Аз твърдя: само ние се обичаме само този път. Другите да си намерят дума.
Ина Григорова
Имам идеалните условия за написването на този текст – всички са излезли, тих дъждец потропва по прозорците, кафето в чашата ми дори няма шанс да изстине, а аз все още предпочитам да казвам, че съм в майчинство, а не безработна, ерго генерирала съм целия творчески хъс на света. Очаквах да ми е много лесно да подредя и подплатя с аргументи любовния си статус на хартия. Всъщност кой се интересува от любовите на другите, ако те са щастливи? Нали в щастието всички семейства си приличат? Дори не говорим и за хепиенд, защото ми се ще да мисля, че end-ът е далече, там, където смъртта ще ни раздели.
През дванайсетте години, в които обичам един и същ мъж, съм се опитвала неведнъж да опровергавам любовта си и
да я подлагам на различни лакмуси,
за да проверя дали не съм изпаднала в заблуда. Аз лично не познавам хора, които безрезервно да приемат щастието, без да го оглеждат под лупа и да го нищят и анализират, докато не намерят нещо, което не му е наред.
Първите три години от тази любов бяха безметежно щастливи. Младостта и разстоянието засилваха тръпката до степен на абстиненция. Всяка среща беше момент на откритието на нещо ново. Гонеха ни от кафенетата, защото не спирахме да се целуваме. Не говорехме много, най-често се гледахме в очите и в устите, сексът беше спортен, фантастичен и еднакво желан и от двамата. В този период трудно намирах някакви теми за спор, а ако е имало такъв, той е бил заради момичешките ми настроения. Няма как да сме си напасвали характерите, защото нямахме характер, а само пламтяща плът, мечтаеща да се съединява. Вълни от ендорфин ме заливаха, когато бяхме заедно.
Ти си красива, ти си луда, ти си прекрасна, ти си, ти си, ти си…
Прожекторът светеше право в мен и странно как под светлината му не излизаше нито един мой недостатък. Бях негова и бях обожавана както се обожава идол – без въпроси и без дисекция. Не казвам всичко това, за да го омаловажа след малко. Напротив. Често хората в дългогодишна връзка изпитват носталгия по първите години на страст и адреналин. Това са годините (ако сме щастливци, са години наистина), в които се уеднаквяваме с партньора си. Започваме да си приличаме дори физически, да си довършваме изреченията и да се смеем на едни и същи неща. Егото блести ярко и неопетнено и човек е една много добра версия на себе си.
Но обичах ли така, както обичам сега? Не знам дали това в онези първи години беше любов. Да, обичахме се, но сравнено с чувствата днес, онова е било нежно и безплътно като крилца на пеперуда. Защото как да познаем любовта, ако не през прокървяванията и паденията. Това, което прави моята любов по-особена, е решението ми да порасна в нея, а не около и извън нея. Няколко пъти можех да сложа край – било то заради разстоянията, които често ни деляха, или заради възможностите и двамата да бъдем с други хора. Можех да кажа „Скъпи, ти си ми важен, но да бъда в тази страна/в този град/на тази работа/с този приятелски кръг ми е по-важно”. Той също можеше да предпочете много неща пред мен, но
никой от двама ни не направи компромис с любовта си към другия
и се реабилитирахме след всяка грешка.
Питах се дали не се самозалъгвам и стоя до този мъж от чисто упорство, от страх да не би да остана сама или най-лошото, от навик. Но навикът и страхът не биха те разплакали само при мисълта да бъдеш разделена от любимия. В един момент помислихме, че трябва да прекратим връзката си, защото бяхме започнали да се нараняваме прекалено често, с прекалено повтарящи се причини. Болеше ни много, ревяхме заедно и пак не можехме да разграничим кой е палачът, кой е жертвата, не знаехме какво щяхме да правим един без друг. Говоря в множествено число, защото съм убедена, че и за него е било същото. Виждах ли него, виждах себе си, защото когато станеш едно с някого, имаш ключа не само към щастието му, но и към страданието му.
Любовта ми се (пре)роди много пъти. След оцеляването ни като двойка, след укрепването на доверието, след свалянето на розовите очила. Винаги деля мъжа си с работата му, а сега работата му е една от големите причини да му се възхищавам и да се гордея с него. Той, разбира се, има множество дребни дразнещи недостатъци, но те не замъгляват голямата картина.
Обичам го, защото виждам себе си чрез него
и жената, която срещам в „огледалото”, е здраво стъпила на земята (през повечето време) и умиротворена. Тя знае къде е била и защо е тук сега. Най-ценното качество на любовта е дарът да можеш да обичаш и харесваш себе си. Някои смятат, че за да имаш пълноценна връзка, трябва първо да обичаш и харесваш себе си, но аз старомодно вярвам, че човек е по-добър човек, когато са двама. Обичам повече себе си, когато съм с него, а след раждането на сина ни, тази обич засия и се разлисти до неподозирана степен. Детето ни направи любовта ни много по-честна и много пó по същество. Вече не ровичкаме в стари рани, не замитаме проблеми под килима, центърът на света ни ни балансира и сега сме двойка скачени съдове.
Преди да се появи детето ни, смятах, че то ще погълне цялото ми внимание и мъжът до мен ще си отдъхне от лудешкото ми обичане. Но стана точно обратното – открих го за пореден път. Любовта ми се претвори в детето, копие на бащата, и съм щастлива, че
два чифта еднакви хладносини очи гледат към мен.
Щастлива съм, че моят той е два пъти той и генетиката удобно допълва романтичните ми идеи.
Скоро прочетох някъде, че за да разбереш дали обичаш истински някого, трябва да си зададеш въпроса дали ви виждаш да остарявате заедно. Аз имам други тестери, например: целувате се още всеки ден, дори след много години съжителство; харесвате и подкрепяте промените и метаморфозите у другия; изненадвате се; никога не лягате един до друг скарани (няма да забравя тези думи на Цветана Манева). Личната ми рецепта за запазване на любовта е да посрещаш мъжа си щастлива – това за него е най-голямата радост. Не че винаги съм спазвала предписанието, но когато съм го спазвала, винаги е работело. Тогава обменът е плътен и цялостен, така удовлетворяващ, че чак ми се остарява.
0 Коментара