Тези две истории за обич не са любовни. Няма пеперуди в стомаха, няма сини очи, в които се потапяш безметежно, няма никакви рози, парфюмирани писма, и лоша поезия няма. Това са истории за обич, която е смела.

Майка ми и аз

Когато казвах на майка ми, че е най-добрата майка на света, тя отговаряше, че всяко дете мисли това за своята. След време разбрах, че не е точно така. В осми клас в Математическата във Варна беше щура година. Имах супер приятелки, имах гадже, а предстоеше най-якият зимен лагер на света  – първи за мен. С Вили и Герата крояхме планове, правихме списъци кой какво ще носи и кой какво ще приготвя, големи трепети и вълнения бяха. Всеки ден от календара едва-едва се точеше. Лагерът организираше класната, която беше и човек-планинар. Почти всеки мой досег с по-големите баири, хижи и горски пътеки се дължи на нея. Защото във варненската ми фамилия ойларипи няма. Сами разбирате, че възторгът и очакването ми бяха с размер на вълнение от поне пет бала на зимното море във Варна. Всичко, всичко беше обмислено и приготвено, само едно не – това че се разболях няколко дни преди да тръгнем с влака към Петрохан. Лекарят каза – дребна шарка! Каква шарка на тая възраст, рева аз, нали съм ги карала като дете?!

Шарка е и това е – пет дни карантина ме чака.

Карантината свършваше точно в деня след заминаването за лагера. Рев, рев, тръшкане, ужас, направо се задушавах от тъга и мъка, казвам ви, реално си го спомням това чак и сега ме боли. Много бях скапана. Не спирах да рева. Не мога да тръгна болна, но как така няма да отида? Седях толкова нещастна и подута от рев, че нищо и никой не можеше да ме успокои.

Тогава майка ми дойде в стаята ми и каза: „Виж, говорих с лекаря, каза, че когато карантината свърши, може да излизаш. Това ще е само вторият ден на лагера. Аз ще те заведа в тази хижа в Петрохан“. Не можех да повярвам! Казвам ви и досега не вярвам – понеже едно нещо като се скапе, често си остава така завинаги. Но не и този път. А сега вижте на картата къде е Варна и после вижте Петрохан. Нека само да напомня, че тогава нямаше джипиес, мобилни и нищо друго, което да помогне на една жена и пораснало едно дете да стигнат от Варна до някаква хижа някъде в планината край Петрохан – без кола, сами през снежния януари. Да, но това не може да спре майка ми. Тя се обади някъде, оттам се свърза с хижата и с класната, после звънна на гарата във Варна, за да види с кой влак кое и как да стане и готово! Баща ми каза: „Вие не сте добре, ще отиде Калояна на друг лагер“, а майка ми отговори: „Да, ще отиде  на друг, но този тя го чака толкова време и е първи за нея, и е важен за нея“. Тръгнахме двете, с нощния влак за София,  знаете как се спи в зимен влак през 90-те – никак.

След цяла нощ пътуване, сутринта слязохме на гара Север поизмръзнали и изморени. София – север е преди Централна гара и никак не е уютна. Оттам си купихме билети за някакъв автобус, който ни закара някъде до Петрохан, а оттам местни хора обясниха на майка ми как и къде да минем и да тръгнем за тази хижа, като ни гледаха учудено – къде са тръгнали тия хора от Варна. Помня, че после вървяхме доста по някакви снежни пътеки в планината, увити като пашкули.

И тогава си дадох  сметка за цялото безумие, но и за нещо по-важно – силата на духа на моята майка. Класната заедно с Вили и Герата бяха тръгнала да ни посрещнат. Майка ми ме предаде в сигурни ръце, обърна се и без да губи време, защото е страшно сам в планината, тръгна обратно. Гледах слабичкия ѝ силует как се отдалечава пак в гората и ми заседна буца в гърлото и тогава се разревах.

Давах си сметка какво направи моята майка за мен.

Ето това е обич! Щастието и радостта на друго същество, да значат за теб повече от собствения ти комфорт, от съветите на другите, разума ти и повече от морската ти природа. Майка ми се върнала обратно някъде до Петрохан. И не знам колко часа е чакала влака от София за Варна и кога точно се е прибрала вкъщи. Знам само, че за ден и половина моята храбра майка премина два пъти цялата ледена, зимна България с влак, автобус и по горски пътеки в суровата планина,  за да заведе мен, 15- годишната, на първия ми лагер. И въпреки че преди няколко години си отиде, съвсем убедено и безкрайно категорично мога да заявя и сега, че моята майка беше най-добрата майка на света. НАЙ-ДОБРАТА МАЙКА!

