I.
Редник Марчев откъсна очи от снимката на Ива и погледна часовника в ареста. От застъпването му в поредния караул бяха минали едва два часа, а от завръщането от последния отпуск – цели два месеца. Дали чака, или се чука, помисли си редник Марчев и студ полази по тялото му.
– Затваряй бе, смотан! – потрепера редник Марчев. – Затваряй я тая врата, че тука съм се окостил.
Шопа избута едно момче напред, изтупа снега от шинела си, изтръска и кубинките, но не затвори вратата.
– Тука че се костиш, градски, дома че се дървиш! – отвърна, а дъхът му стана на пара. – Те ти един арестант засега, да се топлиш на него. – И бавно се провлачи навън, оставяйки вратата да зее.
Редник Марчев му тегли една наум, стана от стола и с шут я затвори. Пак погледна часовника в ареста, после погледна момчето арестант. На жълтата светлинка на крушката изглеждаше пребледняло. Освен пребледняло, изглеждаше безобидно, страхливо и смотано. Тая нощ все сте смотани, помисли си редник Марчев, като се загърна в яката до уши. Ушите на момчето стърчаха заради прясно обръснатата му глава. Сигурно е новобранец, помисли си редник Марчев. Чудесно посрещане, няма що. Беше без шинел и без пагони. Може пък да е някой разжалван. Беше и без колан. Това са предпазни мерки, спомни си устава редник Марчев и аха да погледне надолу, когато момчето каза:
– Аз съм Иво.
А тя е Ива, разсея се редник Марчев. И не съм я виждал от точно два месеца заради смотове като тебе. А два месеца са много време за връзка, започнала преди осем месеца, шест от които са изтекли в казармата. И кво излиза, помисли си редник Марчев, излиза, че откакто съм с нея, съм бил по-малко с нея, отколкото не съм бил. Тогава… бил ли съм въобще с нея? И ако съм бил, докога ли ще продължа да бъда?
– Аз съм Иво – за втори път се обади арестантът.
– А аз ше ти еба майката, ако пак се обадиш! – обади се редник Марчев, хвана го ядосан под мишница и грубо го натика в празната килия, след което превъртя ключа отвън. Дори и одеяло нямаше да му дава. Да лежи там и да зъзне. Да му уври главата. Заради такива смотове не е там с нея, а е тук с него. Защото трябва да кеси пред тая килия на тоя стол и да пази. Да ги пази да не бягат и да не си посягат. Ами той? Той от два месеца си посяга сам и никой не го е грижа, хич. Ех, Иве, Иве… и с друг да се чукаш сега, само да можех да те погледам малко… помисли си редник Марчев, тръшна се на стола и се размечта. Мечта така малко, колкото да заспи, като само едно тъпо тревожно усещане немощно опитваше да се провре в мечтата му. Не успя.
Редник Марчев се сепна, когато пак студ полази по тялото му.
– Спиш на пост, а, градски! – ухили се Шопа и затръска кикот и киша в стаята. – Кога ли и ти ше поспиш в килията… Вади сега бърже арестанта, че дежурният чака.
Редник Марчев тегли на всички една наум, стана схванат от стола и без да бърза, отключи. После отвори вратата. После отвори уста.
Тъпото тревожно усещане в миг доби плът и се наби в главата му, без да остави място в нея за нищо друго. Уставът, помисли си редник Марчев. Мислеше си за устава, когато го бе прекъснал тоя Иво. После бе почнал да мисли за Ива. Заради тях двамата бе забравил, че по устав на арестанта освен колана задължително му се свалят и връзките на обувките. Иначе като нищо ще се обеси на тях.
II.
Когато след една студентска бригада в Щатите сестра му се обади, за да му каже, че е срещнала някакъв колумбиец, ще живее при него в Сантандер, а той да поздрави от нея всички в Сандански, Ицо Шприца не можеше и да предположи, че нещата ще се развият по този начин. Естествено, по силата на международния нарко-фолклор колумбийската връзка го караше да мисли предимно за стая пълна с дрога, цялата само за него, той трябва да я изшмърка всичката, но не фолклорът, а фактите пренаредиха приоритетите му така, че алчността и далновидността да вземат връх над алчността и порока, и днес, шест месеца по-късно, виждаме как Ицо Шприца се вози на задната седалка на брониран мерцедес, отпива нещо от някаква квадратна чаша с лед и вяло наблюдава колумбийския колорит, далеч по-свеж сред климатичната инсталация в купето. Ицо Шприца не знае къде го водят, но добре знае какво ще каже, когато стигнат там. Защото там ще го чака Луис Варкес, вече мъж на сестра му, и Ицо Шприца ще проведе с него един мъжки разговор.
