Здравейте! Аз съм Васил и съм зависим от Емилия.
Сега ще ви разкажа за нея, а вие ще си направите своите изводи за мен и за това колко са вредни зависимостите, без значение дали са към синтетични наркотици или към симпатични момичета. Този текст ще прилича толкова малко на мен, колкото аз приличам сега на себе си. В него няма да има художественост, защото художникът изгуби най-свежия цвят в своя свят и ако преди пишеше и рисуваше с думи, сега пие и рисува с повръщано. Няма да има смешки и игра на думи, само сериозен разказ, пропит от тъга, за онази игра, след която остава само мълчание и тишина. Няма да има и секс. Просто защото секс нямаше, а тук аз ще излагам само фактите. Ето какви са те:
Аз съм слабо популярен съвременен български писател,
но предпочитам да се наричам писач заради скромната непретенциозност в тази дума и страха от очакването в другата. В края на миналата година образът ми се завъртя в едно писателско риалити по национален ефир, а в началото на тази излезе дебютният ми роман, след който последва втора вълна умерено медийно внимание от вестници, радиа и кабеларки. Междувременно бях част от екипа, опитал да възроди в електронен вариант най-култовото лайфстайл списание на родния печатен пазар от края на миналия век, което ми осигури още десетина читателски единици разпознавателен потенциал.
Една от тях бе Емилия.
Емилия попаднала на мой текст там, прочела го, харесала го, а след него и мене. Решила на всяка цена да се запознаем, а днес цената е малка – трябват ти компютър (смартфон) и WiFi. И регистрация в най-голямата борса за човешко месо, маскирана като мрежа за социални контакти – фейсбук.
Получих от Емилия предложение за приятелство, което приех веднага, защото, защо съм се излагал аз толкова дълго време по телевизията, за да получа популярност, ако ще се правя на претенциозен, като пресявам покани. Приех поканата й и поразгледах. Помня профилните й снимки. Кадри от култ към Богинята на високата чернокоса красота, който много ме изкушава да се присъединя към него, но мотивацията ми отслабва заради основния му поклонник – невзрачен, но недвусмислено натрапван в снимките й младеж. Не че Емилия не струваше усилието поне да пробвам дали поддава,
при други обстоятелства бих водил война за такава жена,
но двамата с невзрачния младеж изглеждаха влюбени, а любовта прави хората предпазливи и предани. Гледах каквото гледах, после побързах да забравя какво съм видял, за да не занимавам ума си с фикции. И успях. Повече не се сетих за нея. До премиерата на дебютния ми роман.
Даването на автографи е досадно задължение. Вниманието ласкае, но измества фокуса от книгата към автора, а това опорочава процеса. Хората не се интересуват чак толкова от качеството на творбата ти, колкото как е създадена, как изглеждаш, кого чукаш, дали си си отрязал ухото и защо си си пръснал мозъка. Всичко това ме отвращава, но помага в продажбите. За да стигне до съдържанието, читателят не трябва да подминава корицата и аз правех каквото се очаква от мен като корица, само за да не ми подминават съдържанието. Говорех, усмихвах се, разписвах се. Аз съм социопат. Който ме познава, знае, че аз говоря, усмихвам се и се разписвам само насила. Докато не дойде Емилия.
Още щом седна до мен, разбрах две неща – че всичко между нас тепърва започва и че скоро с мене ще бъде свършено. Надписах книгата й “На читателката ми с най-дългите крака” и директно я попитах има ли си приятел. Въпросът ми я смути и тя не можа да отговори точно, но колебанието й ми даде кураж и аз още там я поканих на среща, с уговорката, ако дотогава все още си има приятел, да го вземе и него, аз пък ще взема някоя моя, която не понасям особено, ще ги запознаем и взаимно ще се отървем от тях. Емилия много се смя. Беше късно да се преструвам на незаинтересован. А трябваше.
Трябва да бъдеш безразличен с жените
Ако от самото начало не бъдеш безразличен, в съвсем близко бъдеще ще бъдеш безпомощен. Останалата част от премиерата ми се губи. Мислите ми бяха в Емилия. Дадох още двайсетина автографа. Поне половината от тях на познати. Автографите трябва да са били ужасни, защото дори не си спомних имената на тези хора.
