Във времената, когато бях млад и революционно настроен, изпитвах искрен гняв, че училището така и не обяснява на децата защо слънцето изглежда жълто (а не бяло), а небето синьо (и пак не бяло). И че причината за двете горни е една и съща. Страдах, с други думи, от интелигентската илюзия, че една институция е призована да научи човека да мисли, а вместо това ето нà виж – го осакатява духовно – кара го да зубри, да се преструва, да лъже и пр.

Истината е, че аз самият имах поне две истински учителки. Другарката Кънчовска по математика, която ме научи на дисциплина за умствен труд, при това в произволни дози – до свършване на работата. И другарката, а по-късно госпожа Розалина Новачкова, по литература, която ни въвлече в интелектуална, пък и донякъде политическа свобода.

Ето защо за дълго бях с глупавото убеждение, че ако има „повече като Новачкова”, ще имаме истинско училище.

Самата наша любима Розалина изглежда страдаше от същия мисловен дефект, защото първо направи Сендовската система (с блестящи учебници, впрочем), а после – като седесар, стана заместник-министър и опита реформа ала-себе си. И в двата случая последва провал. Стана дори по-лошо отпреди.

Сега знам, че повечето учители, които помним цял живот, така наречените учители с главно У, постигат каквото постигат чрез антисистемни действия, чрез контракултура. Те превръщат ученето в удоволствие, изпита – в празник, общуването с тях – в някакъв вид равенство, властта си – в уважение и любов.

Това са свойства, точно обратни на онова, заради което е създадено училището. Под формата на поднасяне на знания, то преди всичко:

  • учи човека на абстрактен труд (тоест на безсмислено, неразбираемо за него усилие);
  • учи детето да умее да бъде подвластно, да търпи дълго, да се подчинява, да изпълнява стриктно, да знае, че го наблюдават.

Това е главното, важното, същественото. Училището – казва гениалният Мишел Фуко – е преди всичко друго дисциплинарно пространство и по това си свойство то слабо се отличава от казармата, фабриката, болницата, лудницата…

То произвежда същества, подходящи за индустриалната епоха. И както тази епоха е на доизживяване, така и училището е на доизживяване, с което се и обяснява неговата глобална криза.

Това е редкият случай, когато на въпроса „Да го мием ли, или да правим ново”, категорично трябва да се отговори „Да правим ново”.

ПО ТЕМАТА

Само че има подробност: реформи от този вид не започват с план. Новото училище (или нещото на мястото на училището) ще възникне само. То, ако питате мен (а аз вярвам в България на г-н Юри Анджекарски), ще бъде нещо като медия или друго подобно интернет образование. Когато възникне – задачата на властта ще е да му разчисти пътя. Докато не е възникнало – задачата е по-скромна. Да минимизираме отрицателните последици и по възможност, малко от малко, да извлечем и някаква полза (наред с нанасяната вреда).

Тоест – ако може да пенсионираме баба Илийца с нейния отвратителен кол.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара