Ако срещнеш Буда на пътя си, убий го

Така учи една дзен мъдрост. И много правилно, за какво ми е Буда?! Да ми прави компания ли, да ми пази сянка, да го играе железния светилник, да ме дундурка може би, или пък да ми поема отговорността или вината… Ами тези шапка и тояга за какво са ми тогава, ако не мога да ги свържа и да си кажа: пей, сърце, това съм аз, каквато – такава. Познавам се, обичам се, стоя зад решенията си и не съжалявам за нищо, което правя. И в този ред на мисли съм на мнение, че няма по-опасна връзка от тази със себе си. Каква по-голяма опасност и каква по-голяма вреда от тази да не дърпам смело конците на живота си, да се колебая, да ме е страх от грешки, да се обвинявам за тях или да товаря друг с отговорността за изборите си.

Преди обаче да стигна до извода, че няма по-опасна връзка от тази със себе си, преди да се науча да заобикалям елегантно опасностите, трябваше да извъртя поне по един танц с обичайните заподозрени. Да мина през няколко други опасни връзки, да си понеса последствията, да ми се поизправят косите и да ме заболи. Да си взема поуките и да претръпна. Да се науча да не прехвърлям отговорността върху никого. Да си ползвам сърцето по предназначение и да не робувам на предразсъдъци.

Да броя до десет, преди да скоча, да дишам с пълни гърди и да гледам отвисоко на тълпата. Да познавам слабите си места, да ги приемам и даже да им се радвам.

Тези уроци се учат рано. Колкото по-рано, толкова по-добре. Ако в ранната си младост не си бях поиграла доволно на ръба и с огъня, днес нямаше да съм мъдра като джедай.

Когато преди години се отвори възможност да бъда назначена при бащата на гаджето ми, не знаех всъщност колко опасно за вътрешното равновесие на човек било да се смесва работата с роднинските връзки. Мислех си, че няма нищо нередно да работя с бъдещия си свекър, още повече че си разбирах от материята, а и мястото като че беше изписано за мене. Нищо чудно и да беше, де, въпреки че на мен съвпадението ми изглеждаше случайно. Приех новото поприще с отворени очи, вживях се в задачите си, раздавах се, както се раздава млад човек,

наежил уши за овации

и жаден за признание. Никой не ме предупреди, че работата си е работа, ама небраното лозе, в което щях да се озова, щеше ми одере и краката, и главата.

Колкото и завоалирана, маскирана и инсценирана да беше историята с назначаването ми, толкова и прозрачно беше за хората, с които работех, коя съм. Дебнеха ме отвсякъде. Нямах право на грешки. Нямах право на характер. Нямах право да съм аз. Защото бях снахата на Господин Началника, онази, спуснатата с парашут, връзкарката, насадената. Все тая какво можех. Все тая колко знаех. Все тая как се чувствах. От колегите бях подложена на кръстосан огън. Ако погледите им можеха да пробиват месо, то през мен можеше да се цедят не само спагети, но и кускус. Господин Началника пък беше постоянно по петите ми, следеше всяка моя стъпка, ревнуваше ме чак от сянката ми и

контролираше дишането ми –

къде ходя, с кого обядвам, на кого се усмихвам, с кого си тръгвам. През уикендите всяко мое действие беше предъвквано на семейния съвет, обръщано с хастара навън, подлагано на дисекция, тълкувано и критикувано. Въртяха се едни сценарии, едни филми, едни развинтени фантазии намираха трибуна, едни сложни схеми, от които направо параноясах.

По едно време даже се питах чие гадже съм всъщност. На гаджето ми или на бащата на гаджето ми. Толкова ревност накуп и най-непокорният гьон не би понесъл, та камо ли крехката аз. Това си беше капан. Затвор. Клетка. Клетка, ама златна, ще кажете. Златна, ама клетка, ще ви се опъна. Грешката ми беше, че не бях преценила опасността. Мислех, че ако аз деля работа и личен живот, всички го правят. Исках да съм свободна, но не всичко зависеше от мен. Не бях готова за това, което ми се случваше. И все пак чудесно, че не се получи история като тази от любимия ми филм „Щета“. Иначе тук щяхме да си говорим не за опасни връзки, ами за фатални. Аз щях да съм Жулиет Бинош, а Господин Началника – Джеръми Айрънс. И едва ли някога бих си го простила. Научих се да бягам от подобни опасности.

