Обичам те, COVID-19! С всяко твое ръбато окончание, което нащърби лакирания ми живот и го „короняса“ с нов смисъл.
В началото бе тишина. Играта на мълчанка с телефона за разговори, в които въпросът „Как си?“ изключваше искрения отговор. А следващите изречения започваха с „Можеш ли“, „Ще направиш ли“ и любимото ми „Трябва да“…
Оцеляха няколко „Как си?“, на които не бе задължително да отговарям бодряшки. Но аз наистина бях добре!
Коронавирусът се появи навреме. Не пренаредих приоритетите си. Не започнах да живея онлайн. (Това и преди си го правех). Подейства ми като прелез. От онези, на които пишеше „Спри, огледай се, ослушай се и ако не идва влак – премини“. Още не съм убедена, че съм „преминала“, но пък станах добра в оглеждането и ослушването в състояние на тишина. Установих, че локомотивните свирки – онези, в които отива парата, не ми липсват. И че външната мълчанка не ражда някакви раздиращи вътрешни прозрения, а осмислен покой.
Винаги съм била убедена, че не е важна дължината на живота, а неговото качество. Затова са ми непонятни тръшканията: „Олеле, ами ако умра“. Е, добре, все някога ще се случи – живей сега, живей пълнокръвно, по собствена кройка, и не оплаквай „Нероден Петко“. А може би покоят идва с приемането на фаталистичния подход: „Ако ти е писано да те блъсне кола, няма да се удавиш“. Щом някой отгоре е решил да се гътнеш от коронавирус, колкото и да декамеронстваш у дома в истерична стерилност, все ще те издебне.
Приеми пандемията като благодат за промяна!
И аз я приех! За първи път от десетилетия не бързах за никъде, нямах срок, денят ми излезе от ритъм, можех да си обличам официалната пижама и да се шляя с нея, без да се чувствам гузна. Но се чувствах. Търсех онези битови опорни „котви“, с които да се захвана към предишния си живот, а ми се изплъзваха. И странно, аз, която бях толкова общителна, че ако няма с кого да си говоря у дома, можех да изляза на улицата и да заприказвам първия срещнат, занулих тъпомера на кухите думи.
Обичам те, COVID-19! Защото ми даде време и възстанови баланса на съвестта ми.
Дълбоко в мен мъждеше раната, че когато баба ми напускаше този свят, аз работех. Да, наистина й осигурявах грижи, които се купуват с пари, но не държах ръката й, не я успокоявах, не й дадох онова, на което е държала през целия си живот – внимание и уважение.
Трудно ми е да си простя, че когато майка ми вървеше към кончината си, аз пак работех. Да, контактите ми позволяваха да получи най-доброто лечение. Да, карах я на хемодиализа и вливания, но лаптопът беше продължение на ръката ми през цялото време и тя сякаш трябваше да ме дели с него.
По време на коронавируса си отиде любимият ми човек. Напусна ме мъчително след 36 години в хармония и обич. Но изпитвам неясното щастие, че докато се опитвах да подобря последните му дни, в главата ми не тракаше клавиатурата на несвършената работа. Бях изцяло негова! Може би за първи път от всичките 36 години. И съм сигурна, че той го знаеше. Между памперсите и системите, които сменях с лекотата на болногледачка, така че да опазя достойнството му. Благодаря на коронавируса за най-ценното – времето, което ми подари. Тоталното, посветеното, споделеното време!
0 Коментара