Преди година си купих малка къща в полите на Пирин и от известно време я ремонтирам. Миналия месец трябваше да реша дали да изсипя няколко кубика бетон в земята, за да си направя септична яма (по тези села канализация няма), или да си сложа свръхекологична белгийска пречиствателна станция „Боралит”, която не само че е двойно по-евтина, но и пречиства отпадните води. Изборът изглеждаше повече от ясен до момента, в който не стана дума, че „Боралит” работи с компресор, който, макар и да изразходва колкото една 40W крушка, е включен постоянно. У дома гася всички ненужни лампи и уреди и само мисълта за крушка, която грее като слънце ден и нощ, ме притесни. Много ми е трудно да определя кога точно животът ми направи зелен завой. Не е имало някакво рязко движение или очебийна причина. Преди 6-7 години си смених работата – дотогава работех в редакцията на Би Би Си и следвах в Лондонския университет, но с дипломирането дойдоха новите възможности. Така се озовах в офиса на медийна компания на гърба на Oxford Circus в Лондон. Новите ми колеги бяха невероятни: модерни млади хора от цял свят – един космополитен офис в центъра на космополитен град. За обяд се събирахме около огромна маса в кухнята, всеки вадеше кутия с храна от вкъщи и докато дъвчехме, взаимно си отваряхме очите за света.
Но най-често на обяд се чуваше: „Това био ли е?” и „Това полезно ли е?”
Постепенно влязох в час, прочетох някоя и друга книга, започнах да се храня „добре” и да купувам биопродукти, каквито в Лондон (дори тогава) имаше в изобилие. Цената беше по-висока, но плащах с готовност, защото не исках да слагам в устата си „нечиста“ храна… и май така се започна. Изглежда, много хора така започват. На ежеседмичните пазари на производителите (farmers’ markets) в Нотинг Хил свикнах със сезоните (колко лесно се отвиква, когато пазаруваш в супермаркети, където винаги е заредено като за Великден). Започнах да дебна кое кога излиза и кое кога е „в силата си”, както обичат да казват бабите ми. Другото определено не си струваше усилието или парите.
Така пазарувам и на Женския пазар днес, макар че тук за био не може да става дума. Просто не купувам диня през април или череши през декември. Няма смисъл. Минали са толкова път, за да стигнат до нас, не е ясно как са били съхранявани и какво полезно е останало в тях след всичко. В момента предпочитам супа от току-що покарала коприва. В супермаркетите винаги купувам био – ако има. Знам наизуст всички сертифицирани продукти, които се продават в България, и ако попадна на нов, първо проверявам логото със сертификата.
В Англия покрай храната започнах да подкрепям Soil Association – най-голямата и влиятелна фондация за биоземеделие на Острова. Нещо като нашата „Биоселена”, но след десетина-двайсет години. От техния бюлетин разбрах
разликите между конвенционалното земеделие и биоземеделието.
Започнаха да ми правят впечатление изгорели от интензивно селско стопанство масиви. Миналата година дори прекарах два месеца в биоферма, за да видя за какво точно става дума. Това звучи малко екстремно в България, но всъщност, правейки го, вървях с огромно закъснение по стъпките на английските си приятели, които се надпреварваха да ме съветват къде да отида и какво да видя по европейските биоферми.
В България ми е много трудно да обясня, че това връщане към нещата такива, каквито са били и би трябвало да бъдат, е доста модерно – в най-хубавия смисъл на думата. Защото все пак не става дума за мода еднодневка, а за някакво осъзнаване, че между нашата цивилизация и тази планета има известно търкане, да не кажа конфликт, и че не е хубаво да си затваряме очите за нещата, които се случват.
Нали сме отговорни, модерни хора.
Най-малкото можем да четем. Явно е достатъчно да ти светне за едно нещо, за да почнат нещата да се подреждат, макар понякога и с известно сътресение.
Спомням си, че няколко месеца след като бях почнала работа на новото място, се опитах да организирам ходене до „Проекта Идън” (Eden Project) край Пензанс, Западна Англия. „Проектът Идън” е гигантска оранжерия с много дървесни и растителни видове. Счита се за революционно екологична. Съвсем механично предложих на колегите си да летим със самолет – цената беше нищожна в сравнение с влака и щяхме да стигнем за половин час. Само дето не ме линчуваха – бях пропуснала да прочета, че авиацията е страшен замърсител заради огромните количества въглероден двуокис, които бълва, и при възможност трябва да се избягва за сметка на къде-къде по-екологичния жп транспорт. Чак впоследствие се появиха въглеродните фондове. Тези организации изчисляват колко въглероден двуокис е бил отделен при някоя човешка дейност – примерно при карането на кола или летенето със самолет (въглероден двуокис, а не нещо друго, понеже той е основният парников газ и главният виновник за глобалното затопляне и промените в климата). Клиентът плаща определена сума, обикновено незначителна, срещу което организацията му изчислява какво количество от вредни газове е натрупал, и тези пари се влагат в проекти за засаждане на дървета, които
филтрират въздуха или се инвестират в чисти източници на енергия.
Тези въглеродни фондове изчистиха донякъде имиджа на самолетния билет, защото дават възможност да си изкупиш вредните емисии. Но пак става дума само за неизбежни полети и в никакъв случай за кратки разстояния като Лондон-Пензанс.
Хубавото е, че както с повечето неща, и със зеления лайфстайл човек си изработва някакъв стереотип и после кара на автопилот. Отнема малко време да свикнеш с новата реалност, но направиш ли го веднъж, всичко опира до навик. Така е с пестенето на ток, на вода (бонусът е, че пестиш и от сметките, тъй че малката сметка е зелена точка), така е с разделното събиране на отпадъците, с избягването на битовата химия, която пълни домовете ни (в България липсва информация за вредата от нея – за нас самите и за природата, в която се оттичат отровните отпадъчни води).
Започнах с историята за една пречиствателна станция. Харесва ми като пример, защото показва, че невинаги има еднозначен отговор за нещата, които правим към зелено. Всичко е въпрос на информация и преценка.
Въглеродният отпечатък е строго индивидуален,
но като градски хора, живеещи в индустриализирана страна, можем да сме сигурни, че е доста висок. Когато човек се ангажира, може да нищи проблемите до безкрай. Но може и да ги решава. В България все още липсва матрицата, но е въпрос на много малко време и ние да започнем да „позеленяваме“. Аз лично реших да си инсталирам пречиствателната станция. Сложих на кантара пречистената вода, 40W крушка и вероятността скоро и в България да можем да избираме между силно замърсяващото електричество от тецовете и чистото електричество от вятърните перки. Тогава ще имам и двете – чиста вода и чисто електричество. Няма да стане веднага, но все пак ще стане. Ще съм почистила след себе си.
0 Коментара