От всички жени, ставали някога майки, може би аз съм била от най-неподготвените. Не съм си представяла живота си с бебешка люлка, като добра съпруга, а още по-малко съм мечтала и редила перфектните снимки на перфектното семейство – нито в албума, нито дори мислите си.
Да стана родител се случи желано, но не бих казала, че беше особено обмислено. Не съм имала време за това. Когато решихме да имаме дете, със съпруга ми заемахме високи позиции в корпоративната стълбица. Не живеехме в България. Живеехме повече по летищата и в малкото откраднато време през уикендите – в някой хубав парк в различен град из Европа. Когато си млад, това звучи вълнуващо. Когато го преживяваш, знаеш, че е изморително. Нямаше как този начин на живот да продължава и затова се върнахме. У нас, където пък ни чакаше апартамент за обзавеждане… нямахме дори хладилник. И така, от полет на полет и в нова командировка, се върнах бременна в 8-мия месец и се заехме с други належащи неща.
И 3 седмици по-късно се появи дъщеря ни.
Виждала съм приятелки и познати няколко дни след раждането на децата им – не знам дали се преструват или наистина са изпитвали вълнение, щастие, безгранична любов.
Аз изпитвах болка и паника. Изобщо тези чувства не оставиха място на обичта. Но тя някак си, упорита и целенесочена, ме завладя. Обаче сега да не си помислите, че ще ви разкажа някоя сълзлива история за любов, прегръдки и още нещо. Не, това са моите лични митове, разбити на пух и прах през опитите да бъда майка.
Четох една история…
Или пък беше видео? Че родителството за е това какво даваме през първите три години на децата си, а след това просто се опитваме да поправим вредите, които сме нанесли.
Отекна ли това изречение като звучна плесница, зашлевена публично пред най-големите съдници на живота?
Един от най-големите митове, свързани с майчинството, е колко е изискващи са децата като време и емоция.
Няма такова нещо.
Изискващи са различните общности, с които волю неволю живеем. От прекалено загрижената майка, която нон-стоп те сравнява със сестра ти, зълва ти, братовчедка ти и ВСЯКАКВА друга знайна и незнайна рода; през абсолютно непоисканите съвети на близки и приятели; та дори и през живота на инфлуенсъри или както беше модерно да се казва в зората на моята младост – „от малкия екран“ – житейски мъдрости и съвети на килограм от хора, понякога със съмнителна компетенция.
Всичко това, както между другото и моето изказването по-горе, не водят до нищо друго освен до вменяване на чувство за вина в едно недоспало, разклатено от непознати чувства и замъглено от хормони тяло.
Не бих си позволила да казвам, че човек трябва да маха с лека ръка, да не обръща внимание, да не си го слага на сърце и т.н., защото от личен опит зная колко лесно несигурността те обзема и колко е трудно да останеш дистанциран в моментите, в които просто ти се иска да се разкрещиш на някой да млъкне, да спре да ти дава примери и акъл, а най-добре да върви на майната си с кахърната си физиономия,
непрестанно дуднене или перфектен живот.
Но ще си позволя да дам съвет на тези от вас, които имат до себе си жена, (с) която гледа прекрасни деца – имате ли възможност – просто я прегърнете – човешки, без излишно театралничене и й кажете нещо хубаво. Това е напълно достатъчно човек да се почувства добре. Няма нужда от друго. Всеки ден, в който сме по-малко изискващо общество, сме по-добро общество. Сигурна съм в това.
Животът е клише
Абсолютно. Всяка работеща майка среща едни и същи дилеми в ежедневието си, всяка stay at home – също. И на всички ни е адски трудно. На. Всяка. Една. От. Нас. Да гледаме безумни тнацови изпълнения; да махаме магданоза от вече сервираната паста; да се преструваме, че Шрек за 3212 път е интересен; да слушаме 48 минути прекразказ на 12-минутно филмче.
Аз как се справям? Чаша вино помага. Хуморът повече.
Най-големият мит? Да бъдеш родител означава да правиш компромиси. Честно казано, винаги съм си мислела, че трудно някой може да измисли по-голяма глупост.
Мисля, че нашето поколение, хората родени през осемдесетте, както и нашите родители, не сме научени да обичаме. Имаме очаквания към любовта като форма, действия, думи, обещания – някаква митична фигура е тази любов – сякаш има образ, речников запас, но рядко е чувство необяснимо. Затова и нашите деца развенчават митовете за нея и ни учат да обичаме, без да трябва да правим компромиси и да се чувстваме като жертва – на обстоятелствата, на трудностите, на смазващите изисквания на съвремието, така изложено на показ.
Какво е за мен да бъда майка?
Няколко премигвания, усмивки, малко сън, сълзи, лъжици любов, мед и мляко, 1986224 закуски, които не искат да ядат, море, слънце, падания, ожулени колене, мечти, лепкави целувки, Петсън и неговата котка, въображение, неслучили се фантасмагории, чудовища под леглото, 83819193940404 мини колички, танци, музика, Queen, We will rock you, прегръдки, смях… пеперуди в стомаха, пеперуди в главата, три пърхания с крила и… Днес! Всеки ден с тях. Най-прекрасните деца на света.
0 Коментара