– Еле! – ми вика Ането. – Ние с тебе сме млади и красиви, нали така? – съгласявам се с нея, все пак това е очевидно, но нещо в началото на тоя разговор ме кара да стоя нащрек и да чакам продължението. И, ето, знаех си:
– Добре де, не те ли е страх, че младостта е кратка? Не си ли усетила оня неутолим стремеж за вечна младост и красота, за изместването на границите на тая младост, какво си готова да направиш за това, не искаш ли да я задържиш, да не я пуснеш да си тръгне, а!?
И въпросителните увиснаха във въздуха. Мълчанието ми продължи няколко дни, така и не и отговорих. От една страна, не съм готова за такива въпроси, дори самото им задаване ме кара да се чувствам некомфортно, защото все още се възприемам като безсмъртна – чувство, което само младостта, само ведрото усещане за липса на тежест в тлента, познава и владее. Щом съзнанието за безсмъртие е в мен, границите не съществуват, а щом не съществуват, няма необходимост да правя каквото и да било, за да ги отмествам по-далеч. Защото граници се местят по два начина – или с война, или с пазарлъци, а аз, макар и още млада, съм наясно, че
времето е единственото, с което не можеш да се спазариш.
Но въпросът на Ането постигна целта си и вече трети ден не ми дава мира, вече трети ден живея с мисълта, че ако Платон е прав и всяко знание е само спомен, то усещането да си безсмъртен е просто сумиран остатък от спомените от предишните ни животи и всеки момент ме очаква събуждане; че ако допреди три дни бях безсмъртна, защото никой не ме е питал на какво съм готова, за да остана млада, сега вече ми се е случило – ето, спомних си, че в мига, в който ти го зададат тоя въпрос, старостта е опънала стан пред портите и рано или късно ще се срещнем. А аз не съм подготвена за тая среща – нито с арсенал, нито със знания или умения. Какво се очаква от мен, кой го очаква, нима да лустрираш опаковката е победа на младостта? Освен това изходът от сблъсъка е спорен, защото кой и как дефинира победата? Кога си надвил времето? На героите от войните им връчват медали, тук кой връчва медалите и кому са нужни тия медали? На мен? Всички военни отличия, които съм виждала, красят телата и домовете на хора, които са вложили в битките повече неудовлетвореност, отколкото удовлетворение са получили от спорния знак, бележещ героизма им. А хероитната им поза и излъчване нямат нищо общо със следите от войната.
И ето, стоя на прага на преломен момент, пред увиснал във въздуха въпрос, със зараждащо се смътно усещане на
страх от спомнянето, че съм смъртна;
потънала в нещо като обида, защото съм напълно наясно защо Ането попита точно мен, четиридесетгодишната, а не двадесет и седем годишната ни обща позната; и много, много объркана, защото уж се смятам за куражлийка, но наистина усещам страх, а не искам страховете или неувереността ми да ме хвърлят в дан на клишетата „младост-красота“, „младост-здраве“, „младост-любов“, „младост-успех“, „младост-секс“, „младост-пълноценност“, „младост-щастие“, „младост-възможности“… Защо трябва всички тия неща да са зависими от младостта? А ако наистина са зависими? И как да разбера?
Как да разбера? Няма откъде. В моя свят няма ролеви модел, на който да се опра. Тези от екрана, страниците на списанията и билбордите не са в моя свят и не ми вършат работа. А тези около мен, ами, заради интересните исторически времена, в които съм се родила, опитът на поколенията преди мен ми е абсолютно безполезен, а се боя, по тая причина, че опитът, който ще предам на поколението след мен, също няма да е много читав.
Вероятно заради тая липса на ролеви модели в социума около мен най-манипулираната, подхвърляна и пробутвана монета е тази със страните „младост-красота“. Вероятно заради най-бързата и достъпна възможност да я фалшифицираш – пластичната хирургия и различните бюти интервенции са лесен и заради визуалността убедителен начин да заявиш, че младостта не си е тръгнала.
От наблюденията ми върху жени, прибегнали до оперативни или козметични манипулации и трансформации, смятам, че спорният резултат не им е донесъл удовлетворението, което са очаквали. Интересува ме чисто емоционално и психологически как едно такова посегателство над себе си се обосновава. Този героизъм в името на какво, на кого, закога? Какъв трябва да е мотивът
да се опълчваш на естествения Вселенски ход,
за да е достатъчно приемлив и да е оправдание, задето превръщаме тленните си обвивки в карта на бойни действия, белязана от победи на парче и опити за промяна в ландшафта?
Когато си по хронология и природа млад, лицето ти носи даром онова изражение, което можеш да имаш, само ако си изпълнен с невинна надменност, свежа кръв, липса на въображение, породена от липса на опит и блажена ограниченост, все още предизвикваща симпатия.
Когато пожелаеш да задържиш това изражение, за да го ползваш като опаковка на постоянно и необратимо амортизиращите си кости, стави, дробове, лигавици, то се превръща в гротеска и отблъсква. Младостта не е в ничие владение, но в своето високомерие и глупост светът е решил, че презрението към старостта е достатъчен мотив за стремежите му за самоизмама. До такава степен обществото е култивирало това презрение, че отказва да приеме естествения процес на времево трансформиране, намесва се в тоя процес като собственик на фастфуд павилион. Манипулираме и залъгваме кожите си, огледалата си, хората около себе си, съзнанията си – и всичко с цел съмнителната, неясна и несъразмерна на вложеното за постигането й печалба от ротативката на времето.
Не си правя илюзии, че в рамките на тези няколко реда ще открия смисъла на живота и отговор на въпроса на Ането. Най-много да стане ясно колко съм объркана, сконфузена и уплашена. 42, въпреки самодоволното твърдение на сещате-се-кой, не е отговор, а нов въпрос. Просто в рамките на няколко реда се опитвам да се освободя поне от част от страха, който се събуди с въпроса на Ането. И колкото повече се залутвам в него, толкова повече си давам сметка, че моята лична криза не е с това телесната ми опаковка да изглежда млада, а от това да има смисъл, тоест, чисто екзистенциална е. Ако беше първото, ясно – нож, ботокс, спринцовка. Но няма как да включиш мозък, сърце и дух на режим „Обратно броене“, а досадните екзистенциални кризи обикновено идват във възраст, в която имаш нужда от натискане на копчето и изстрелване и рестарт в съседна Вселена.
Ние, жените на възраст 35-60 години,
не знаем как да изпращаме младостта си
Не смеем да мислим за красотата, не сме възпитани и научени да мислим за красотата като за зреещ плод, като за нещо, което търпи трансформации и има различни възрасти, и я свързваме единствено с липсата на бръчки, с гладката кожа. Зависими сме от нечие чуждо либидо, тъй като това ни кара да се чувстваме млади; за монетата „младост-красота“ сме готови да изтърпим и болка, и унижения, но в повечето случаи не е защото не сме в състояние да приемем отраженията на своите 35-60-годишни лица в огледалото. Не сме в състояние да приемем отраженията на тия лица в очите на околните.
Сега моля да ме извините, отивам да си направя маска с авокадо, очевидно въпросът на Ането така и ще си остане без отговор. Нямам никаква представа на какво съм готова, за да изместя границите на младостта и да я задържа по-дълго. Нямам и кой знае какво знание за наличните методи и средства – от това, което ми е известно, знам, че не съм готова да легна под скалпел или да пия експериментални лекарства. Вероятно един ден ще се събудя, опряла чело на бариерата и ще разбера, че просто младостта си е отишла и ми е спестила търсенето на отговори.
0 Коментара