния Труман Капоти?), бяха в пълен и закономерен ход.

Един ден, защото късметът в ония дни никога не ни напускаше, се натъкнахме на две много приятни неща – Мартин Карбовски и плочка кафяв марокански хашиш. Карбовски, както обикновено, беше сърдит и недоволен от нещо, зарадвахме си се взаимно. Започнахме да я наричаме Сара и тя първоначално се дразнеше, но после престана, защото разбра, че това е името на една много велика еврейска принцеса. Започна царствено да се носи около нас в светлосините си чехли и много се забавляваше, като гледаше как Карбовски се ядосва на едно момиче, момиче с египетска красота, което го бе измамило наскоро и за което беше написал безспорно великото си стихотворение:

Мъртвите П***ки
Не пращат SMS-и!

Попитах го какви обувки е носила тая свиня, а той се натъжи и ми каза: А, дреме ми! Гледахме момичетата и обсъждахме онези, които не са боси. Когато употребихме част от африканската плочка и изпихме малко бира, която Сара бе така мила да ни донесе, вече наистина се задълбочихме. Карбовски говореше и се смееше. Аз говорех и се смеех. Сара не говореше, но много се смееше.

Най-мразех момичетата-готи. Те седяха тъжни и неразсъблечени

от черните си дрехи около момчетата си (също тъжни с бледи коси и неразсъблечени) с вид на нездрави педали и, разбира се, носеха отвратителни обувки с високи платформи. Хванах се на бас, че върху раниците си всяка от тях е закачила някоя плюшена играчка-гад, че четат отвратителни книги като Малкият принц, Алхимикът, Мечо Пух… И когато едно от момичетата, познало Карбовски, се приближи и му каза: Нарисувай ми една овца! – стана ясно, че съм спечелил баса. Карбовски си върна, като каза, че всяко второ момиче, което носи гумени джапанки, има тишърт с фалшиви кристалчета Сваровски и се оказа прав! И през целия следобед ние не престанахме да го наричаме Мартин Сваровски, а той започна да се заяжда, че не мога да пиша толкова хубави sms-и като неговите, въобразяваше си. Аз веднага й съчиних:

SMS

Внимавай! –
Котката ти е
Бомба… Когато
Мърка – тиктака.

Така плажът свърши. Две години по-късно всичко свърши. Но щеше да започне друго. И ако времето, прекарано с нея, беше обувки, то щеше да минава на чифтове. Нямам основания да се оплаквам. И двамата разбирахме от обувки. И напълно естествено очаквам новата си разтърсваща любов.

Кискам се кротко. И чакам. И знам, че ще дойде…

Има Един друг бог освен Бог – богът на женската обувка и той винаги ми предоставя Нещо, което е безпардонно хубаво и приятно – да, някоя винаги весело-велурена дама, крехка като китайска вазичка отвън, а отвътре с вкус на японска вишна. Винаги!…

… Да не фалират може би магазините за женски обувки! И Цялата постройка – бараката на реалността, да отиде по дяволите… Затова сега аз няма

Да напиша:

Виждам как едно сърце (моето?)
завива зад ъгъла – голямо като
мъжки обувки № 42.

К р а й