Запознахме се през май, през юни заживяхме заедно, а през септември вече поискахме да станем трима.
Ние не си губим времето. Декември си взехме куче – станахме трима. Продължихме да опитваме да увеличим бройката на семейството. Първи ден на цикъла, овулация, секс по график, следващ цикъл. Преглед, спермограма, фоликулометрия, сълзи, хормонални изследвания, снимки, пак малко сълзи. Първи ден на цикъла, овулация, секс по график, следващ цикъл.
Инсеминация, мъжки фактор, женски фактор, депресиите се редуват с приливи на ентусиазъм, генетични изследвания, имунология. Първи ден на цикъла, овулация, секс по график, следващ цикъл. Така – шест години. Навършихме 33 години, а все още ходим сами на море.
В края на 2005 след неуспешното ни ин витро вариантите пред нас са:
1. Ново ин витро, означаващо поредното опоскване на финансите на цялата ни фамилия (вкл.и родителите ни).
2. Донорска инсеминация.
3. Осиновяване.
Още в началото на борбата ни със стерилитета и аз, и мъжът ми бяхме сигурни, че ако нищо не стане, ще осиновим детенце. Това в началото беше утеха и спасите№лна мисъл в посока „Абе карай, каквото и да се случи, изход винаги има. Няма страшно!“. Сега си давам сметка колко наивни сме били. Независимо от опцията осиновяване,
болката и безнадеждността след поредния неуспех беше огромна.
И както преди мислех – хе, хе ако не успея, ще си осиновя детенце, сега в главата ми бучеше само една-единствена мисъл: „Никога не съм предполагала, че ще стигнем дотук.“
И се започнаха едни въпроси: Ще мога ли да обичам едно чуждо дете… Мъжът ми ще го обича ли… Ще го харесвам ли…. ако е болно…ако е глупаво…ако е лошаво… Родителите ни ще го обичат ли, ще го приемат ли наравно с кръвните си внучета… Моето дете няма ли да остане за тях винаги чуждото дете… Приятелите ми ще го приемат ли, както приемат собствените си деца… Ще оправдавам ли всяка негова грешка с генетичния материал, който носи….ако го отпиша…ако не мога да го заобичам ….ако ме разочарова…ако ме наранява…ако …. ако….Може би не са най-красивите мисли, които някога са прекосявали главата ми, но истината не винаги е много красива.
И тогава, както в любимото ми клише
“Мракът е най-черен точно преди зазоряване”,
моят мрак започна да се разпада. За това помогна моя приятелка, тогава прясна осиновителка, на 41 години, от които последните 10 преминали в инсеминации и ин витро опити по света и у нас. Отидох при нея за съвет – какво да правим оттук нататък.
Звъня на вратата, въоръжена с бонбони и бебешки подарък. Вратата отвори приятелката ми, а зад крака й се подаде половин нос, едно око и едно ухо. Зад нея, като се крепеше едвам на краката си и се придържаше за крачола й, се клатеше най-прекрасното същество на света и се смееше с пълен глас. Един такъв, розов, пухкав, красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си – точно на една година.
В тоя момент – нещо ми стана, олекна ми, все едно товара, който носех, се стопи за eдин миг. После доста поговорихме с моята позната и никога няма да забравя какво ми каза тя тогава: „Бъди готова да не го почувстваш като свое от първия момент. Няма страшно, нормално е, ще мине! Бъди готова да си кажеш – защо ми беше това, аз вече не го искам. Няма страшно, нормално е, ще мине! Не се срамувай да искаш здраво дете, и това е нормално. Не се срамувай дори да откажеш първото предложено детенце, няма лошо да имаш изисквания.
Няма да го обичаш от първия миг, няма да ти е мило от първия ден.
Ще се страхуваш, ще плачеш, на моменти ще мислиш, че си сбъркала. Но, повярвай ми, всяка една секунда мъка, която съм изживяла, си струваше заради това, което имам сега. Единственото нещо, за което се чудя, е – защо чаках досега…“.