С други пък се помирих. Въпреки предупрежденията, връхлитащи ме от всички страни на компаса, че не си е работа там, където човек си вади хляба, да си вади друго, повечето мои връзки, любови, афери, флиртове и понякога разочарования, се случваха именно на работното ми място или покрай работата ми. Напук на мъдростта на вековете, не бива да си кривя душата, че ми беше твърде удобно през работно време да наблюдавам желания младенец,

преди да го захапя за гръкляна.

Колкото и да вярвам в любовта от пръв поглед, съм на мнение и до ден-днешен, че точно по време на работа човек може да прецени кой точно стои насреща. Ако искате да знаете кой какъв любовник е, гледайте го как работи и го четете между редовете. Бързак ли е, мърляво чудовище ли, мазник ли, лицемерно влечуго ли, отговорен всеотдайник ли, може би флегма, мързеливец, или пък втренчен в детайла педантичен зет-мечта – опознайте опасността, за да я обикнете.

Всъщност за всичките си години на трудов ентусиазъм и пролетарско вдъхновение така и не проумях какво толкова всъщност му беше опасното на това да смесвам работата с любовния си живот. Освен някакви дребни недоразумения, лек полъх на ревност понякога или пък пренасищане, нищо останало не бих върнала. Вярно, понякога се радвах вътрешно и си казвах: добре, че все пак не съм чак толкова работна, щото как щях да понеса толкова опасност, не знам. Но, за да съм докрай честна, ще си призная, че и никога не съм работила това, което правеше Ванеса Паради в друг мой любим филм – „Момичето на моста“. Героинята й рискуваше живота си. Към мен никога не са летели ножове от ръката на ножехвърляч със завързани очи. А и бях винаги готова да напусна работа.

Когато говорим за опасни връзки, е редно да дефинираме какво е опасност.

Редно е, ама е и трудно.

От една страна, следваме и повтаряме опита, примера и модела на първия гуру в живота си – майка, баща, друг някой близък. От друга страна, с годините, щем-нещем, се движим в рамките на закон, обществени норми, махленски табиети, приятелски кръгове или пък ставаме жертви на медийни манипулации, модни течения и виртуален напредък. И в тази каша от „недей така“ и „прави онака“ точно ние сме тези, които сами за себе си определяме къде са границите на опасното и къде почва болезненото. И точно ние сме тези, които решаваме да играем ли с огъня, доколко искаме да се опарим, как да обезопасим нещата, кога и дали да спрем.

Тук се сещам за поредния мой любим филм – „Зверски нощи“ на Сирил Колар. По онова време в този филм намирах себе си и като че ли затова всичко в него ми беше толкова мило и симпатично. Споделях начина на живот на героите, прощавах им крайностите, не виждах нищо обезпокоително в хода на събитията, а пък пред зверската любов онемявах от възторг. Докато един ден не ме шамароса просрочената дата в календара ми. Ами сега?! Други на мое място биха се радвали. Но за мен беше абсурд да сърбам попарата на

безкондомната си комуникация

и месеци наред да си бъхтам главата кой ли пък е бащата. Не, мерси. На филм е чудесно, но нека да съм публика. И добре, че ми се размина. Но пък разбрах, че не от всеки, който играе с огъня, става нестинарка. И спрях да живея опасно. Просто се спрях. Като пред червен светофар, с който безопасно се общува само лице в лице. Просветна ми, че ако не съм готова да заметна перчем, да махна с ръка и да приема нещата такива, каквито са, няма смисъл да пресичам на червено. Както няма смисъл и ако сгазя лука и не съм в състояние да кажа, това е положението, станалото – станало, не ми пука, продължавам напред. Не съм ли готова за всичко това, по-добре изобщо да не излизам на пътя. Та да не ми се изтъпани насреща някой и друг Буда и съвсем да ми обърка плановете.