Как фракталиите се завъртат в мозъка на мъжа, така щото да увлекат цялото му същество и здрав разум в центрофугата на лудото желание да покори релефите на една жена, е дело доволно амбициозно за анализ.
Както и да започвам, все на реклама за матрак с мемори пяна отива работата. А не за уюта и приласкаването, не за жената, която прилича на „неоправен креват”, както бе написал Ъпдайк. Но така де, може пък плътта да е това, импрегнираната душа, оцелофанена, при някои лъскава и примамлива като опаковка на скъп шоколад, а при други – блажна, амбалажна, която се натиква където й е мястото в контейнера на подсъзнанието.
Най-хубавото нещо, което съм чувала по адрес на жената,
даряваща мъжа с екстаза от съприкосновението,
е от Дейвид Линч по адрес на дългогодишната му муза, апетитния миньон Шерилин Фен. „Метър и шейсет блаженство!”, отсича душеведът на американското кино.
Тук, естествено, можем да продължим с цитати на големия Бъртън за Елизабет Тейлър, на Милър за Мерилин и да стигнем до Фидий, на когото е наречено числото, точно измерващо пропорциите на безусловната красота. Скулптурът не само изваял вечните еталони за женственост, но е знаел и за архитектурното съвършенство, че онова, което кара хипокампа да сигнализира за свръхпроизводсво на окситоцин, се изчислява с проста формула. И е правоъгълник, нещо като „Елена в кутия”, както се нарича химнът за психотичната любов, обсесията от Жената – съблазън на Линч. Безобидната на пръв поглед възхита, градираща във възторг, сетне до пристрастяване и накрая ескалираща в… лудост.
И понеже ми хареса мемори пяната като метафора на отпечатъка, който остава в съзнанието на мъжа женският силует и го кара да заспи и да сънува както никога досега, затова ще се подпра на хълбок като Даная на Рубенс и ще ви споделя какво ми казваше един възхитителен мъж, който си отиде от живота ми като напоителен дъжд, като лебеда Зевс след обладаването на Леда, като бика след оплодителната среща с Европа, прободен от пиката на матадора.
… Отлетя от живота ми, но ми показа коя съм от край до край. Този мъж –
компас, землемер и скенер,
обичаше да казва с неговия топъл, дълбок баритон в слушалката на телефона, че мечтае за вълнуващите ми релефи. Шепнеше в ухото ми възхитата от панорамите, до които го бях допуснала, вдигнала бариерите и свалила мостовете, за да влезе като Цезар. Просълзен свидетел на тайните и явни местности на тялото ми, непрекалявало с физическа активност и поради това узряло по своя си начин, не по правилата на естетите, скулптуриращи жената в наши дни, за този непредубеден и смел откривател на кивоти аз бях Sacra Terra, Вавилон и Аркадия, Атландида и „Островът на предишния ден”.
Така мисля днес,
полегнала като добруджански хълм от Йовкова проза.
Жената е територия, а мъжът по стара прищявка на природата – завоевател. В магичната книга на Куелю „Алеф” мъжът тръгва да се „събере” парче по парче в пътуване с една жена и чрез нея да стигне митичния Алеф – там, където началото става край. И говори за опустошенията на релефа, за олиселите хълмове на женствеността, за вдетиняването на човешкия вид – епилиран, гол и безащитен в педофилния нагон към младостта. Отчаян стремеж да сме младенци, покварени и отдадени на култа към вечен оргазмен акт не на завладяване, а на придобиване.
Същият мотив, който Уелбек гениално преследва, за да изучи причината за все по-пълното припокриване и уеднаквяване на половете в резултат на сингълизацията, бързото и анонимно консумиране и тоталната незаинтересованост от проникването, в смисъл на опознаване.
Жената и мъжът се лишават от окосмяване, от атрибутите на древната и вечна голота в името на неприкосновеността, за която не предполагат, че е присъда. Стават хлъзгави, силни и коитусът няма общо с
даряването и приемането на най-ценния дар.
Мъжът, когото съм обичала най-силно, най-дълго и най-необикновено, стъпи единствен на най-високата кула в добре охранявания ми дворец, именно по силата на личната си андрогинност, която бе достигнал в мисленето и опитомил в рецепторите си. Той беше станал жена и мъж в похода си към най-тъмното у мен. Там, където не пристъпвах дори в сънищата. Учеше ме да отварям на жената, която чегърта със счупен нокът по сърцето и ума ми. Събличаше нежно и бавно мъжката броня, сраснала се с тънката ми кожа и дълго ме лекуваше с будните си ръце. Той ми разказа, че не за да воювам съм на този свят. Той ми каза, че съм копринена, и ми заши всички прорези, от които свиреше вятър на бързи и неосъзнати стълкновения, представящи се за желание…Той композира личната ми музика и ми даде име. След като ме преброди и плака като Колумб.