Съвсем честно мога да кажа: тази жена ми спаси живота. Честно и без преувеличение. На приятелката ми пожелавам само едно – да е жив и здрав синът й и да й носи много щастие. А на себе си пожелавам поне веднъж в живота си да имам възможност да направя за друг човек това, което тази жена направи тогава за мен.
Решението беше взето. Разбира се, моите въпроси продължаваха, разбира се, че имах и все още имам всякакви съмнения и страхове, но нима всяка майка ги няма? Нима рождените деца не разочароват, нима от тях не боли, нима имаш гаранции за нещо? Моят пестелив на думи мъж беше до мен през цялото време и някак успяваше с половин дума и черно чувство за хумор в големи дози да ме разсмее в най-трудните моменти.
Следващият страх – как ще бъде посрещнато детето в семейството.
Наградена съм с късмета да имам най-прекрасната майка на света. Тя ми е показала обич, каквато много се надявам да успея да дам и аз на сина си. Истинска, безусловна, всеопрощаваща обич. Затова и за миг не съм се съмнявала в нейната подкрепа. В замяна на това обаче бях доста притеснена от реакцията на свекърите ми, все пак те имаха вече две внучета от брата на мъжа ми, които обожават. Първоначалната им реакция беше положителна, казаха, че много се радват, че е било крайно време и т.н.
Аз обаче продължих да се притеснявам, че осиновеното ми дете няма да бъде наравно прието с рождените им внучета. При поредния разговор по темата им казах, че имам притеснения, ама хън-мън, не казах защо. Никога няма да забравя какво направи тогава свекърва ми. Хвана ме за ръката, погледна ме право в очите, усмихна се много кротко и каза:
„Страхуваш се, че няма да ти обичаме детето ли?
Не се безпокой, ще го обичаме“. Коленете ми омекнаха, създаде ми такава увереност и спокойствие, които няма да забравя никога. Сега мога да кажа, че свекърва ми не ме е излъгала – синът ми е най-обичаното внуче в цялата Мадарска градинка, а и не само в нея.
В края на януари 2006 година подадохме документи за осиновяване. След три месеца бяхме вписани в регистрите на кандидатите за осиновители. Началото е толкова вдъхновяващо, като начало на бременност, само дето не знаеш колко дълго ще чакаш. Но докато по време на бременността усещаш пълнота и очакване на нещо познато, по време на осиновителското очакване често усещаш празнота и безнадеждност.
Първите месеци са най-тежки – на рационално ниво знаеш, че няма как да ти се обадят бързо,
обикновено хората чакат с месеци, дори с години –
но въпреки това подскачаш при всеки телефонен звън, трескаво ровиш в пощенската кутия, проверяваш редовно неприетите телефонни повиквания.
Следват месеци, в които нищо не се случва, и започваш да се питаш дали не са верни всички тия приказки, че без пари нищо няма да стане, че трябва да се търсят връзки и познати. Започваш да се вслушваш по-внимателно в приказки като: “На леля ти Марче едни познати две години чакали и нищо! После обаче намерили на кого да платят и бам – за две седмици осиновили.” Или: “Имам една позната в еди-кое си министерство, тя познава един човек от еди-кое си ведомство, той ще ти помогне.”
Нашето кандидатосиновителско приключение мина през всички екстри. Услужливи познати ни свързаха с агенция, която предлагаше услугата “Закупуване на дете директно от производителя”. Оказа се, че в България търговията с деца цъфти и процъфтява, а по-страшното е, че повечето хора намират това за нормално и в реда на нещата, но това е друга тема. Последва предложение от адвокатска кантора, която предлагаше срещу солидно възнаграждение да ни свърже с
бременна жена, която е решила да остави детето си, а ние да го осиновим “непълно”.