Мария и Белчето

Бързам да кажа, че Белчето е котка, а Мария е нейният човек и работата е следната.

Когато преди години Мария била самотна и тъжна, нейните приятелки Боби и Ели решили да ѝ подарят котка. А тя я кръстила и на  двете – Бела.

Вижте, за много малко хора наистина мога да кажа, че са мили. Винаги има някоя издайническа черта на лицето, която мига като оранжевото на светофара. Но Мария е точно такава. Има мило лице, изглежда крехка и много добра и сякаш все има нужда от подкрепа. Обаче изобщо не е така. Трябва да видите Мария в битка. Аз я видях и се оказа, че на Мария освен мило лице ѝ е дадено и смело сърце. Много смело сърце. Наскоро тя се омъжи. Но не за това ѝ беше нужна смелостта. Но го казвам, защото е важно. Колко щастливо омъжени млади момичета ще видите да се борят като змей за своята моминска котка? Нула, признайте. Но аз видях битката на Мария. Стана така, че Белчето закъса със здравето. А знаете, че човек като закъса със здравето, не може да я кара повече така. Същото е и при животните. И тук започна борбата по спасяването на Белчето. От един доктор на друг, всеки казваше на Мария да се откаже, че положението е тежко и така нататък. Но това, от което тя се отказа, беше всичко останало – от парите си, от спокойствието, от това да си гледа кефа, отказа се от планове за лятото, абе просто се отказа да се предаде. Не само я водеха с мъжа ѝ от лекар на лекар, не само намериха най-добрите, не само дадоха купища пари (да, за една котка!), но и за кратко време Мария беше изучила всичко за бъбречните проблеми при котките – какви трябва да са стойностите на кръвните изследвания, какво се прави в такива случаи – у нас и в чужбина, с какво може да е объркана диагнозата. Всичко изчете, казвам ви. Намери някакви лекарства и добавки от чужбина, които липсват у нас. Обаждаше се на ветеринарите и им казваше какво е прочела и да пита дали са направил това, и другото, и всичко, което бе успяла да намери. Убедена съм, че знаеше повече от тях в този случай. Обаждаше се на баща си, който е човешки лекар, за съвет. Белчето беше на стационар в клиника, а Мария и Пламен ходеха да я виждат всеки божи ден. Бях свидетел на това как Мария си преглъща сълзите, ходи на работа и не казва нищо на никого. Веднъж не се оплака.

Беше ходила в Руската църква, за да помоли Свети Серафим за чудо –

Белчето да се оправи. И се радваше като дете, когато изследванията бяха по-добри! Но за малко. Решиха последно да опитат с рискова операция. Вие чували ли сте за кръводарител на котка? Е, и при тях има. И Мария намери! Пусна съобщение във Фейсбук, че трябва кръв за операцията на Белчето  – котешка, от ваксинирано коте. И ветеринарите после казаха – толкова хора се отзоваха с техните котки да дадат кръв за коте Бела. Намери се кръв, оперираха Белчето, стабилизира се, но за малко.

И после всеки път, когато звъняха от клиниката и казваха на Мария да се откаже, тя казваше: нека да опитаме само още веднъж. Само още един ден и само още малко усилия. В крайна сметка, ветеринарната и хуманната медицина заедно със Свети Серафим, общите ни молби на всички не успяха да задържат Белчето тук. Тя се пренесе по вечните котешки полета, за да разказва за това, че ѝ се падна такъв добър човек на земята като Мария. И всъщност тази битка за един малък котешки живот показа колко е голямо едно човешко сърце. Защото най-важните битки, казват, не са на полето, а стават в сърцето.

Наскоро с Мария правихме един филм, в който едни от героите бяха семейство от Варна внезапно изгубили сина си. Те даряват органите му, които спасяват четирима души. Майката на момчето ще запомня завинаги. Нейните думи, че животът не свършва тук, на земята, и че смисълът е в това, ние, хората, да даваме, остават в мен.

Обич е, когато даваш, без да имаш лична изгода, без да имаш надежда и дори без да имаш живот.

Един мой любим автор казва: Love is like life, but longer.

П.П. Посвещавам този текст на коте Бела, защото искам и си представям, как някой ден – може би скоро, а може би години след като и нас ни няма на тази земя, някой човек ще се зарови надълбоко в бездънните архиви, ще прочете тези истории и веднага ще му се прииска да си вземе коте, куче, папагал или пък – да се ожени, да спаси някого или нещо, да има кауза, да бъде добър, абе просто ще му се прииска да обича.