Оттогава мисля за доспехи, когато ми навират под носа
изваяните с анаболи, добавки и потни тренировки плочки, бицепси и трецепси на женската физика разни жреци на фитнес религията. Гледам момичета, които нямат талия и приятно заоблен ханш, а са равни и с малки, детски ханшове и твърди силиконови бюстове, предизвикващи одобрителни коментари от страна на модерните, нови мъже.
Ние не сме костенурки нинджа, ние сме хора, и сгушването в другия изисква не втвърден до блясък торс, а …мемори пяна. Мехурчета, които да те предпазят от счупване и изчегъртване. Жената – мислеща тръстика (да ползвам гениалния образ на Декарт), покачена на тънки като на новородено яре крака на модния подиум, едва съвзела се от свръхдозата, помагаща й да забрави, че не е яла от цяла вечност, е продукт от усилията на евнусите, отдадени на болните си фикции.
Възможно ли е жената, която не се храни, да бъде желана територия? За ума е възможно, да, дори твърде възможно, защото на ума влияят внушения. А внушенията, знаем, се произвеждат – ловко, лесно и винаги имат цена. Налагай тип жена чрез медиите и как няма да коригираш нормата, т.е. да наместиш девиацията в калъпа на общоприетото.
Аз обаче си представям
Господ, навил бели ръкави над грънчарското колело,
как вае делвата с животворящите си ръце, гали я, шепне й, а сълзите му капят и тя става мека и топла. По-доброто, коригирано копие на Адам. Мека и негова, напасваща се, сгушваща се, дишаща с ритъма на Създателя и дъхтяща на вечност.
Как иначе да пее Соломон, най-мъдрият между човеците?! Момичетата от „Крейзи хорс” са подбрани с шепата на един субективен мъж, но мъж, забил знамето на личната си победа на много върхове, от които се вижда най-важното. Та той достига до извода на девствените физици от Ренесанса с помощта на злоупотребата с абсент и млада плът – мъжката длан е съвършен инструмент за мерене на жената в жената. Затова и шоуто му е красиво, и момичетата му са хем адреналинки, хем някак естетично прелъстителни!
Не се боя да го наредя до Шопенхауер, който твърди, че мъжът избира жената на съвършено субмисловно ниво, с единствения порив да се възпроизведе. Той се омъглява от усмивката, която е праисторическо доказателство за здрави зъби, ерго – за плодовитост, и се радва на осмицата на извивките – екземплярът е готов да ражда! Това са древните, вечни и неопровергани постулати, въпреки неуморните опити на неоконцептуалистите.
Какво се случва в наши дни, след агресивната намеса на машината за формиране на обществено мнение, вкусове и потребности?
Мъжът, който все повече заприличва на нас, хранейки се с месо,
фрашкано с женски хормони, прекарва часове наред пред компютъра, в колата или блъска във фитнеса, заблуждавайки се, че прави необходимото, за да раздвижи заспалите си системи. Включително тази за възпроизводство. Мъжът започва да търси все по-равната откъм „кръст и половина”, както се пее в народните песни, възмъжаваща и оформяща досущ мъжки релефи жена. Тя пък става все по-решителна в желанието си да угоди на диктаторите, доказано преимуществено гей ориентирани, т.е. в пълна невъзможност да заобичат (по собствените им признания) жената като нещо различно от закачалка на параноичните им фантазии за нея.
Пораженията с днешна дата са драстични. Няма ли нужда от
долини и недостижими хребети с мъртви точки,
в които животът спира, за да се роди един ден… Какво се случи? Възможно ли е тенденцията на пътуване по магистрали с указателни табели и обособени места за почивка да изместят приключението?
Не вярвам. Как си представяте безполовите тела, сугестиращи от рекламите на фитнес центровете или анемичните силуети от билбордовете и подиумите да заменят пищността и нежноста едновременно, да се раздуят до такава степен, че да избутат архетипите и да задрънчат с оглушителната анаболна сила, придобита от пропагандата на скелетоподобното безплодие, което мултиплицират авторите на сюжета „Смъртта и отива”?
Самоубийства, смърт от свръхдоза, лудост, липса на наследници… Кастрещите женствеността стават жертва на собствената си параноидност, на страха от раждането и на
неумолимата цикличност на възпроизвеждащата се красота.
А тя може и да задреме за момент, но неизбежно се събужда, за да приласкае, подчини и създаде мъжа.
В това е тайната на мемори пяната, онази от която пак и пак ще се ражда Венера!
Време е за радост! Време е за офроуд! Масовото асфалтиране на релефа убива. За да бъде късо съединението и да „излъчват косите електричество”, да си спомним вечното прозрение: „..Господи, колко си истинска!”
0 Коментара