Минахме и през кошмара на отказ на предложение за осиновяване. Никога няма да забравя какво ми каза социалната работничка, която ни заведе да видим първото детенце, което ни предложиха: „Дори да имате и най-малкото съмнение, че това дете не е вашето – не го осиновявайте!“. Е, не се получи от първия път. Детенцето беше прекрасно малко 4-месечно момиченце. Просто не се получи, не можах да го приема за свое… Не вярвам в любовта от пръв поглед, никога не съм очаквала, че когато видя “моето дете”, аз ще позная него, а то мен. Но в момента, в който ни показаха малката къдрокоса главица, някак си усетих, че няма да мога да приема това детенце като свое. Рядко ми се е случвало по-ужасно нещо. Няколко нощи не мигнах, изпитвах вина, страх, че това, което правя, е грехота, че сърдя Бога. През цялото това време мъжът ми ме гледаше смазан, но ме подкрепяше. Опитах рационалността да надделее инстинктът ми – не стана. Най-положителното, което тогава минаваше през главата ми, беше: „Ами какво пък толкова, нещата може и да се променят.“ Най-накрая си дадох сметка, че никое дете не заслужава майка му да има подобно отношение към него. С огромна мъка и чувство на вина подписахме и първия си отказ за осиновяване. Слава Богу, съдбата позволи да разберем, че решението ни е било правилно – сега малкото сладко момиченце е осиновено от родители, които го обичат безусловно.
Ние успяхме на третия път.
Когато за първи път видяхме сина ми – не ми трепна нищо, не се разплаках,
не се влюбих от пръв поглед. Но нямах никакво съмнение, че ще осиновим точно това момченце.
Когато настъпи моментът за осиновяване на конкретно детенце, трябва да извадите отново всички необходими документи. Мисля, че на мен принадлежи националният рекорд по скоростно изваждане на документи – 3 дни. Не знам и не помня какво съм обяснила на служителите в общината, службата за съдимост, следствието, лекарите, които изготвиха медицинските ни, явно обаче молбата ми е била достатъчно красноречива, всички те се отзоваха изключително сърдечно и подготвиха документите ни със скоростта на светлината.
Делото беше насрочено максимално бързо, а 7 дни след заседанието Никола вече си беше у дома. Първоначално то беше едно сладко бебче, мекичко и създадено за целуване. Съвсем честно си признавам, в онзи ранен етап не съм изпитвала никакви майчински чувства. Бях доста объркана и не знаех какво точно ми се случва.
Мисля, че
в майка се превърнах в момента, в който се сблъсках с първата неадекватна реакция
спрямо нас и факта на осиновяването. Със съпруга ми съобщаваме новината винаги с огромна радост и гордост – никога не е имало колебание за това ще съобщаваме или ще крием този факт. До този момент бях срещала само позитивни реакции, радост и изобщо положителни нагласи. Е, какво ли няма по широкия свят – осиновяването явно не се приема с фойерверки от всички – дори получих съболезнования по този повод. Реакциите на хората никога не са ме вълнували особено, но след като ми беше зададен направо въпросът от какво е болен синът ми, след като е осиновен легално и без подкуп, осъзнах, че вероятно и той самият ще бъде нападан и обиждан. Мисълта, че някой може да обиди или нарани детето ми, че някой може да му стори зло, просто ме превърна в друг човек. Осъзнах с всяка клетка на тялото си, че това малко момченце е моето дете, а аз съм неговата майка и ние двамата сме единствени един за друг. Трябваха ми няколко дни да го осъзная и си признавам, че
такъв силен прилив на любов не бях изпитвала до този момент.
Времето обаче минава, и чувството ми към сина ми се развива. Сега не мога точно да опиша чувството, което изпитвам към него – такова дълбоко, силно, неземно чувство, няма друго такова. Осъзнах, че ако той винаги чувства нашата любов и подкрепа, ще се чувства сигурен и защитен. Иначе казано, ако всичко между нас е здраво и наред, раните от изоставянето са излечими.
Моята майка обича да казва, че това да имаш дете, означава да пуснеш сърцето си свободно да се разхожда извън теб… Сега разбирам какво означава.
Този текст е благодарност към моята майка, заради която винаги толкова силно съм искала аз самата да бъда майка.
0 Коментара