Първата ни среща беше на Моста на влюбените. Мразя любовни сантименталности, но този път нямах нищо против. Емилия беше с униформа. Мразя и униформи, но този път нямах нищо против. Емилия беше стюардеса. Обичам стюардеси, така че тук съвсем нямах нищо против. Всеки е имал срещи, които просто не тръгват. Човекът ти харесва, изглежда умен и няма лош дъх, но разговорът буксува, смехът липсва, а паузите не се пълнят с мечти, а с мълчания. За такива срещи се казва, че просто няма химия, макар физиката има повече общо там. Но нейната беше точно каквато трябва – висока, слаба и черна. Не знам дали само заради нея, но бяха минали едва 10 минути от срещата ни, когато аз я поканих на втора, за да се съгласи още там, на място, преди да мога да я разочаровам. Тя каза, че това е втората ни среща и след нея ще знае дали доброто впечатление от първата е било случайност, или ще стане тенденция. След първите 10 минути, прекарахме заедно два часа, които минаха като още 10 минути. Не помня какво говорихме, но помня как тя се смя, включително и когато не бях забавен. Лесно ще се сетите, че с толкова много смях няма как да е станало дума за това има ли все още приятел или няма.
Съвсем скромната ми публична разпознаваемост се бе оказала достатъчна драстично да подобри сексуалния ми живот.
За една година преспах с повече жени, отколкото за всичките си активни двайсет
Обикновено ми омръзваха някъде между първия и третия път, като втори или съответно четвърти нямаше. Въпреки че Емилия превъзхождаше всички останали, за моя изненада аз не държах непременно да я вкарам в леглото. На този етап ми стигаше да я гледам и да си говорим. Стана така, че втората ни среща се отложи и нямаше как да я гледам, но през цялото това време не спирахме да си говорим. Мълчахме, когато се видяхме, защото ходихме на кино и понеже филмът се оказа тъп, тя го проспа на рамото ми. След филма я поканих у нас. Поканих я, защото исках да си доспи на рамото ми, но сигурно не съм бил особено убедителен, защото тя ме попита: “За секс ли става въпрос?”. “Не непременно” – честно й отговорих – “Няма да правим нищо, което ти не желаеш”. Така и стана. Не правихме секс. Правихме нещо, което тя пожела, и за което всички мъже мечтаят. После заспахме прегърнати и не се отлепихме до сутринта.
Това, което се случи следващите два месеца, ще почерни моя живот чак до следващите такива два, а много хора не събират толкова за цял един техен живот, така че други два месеца аз мога и да нямам. Като малък гледах едно детско филмче за сватбата на Слънцето. Слънцето беше поканило животните от цялата гора. Всички ядяха и пиеха, само Ежко жално облизваше няколко обли камъка. “Какво правиш?” – попита го Слънцето – “Защо не се веселиш с останалите?”. “Не искам да те обидя – отвърна Ежко – Опитвам да свиквам с положението. След като се ожените, вие ще си народите цял куп малки слънца, които колкото по-порастват, толкова по-топло ще става и накрая всичко ще изгори. Ще останат само камъните. Просто се готвя за тогава, това е”. Слънцето се замислило и отменило сватбата.
Любовта идва рядко и трае кратко
Понякога не идва въобще. Ако не дойде въобще – добре, няма как да ти липсва това, което не познаваш, но дойде ли и след това си отиде, ти се ще с нея да си отидеш и ти. Нищо в предишния живот вече няма да има значение, нито нещо в оставащия. Мислех, че вече съм прекалено мъдър, за да се влюбя отново след предишната си любов, но сглупих. Казах на Емилия, че я обичам. Кажеш ли на една жена, че я обичаш, тя ще те убие. Дори само за да разбере дали действително е така. Емилия ме уби за два дни. След два месеца. Два месеца, през които се видяхме едва двайсетина пъти. Останалото протече в мрежата. Тя ми каза неща, които всеки на мое място би искал да чуе. За нея аз бях “всичко, което искам от един мъж – висок, красив и талантлив”. Преди нея никой не ме беше гледал с възхищение, гледаха ме предимно с безразличие или с омраза. Преди нея бях писал само на компютър и на хартия. Емилия обичаше да пиша по тялото й. След като го напишех, тя го украсяваше с нашите инициали, вградени в сърца. Моето иначе мъртво сърце вече туптеше само за нея. След петгодишна пауза пак прописах поезия. Написах й няколко стихотворения. Тя се разплака и каза, че никой не е правил подобно нещо за нея. Това момиче успяваше да ме трогне по 1000 начина и да възвърне вярата ми в чистата и безусловна любов.