Мъжките разговори са разговори за пари, за коли и за жени, а Ицо Шприца съвсем не е прелетял тия десет хиляди километра, за да обсъжда новата S класа със зетя. Не. Ицо Шприца ще му поиска, макар да не е сигурен, че това е точният израз, десет кила дрога на консигнация за санданския пазар. Щом ги прокара, Ицо Шприца ще се върне пак тук. Ще донесе 50 000 долара и ще отнесе още 10 кила. 20 кила. 50 кила…
– Всичко зависи от търсенето, но при нас регионът е туристически, всяка събота и неделя, че и през седмицата дори, идват тълпи с гърци на секстуризъм, а какво освен алкохола върви най-много със секса? Коката, как какво! Така че аз вярвам, какво вярвам, бе, братче, сигурен съм направо, че бизнесът ще цъфти, казвам ти…
Преговори на един дъх всичко Ицо Шприца. Звучеше достатъчно убедително. Поне той си вярваше на сто и десет процента… Луис Варкес също му повярва, макар и с по-малък процент.
Вярвате или не, ето какво стана след още шест месеца:
– Говори се за някаква колумбийска връзка? – поде столичният следовател, а погледът му не мърдаше оттам, където го бе приковал.
– Злословят – каза началникът на РПУ Сандански. – Сестра му е женена за колумбиец – добави с тон, с който обикновено се хвали нещо. – Заможен гражданин. Луис Варкес. Далечен роднина на Маркес. От Дома на културата му изпратиха покана да посети града ни догодина, където заедно да отбележим рождения ден на писателя. Намирам идеята за дипломатична, предвид срама от онази стара история със забраната на Маркес творбите му да се превеждат на български език и съвсем скорошното споразумение с издателите му за нови тиражи. Вие как мислите?
– За кое? – вяло попита следователят, а погледът му не мърдаше оттам, където го бе приковал.
– За колумбийската ни връзка.
– Мисля, – замисли се следователят, – че тази колумбийска връзка е приключила с „колумбийска вратовръзка“ – и се наведе да огледа по-добре трупа на Ицо Шприца, чийто гръклян бе срязан леко в основата, а целият език бе издърпан оттам навън.
III.
Родителите на малкия Чавдар седяха с тревога в чакалнята и чакаха. От кабинета на детския психотерапевт Дечев се процеждаше тежка тишина и стерилен комунистически професионализъм. След като без успех опитаха всичко, което знаеха, което им казаха, което прочетоха в оскъдната през ония години специализирана литература, доктор Дечев им остана последната надежда за справяне с този странен, специфичен проблем. От нормално, жизнерадостно, дори палаво за възрастта си дете, малкият Чавдар изведнъж се затвори в себе си и стана унил и тъжен. Сякаш нещо се всели в него, изсмуквайки огромната му детска енергия, невръстната любознателност, цялата веселост и всичката малчуганска светлина. Престана да гледа Сънчо, престана да разглежда книжки, престана да си играе с играчки, престана да си играе с други деца. Лежеше си на леглото или стоеше в някой тъмен ъгъл и като че ли проявяваше интерес, само когато брат му, вече първолак, се връщаше от училище. Тогава малкият Чавдар го гледаше в захлас, а в умните му сини очи току набъбваше по някоя едра, бистра сълза. Това продължи няколко месеца, без каквито и да е изгледи за подобрение. Детето мълчеше, не говореше с никого, дори доктор Дечев с целия си авторитет и с цялата си половинвековна практика беше напът да признае, че е безпомощен.
– Все пак в понеделник елате пак – с притаена надежда промълви доктор Дечев, а родителите на Чавдар примирено кимнаха с глави. После хванаха детето за ръце и тримата заедно се прибраха в безмълвния им тъжен дом.
Когато остана сам, малкият Чавдар както винаги си легна и лежа загледан в тавана, докато не се прибра брат му. Отиде да го види, после отиде до купа с играчки. Извади от там сметало и взе да смята. Сега беше в трета група на целодневна детска градина „Веселина“. Оставаше му последната, четвърта група, преди да постъпи в първи клас. Сега бе на пет години, първокласниците бяха на седем. Седем минус пет е равно на две. Две години, обезсърчи се Чавдар, почти половината му живот. Цели две години трябваше да минат, преди да го приемат в онази светла организация… Дотогава нямаше да може да обича родината си и труда, нямаше да може да се притичва на помощ, да бъде добро другарче, да се весели, да играе, да пее, да се учи и да чете, нито вежливо да поздравява старите хора. Нямаше да може да прави почти нищо… Нищо, освен да седи тих и мълчалив в някой ъгъл и да чака да мине отреденото време. По бузките му се стече поредна сълза, спря за миг на брадичката му и капна върху синия сатен около врата, оставяйки тъмна, тъжна следа. Малкият Чавдар избърса с ръка другите сълзи, застана мирно пред огледалото, оправи краищата на връзката на брат си и с патос зарецитира:
Чавдарчето родината свободна
обича като своя майка родна.
Чавдарчето труда обича,
на помощ първо се притичва.
Малките чавдарчета
са добри другарчета.
Чавдарчето е весело дете,
играе, пее, учи се, чете.
Чавдарчето учтиво поздравява,
то възрастните хора уважава.
Чавдарчето и лятос и зимъска
със гордост носи свойта синя връзка.
0 Коментара