Ако имате 15 минути в повече, направете един научен експеримент. Ей така, за себе си. Застанете на някоя оживена улица и спрете първите двайсет души. И ги попитайте кой е международният ден на бащата.
Знам предварително тъжния резултат от вашата импровизирана анкета.
Само да не ме заподозрете в подпалване на световна война между половете. Нямам подобно желание, опазил ме господ. По-скоро се опитвам да ви подготвя за най-трудните въпроси в „Стани богат!“.
В тънкия прорез на календара, току между Деня за опазване на околната среда и Деня на транспортния работник, е Международният ден на бащата. Всъщност 20 юни е и Ден на Слънцето, но каква по-сполучлива метафора за съвременния татко? Нямам предвид слънцето, а транспортния работник и изчезващата околна среда… Защото съвременният баща едва ли е слънце, за да огрее навсякъде. А трябва. Ако иска да е истински баща.
Онзи, който вечер, вместо да пийва студена бира по време на тъй важния финален мач от Шампионската лига, чете приключенията на Аладин и Пепеляшка. Онзи, който не помни единния си граждански номер, но помни отлично всички имунизации на детето си. Онзи, който отказва романтична вечеря в „Континентал Плаза” с най-красивата колежка в офиса, не защото е с по-различна сексуална ориентация, а защото утре предстои трудно контролно по алгебра. А и някой трябва да сготви любимата пилешка супа, нали? Да изпере на ръка новия суичер, татуиран с химикал, да изглади и събере разпиления пъзел, да зашие скъсаното копче, да нахрани рибките в аквариума, да смени повредения цип на якето…
Не се усмихвайте, има такива мъже!
Мъже, които Мадлен Алгафари, Шарън Стоун и Калина Андролова просто не са срещали на улицата. Мнозина читателки на това прекрасно списание, еманципирани по волята на времето, в което живеем, ще махнат пренебрежително с ръка – днес едно дете може без баща, без майка не може!
Кой го каза? В Библията ли го прочетохте, или в най-нескопосния документ на този свят – тъй наречения Закон за закрила на детето? Та там дори няма такова понятие „самотен баща“. Отворете го и навсякъде ще срещнете единствено правния термин „самотна майка“. Там дори априори не допускат, че може да се случи такова чудо – мъжът сам да отглежда детето си. Затова например баща, получил родителските права, трябва да има писменото съгласие на майката, за да може да кандидатства за детски надбавки. Ами ако тя не му даде такова съгласие? Знаете ли за каква тежка процедура иде реч? Само защото в закона не са вписали универсалното понятие „самотен родител”. Всъщност
„самотна майка“ е остарял термин
от отменения вече указ за насърчаване на раждаемостта, който обаче е останал в съзнанието ни. Днес би трябвало да се говори за „самотен родител“, който в допълнителните разпоредби на правилника за приложение на Закона за социално подпомагане се определя като лице, което поради вдовство, развод или несключен граждански брак отглежда само деца до 18-годишна възраст. Ала там, в бездушните алинеи като самотни фигурират единствено майките. Очевидно бащите нямат право на самота!
Не съм настроен срещу самотните майки, тъкмо обратното! Искрено им се възхищавам, защото отлично познавам съдбата им. Нещо повече – знам, че зад всяка самотна майка стои поне един калпав и недостоен мъж. Такива мъже за съжаление ги има доста, с лопата да ги ринеш. Те нямат право на титлата „татко“. Но трябва ли заради тях да сложите всички представители на силния пол в панера за мръсно бельо? Нима не допускате, че някъде по света крачи някой чешит, който най-много от всичко на света копнее да се прибере у дома, да прегърне онова рошаво топло съкровище с мокро носле, което да му прошепне в ухото: „Татко, обичам те!“
Повярвайте ми, има такива странни бащи.
Миналата година дъщеричката ми получи тежък астматичен пристъп и по спешност я приеха в детската пулмология в София. Поставиха я на системи с урбазон, защото дишаше едва с половината от капацитета на белите си дробове. В стаята й имаше още две деца с майките им, а моята Ива не искаше да я оставям. Сълзичките й капеха от лицето, а тя повтаряше „Татко, не ме оставяй тук!” Оказа се, че в клиниката няма такъв прецедент – да настаняват родители от мъжки пол. Един лекар с библейска фамилия, забравил клетвата на Хипократ, разплака детето ми и малко остана да му счупя врата. Първата нощ прекарах на пейката под прозореца, но дъщеря ми знаеше, че съм там и спа спокойно. На другия ден подир скандала, който вдигнах, дойде някаква шефка, извини ми се и предложи да разместят легла, така че да настанят мен и детето в отделна стая. Отказах, защото заради нас трябваше да местят болни деца и майките им, да ги събират от три стаи в една, представяте ли си!?
Всяка сутрин ставах в пет, за да съм при детето преди първата процедура, от която го бе страх, и си тръгвах късно вечер с поредната приказка за „Лека нощ!“ Само защото вмраморени чиновници с експлантирани сърца са изключили еретичната вероятност някое болно дете да живее с татко вместо с мама…
Скъпи жени и майки, знаете ли кои са ония три процента, в които бракоразводният съдебен състав присъжда детето на бащата? Майката трябва да е или тежък случай на наркомания, или сериен убиец, или редовен пациент на психиатрията.
Аз отглеждам детето си сам. Не бях си представял живота точно така, но семейството ми се разпадна. Ако изключим формалните бракове за зелена карта отвъд океана,
никой не се жени, за да се разведе, нали?
Приел съм съдбата си като някаква мисия в тоя абсурден живот и твърдо вярвам, че всеки от нас има подобен тип длъжностна характеристика, писана там, най-горе. Дори и да не си дава сметка, всеки един от нас е дошъл на тая земя, за да свърши нещо конкретно и, дай боже – полезно. Тук всички сме с временно назначение и особен статут. Един идва, за да построи две болници и три училища, друг идва, за да меси хляб, трети – за да изиграе най-удивителния танц с лента и обръч…
Аз умея да сънувам. И записвам цветните си сънища, за да не ги забравя до сутринта.
Някои казват, че това е поезия, но аз не съм съвсем сигурен.
Сигурен съм само в едно – ако това, което творя, е поезия, то дъщеря ми Ива е най-хубавото стихотворение, което някога съм писал.
Миналата година за рождения ми ден приятели ми подариха един сайт, в който подредиха останалите мои творби. Той е с моето си име – www.IvailoDimanov.com
Ако някой самотен родител почувства нужда от мерена реч, нека го отвори. На националния поетически конкурс „В полите на Витоша“ пратих ей това стихотворение, мисля, че то до голяма степен изразява моята житейска философия:
ХВЪРЧИЛО
антиконституционно стихотворение
Нощта разкопчава най-горното копче на блузата.
След миг ще изскочи горяща от страст месечина.
Животът е килър на нашите детски илюзии.
Не му позволявай да скъса връвта на хвърчилото.
Ще духне южнякът, проклетия даскал по музика.
Щурец ще засвири на своята стара валдхорна.
Животът е шоу, животът е приказен мюзикъл.
Не му позволявай да спира. Маестро, анкора!
Нощта разкопчава душата си с прелестна похот.
На другия край на планетата пускат хвърчило…
Животът е пълен абсурд, карцином на епохата.
Не му позволявай да стегне във примка връвчицата.
Мечтахме, танцувахме… Ей, тия, трите нeща и
нощта се стопява във чашата с гръцка мастика.
Повярвай ми, всеки човек има право на щастие.
Не им позволявай да вземат усмивката ти!
0 Коментара