Предполагам, че преди 100 години жените са обичали така
И са се държали като нея. Скромно, естествено, с уважение. Веднъж ме настъпи по белите маратонки, притесни се, извини се и клекна в краката ми да ги чисти с кърпичка. Вдигнах я. А тя ми се извини отново. Ето с какво мило дете се бях замесил. Покани ме в Ловеч. Запозна ме с майка си. Неволно почнах да я наричам тъща. Аз не понасям деца, но заради Емилия бях готов дори на това. Цяла една вечер обсъждахме имена…
Казват, че любовта е предимно в плътта, но (поне в приказките) има един етап преди нея, от който зависи дали за тази любов ще се пише, или просто ще се приказва. Бил съм влюбен три пъти и всеки един от тях не е имал много общо със секса. Започвал е като платонична любов, а сексът е идвал много по-късно, като логичен, но не непременно очакван бонус. Казвам го само за да е ясно, че не бъркам любовта си със секс. Секс нямаше. А любовта ми още е тук. Дълго след като Емилия вече я няма.
По време на най-интересното от нашата приказка за написване, няколко дни, след като ме покани да замина с нея за една седмица във Виетнам, тя изчезна. Спря да ми пише, а на съобщенията ми отговаряше с учтиви, но мълчаливи усмивки. Попитах какво става. “Имам проблем”, отговори. Веднага се сетих, че е допуснала правописна грешка и всъщност е искала да напише “Имаш проблем”. И аз имах. Настоях да се видим. На следващия ден ме покани на среща. Отидох на среща, а попаднах в засада. Пак беше Тя, но вече не беше. Предишното мило мое момиче го нямаше. Сега срещу мен седеше чужда непозната жена.
“Защо никога не ме попита дали съм се разделила с приятеля ми?” – започна тя.
“Защото вярвах, че си.”
“Защо никога не ме попита защо съм се разделила?”
“Не исках да любопитствам.”
“Разделих се заради друг мъж.”
“Преди два месеца? Когато се запозна с мен?”
“Да. Но не го направих заради теб. Познавам го от две години. Той идваше и си отиваше… Преди два месеца мислех, че си е отишъл завинаги…”
“И ти дойде при мен?”
“Да… ”
“Но сега той пак се е върнал?”
“Съжалявам. Каза, че вече е готов за деца.”
“Вече? Да не е на 18?”
“Всъщност е много по-възрастен. На 50. Има 3 други деца.”
“Миличка, той те лъже.”
“Аз съм влюбена.”
“Аз също.”
“Съжалявам! Ще ми простиш ли?”
От любов до омраза е една крачка. Никога не съм я правил, защото, когато съм влюбен, аз не ходя, а летя. Не намразих Емилия, дори когато си мислех, че този път наистина ще умра.
Намразих себе си
И екзистенциалния избор да зарежа кариера, за да се посветя на писане. Защото, макар да спечелих това момиче заради една хартия, вярвам, че го загубих заради друга. Петдесетгодишният й приятел бил бизнесмен…
Сега седя сам и страдам. Вече не страдам толкова за нея, колкото за идеала, който си бях въобразил, че е. Такива идеални момичета явно няма. Има само мрежи от недоизказани истини и премълчани лъжи. Мрежи от съвсем малко любов, вплетена в много, много тъга.
Емилия си тръгна.
А Тя… Тя още не е дошла. Не знам къде е. Сигурно е някъде там и прави разни неща. Сигурно е във ваканция, а може и да е в сесия, а може и да е в отпуск, но животът се стреми към смъртта, така че може и да е в пенсия. Кара колело, кара кола, кара трамвай или просто я кара някак, но поне не се кара с някого, защото тя е добра. Добрина обаче не е достатъчна, трябва й още и посока, защото къде беше тя, добрата, когато лошите успяваха да ме намерят?
Е… аз ще те чакам!
0 Коментара