Имам щастието три нови поколения да радват живота ми – едно почти на 40, второ почти на 30 и трето почти на 20. С други думи – пълен набор от поколенията след моето. Нали се смята, че едно поколение е в рамките на двайсет години, така че съм направо образец по общуване с днешните млади от всички генерации.
Говоря за децата си, разбира се. Аз често говоря за тях – не само с добро, понякога и с яд и нерви, винаги с грижа, винаги с любов, но не съм се задълбочвала да ги анализирам като част от техните възрастови групи навярно защото те са си МОИТЕ деца и са уникални.
Много по-често ми се е случвало да се замислям върху съдбата и характера на собствените си връстници, родени между 50-те и 60-те години на миналия век. Заченати и отглеждани в патриархална и идеологизирана среда, ние непрекъснато си блъскахме главите в тая стена, зад която дънеше рокът на Уудсток, а откъм нашата страна ни проглушаваше фамозната фашизоидна песньовка „Комунисти, комсомолци, пионери сме в един и същи строй заедно във труд и бой!” Та-ра-та-та-ра-там! Плюс „Падмасковньiе вечера” и „Ширака страна мая радная”… Ние бяхме новите млади на България във времето на Пражката пролет, за която така и не научихме практически нищо тогава. Ние бяхме
генерация, която въставаше срещу неразбиращите родители,
защото всеки друг бунт беше много опасен и ни бяха внушили да се страхуваме. Дългите коси и късите поли се санкционираха, но ние ги носехме, защото ни харесваха и защото побъркваха конформистите, а милицията ни прибираше. Каква глупава власт! Пиенето, рокът, Висоцки и вицовете допълваха протеста ни срещу едно подредено от властимащите общество на привилегирована номенклатура и плебс. Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН веднага след войната, дори не ни бе известна като факт (лично аз я прочетох в съветската преса чак по време на перестройката). А Хелзинки беше дума табу по време на т. нар. „хелзинкски процес”, който освен с мира и сигурността се занимаваше и с правата на човека. Правата, с други думи, бяха забранени. По конституция! Приеха я през 1971 г. и аз писах за нея на кандидатстудентския изпит по журналистика. За „Живковската” – след „Димитровската” – конституция, чийто член първи беше за ръководната роля на БКП в живота на България. Сигурно съм се справила с темата много добре, защото изкарах петица. И влязох в мечтаната журналистика. Какви са задачите на журналистиката, питал Ленин. И си отговорил: Да агитира, да пропагандира и да организира!
Мразехме онази държава.
И тя ни мразеше, въпреки че неуморно твърдеше, че се грижи за нас и ни дава всичко. „Ушла весна, приходит лета, спасиба Партию за ета!” Общественият договор, както биха се изразили сега, беше ясен, макар и неписан точно с тия думи: ще играеш по гайдата на властимащите и ще получиш нещо. В обратния случай ще загубиш всичко.
А няма и едно поколение по-късно стената рухна. Срещу руините й до мен се изправиха първото и второто ми поколение. Пейо (16) една нощ ходих да го освободя от Първо районно – бяха го арестували, защото късал предизборни плакати на комунистите. Още по-рано се бе наложило да ходя в училището на Ивана (6) и да предупредя директорката да не занимават първокласниците с глупости – в класа на хлапето се появила някаква леля, която изнесла на децата лекция как „лошият Тодор Живков бил свален от власт и сега ни управлява добрият Петър Младенов”. Просто да полудееш… Четири години по-късно се роди Исаак, чиито връстници днес са най-новите млади и се чудят какво да правят с живота си. Най-често могат да бъдат открити в чалготеките, където никога не биха стъпили по-големите ми деца.
Ние мразехме оная държава. Мисля си, че днешните млади поколения нямат особена причина да обичат тази. В която
мутризацията вече изглежда необратима
и с честен труд може да се живее само на ръба на оцеляването. В която не човекът, а парите са мяра на всички неща (прощавай, Протагоре!). И затова не е изненада, че от целия клас на дъщеря ми в Първа английска май никой не е останал в България. Попиляха се по света. И тя самата. Връстниците на батко й се задържаха тук в по-голяма степен, струва ми се, но резигнирани, скептични и дори цинични. Осъзнали напълно, че егоизмът е здравословен за егоиста. За най-младите не ми се и мисли – дали ще останат тук и най-вече – защо? Дали животът ще им даде удовлетворителни шансове, или ще ги накара да се чувстват лузъри, както се чувстват милиони млади хора по света – и в Европа, и в Щатите, и в Близкия изток…
Не знам как е било в „по-бавните” векове, но в 20-и на всяко ново поколение му е било трудно. И в 21-и, изглежда, ще е така, макар да са минали някакви си 12 години от него. Колко възторжено са посрещали хората 20-и век, с колко надежди! Без да знаят, че ги очакват две кървави световни войни и безброй други конфликти, в които винаги най-младите са най-прецакани, да не говорим за перманентните икономически кризи, чиято жертва пак първо са младите, да не говорим за разделения свят. Както винаги става, най-силно описват съвремието си поетите, а не учените:
В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!
…
Един велик, един брутален век над мен се срути
и в скутите ми своята съдба завинаги остави.
Той безконечното въже на трудните минути
навърза зад челото ми на възели корави.
О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението!
(Пеньо Пенев, „Дни на проверка”, самоубива се през 1959 г., когато е 29-годишен)
Колко възторжено посрещнахме и ние 21-и век, а светът не стана нито по-добър, нито по-разумен. И бъдещето не се очертава обещаващо. Знам, че и то ще има своите поети, които ще намерят думите, разкриващи истината за това как се чувства младият човек в своето време. Иска ми се сред тия думи да отсъстват жесток и брутален. Но не съм твърде оптимист.
0 Коментара