Опасният чар на екраните

Прекалявате ли? С интернета, с дигиталните устройства, с екранното време? Ще броим в часове и мегабайти… ще оценяваме, обаче и в калории и проценти обездвижване… ще търсим подходи за намаляване на тази вреда.

Обичайният образ в съзнанието на всеки за класическия геймър е млад мъж в пубертета, който скрит зад дигиталните си устройства живее във виртуалното пространство без ясна представа за реалния живот. Но дали това е така? Данните сочат, че сред пристрастените към игрите онлайн и офлайн по-голям процент е този на жените на възраст над 50-те, които играят, но по-банални игри без автомати – поливат градини, цъкат маджонг и пасианси или си купуват всякакви виртуални богатства, скрити зад сериозното си изражение, опитвайки се да фокусират с нарастващото далекогледство движенията си, които им придават вид на целенасочени хора. Докато техните съседи по онлайн игри, но с размъкнати дрехи и лек мирис от дните зад компютъра, не създават същото впечатление и често са определяни като маргинали. Все пак, някои от геймърите между първото и петото гадже се разделят със сериозното си

пристрастяване към игрите.

При други, обаче, това остава непроменено с десетилетия – вече има примери за това, вероятно и от вашето обкръжение.

Игрите са само точка от нарастващия списък на пробитите дупки, през които изтича времето ни. Добавете социалните мрежи и преяждането (бинджване) със сериали по HBO и Нетфликс, които увлекателно, но като гладни пирани, изяждат времето, в което може да живеем реалния живот.

През последните десетина години започна наблюдението на поведението на хората в онлайн пространството и пред екраните. Оформиха се словосъчетания като „дигитален стрес“, „дигитален детокс“ и „онлайн зависимост“. Изразът FOMO („fear of missing out“, в превод „страхът да пропуснеш нещо“) разцъфтя на почвата, която социалните медии торят с усещането, че всички са щастливи, красиви, намират се в Рим или Париж, хранят се без да напълняват и си прекарват изумително – с изключение на теб.

И стана модерно да ограничаваме използването на дигиталните и мобилни технологии. Марина Абрамович беше една от първите през 2015 г., които популяризираха

трендовете за релакс, наслада от музиката

по време на концерти и коуч-тренинги, които забраняват на участниците да носят телефон, таблет или друга дигитална джаджа. Целта на този „детокс“ е участниците да присъстват в процеса без непрестанно вглеждане в екраните. И докато ексцентрично тези „анти дигитален стрес“ ментори се държаха като проповедници на откъсването от мобилните телефони и мрежи, цяла Азия се наводни с игри и приложения. Това постепенно доведе до въвеждане на медицински термини и диагнози като „пристрастяване към онлайн игри“, „дигитално обсесивно разстройство“, „когнитивно нетърпение“ и др. Създадени бяха рехабиталиционни центрове за деца, които са пристрастени към видео игрите и играят непрестанно. У нас също има вече такива места. Но, ако това са крайности, макар и вече описани в Международната класификация на болестите, има една зона, която знаем, че заплашително нараства.

Нека повдигнем завесата ѝ!

Дигиталната, екранната зависимост, времето, прекарано в интернет са част от тази неразорана зона, чиито вредни последствия върху здравето ни се увеличават ежечасно. Не е изненада, че след представянето на първия таблет на Apple през 2010 г., Стив Джобс споделя нееднократно, че не би позволил на децата си да стоят на него. Това правят и много други “Це”-та (С като CEO, CTO, CFO, с други думи шефове).

С всяка година хората, които ползват мобилни устройства се увеличава – и това нямаше да е никакъв проблем ако не се увеличаваше и времето, което те прекарват онлайн, което също нямаше да бъде проблем ако много хора можеха да се откъсват тогава, когато трябва. Никак не е окей да се използват за извинение фрази като „реших да си почина и затова си гледам телефона“. И това не е най-голямата беля. Дори това, че завиждате на някого, че е отново на о. Махе, не е болка за умиране. Проблемът е, че когато сте онлайн много дълго, се

разболявате, защото се обездвижвате.

Екранното време, животът във виртуалното пространство и в живота на другите, показан по най-яркия начин в интернет, са причини за модерните днес сериозни ментални разстройства като депресия, нервни разстройства и самоподценяване. В действителност, животът ви се превръща в чужди истории, не вашите. От сън спомен няма. От десет часа в интернет – също – а обездвижването бавно ви превръща в болни паметници.

Невидимата връзка между дигиталната зависимост и застояването пред екраните катализира и процесите на нездравословно хранене. Увлечени в екраните, жадно следящи всички събития и истории на наши приятели и неприятели, които се „стримват“ и „постват“ ежесекундно, неусетно посягаме към всякакви „забранени“ храни и то по всяко време, и то по много. Това пристрастяване ни предразполага към затлъстяване и обездвижване, двата сериозни стълба на хроничните, неинфекциозни заболявания (сърдечносъдови, метаболитни и други), класифицирани като първата причина за смъртност в модерния свят. И статистиката за въздействието на тези рискови фактори върху здравето на съвременния човек е стряскаща. 71% от световната смъртност се дължи на предизвикваните от тези рискови фактори хронични заболявания. Тенденцията е към влошаване на тази статистика. С други думи, през екраните на нашите мобилни и електронни устройства

живеем „нереален“ и „нездравословен“ живот,

особено ако това преминава нормалното. Това налага необходимостта от бързи, адекватни и мъдри мерки за намаляване на вредата до нейното пълно ограничаване.

Кое е нормалното време в интернет и пред екрана и как да го дефинираме, контролираме и налагаме?

С други думи, къде е смисълът на т.нар. ограничаване на вредата?!

Реално, времето, което прекарваме в интернет расте с всяка година и няма да ви даваме данни за това – спомнете си колко време прекарвахте в социалните медии преди и по време на Ковид. Преди десет години и сега? Преди 10 години шофирахте ли и пишехте ли съобщения на телефона си едновременно? Преди проверявахте ли социалните мрежи на светофарите?

Да, да, да, такъв е животът ни – забързан.

Още Васил Найденов го пее в песента си “Бързаш – няма време” (1984), т.е. нищо ново. Но има нещо – и то е новата ни сянка – дигиталното присъствие и неговата фаустовска природа.

Би било лицемерие да кажем, че не разбираме всеки, който знае, но не би си признал, че стои

ненужни часове пред телефона

или компютъра си, но има една граница, която ние като общество е добре да не прекрачваме.

В общественото здраве и превантивната медицина има една специфична теория, която се нарича „ограничаване на вредите“ и тя е била прилагана с успех към различни видове зависимости във водещите демокрации по света. В тези държави са разбрали чрез проба и грешка, че налагането на твърда политика и забрани не помага, а често дори и влошава състоянието и решенията на хората, свързани с тяхното здраве. В тази теория основното е съчетание на разбиране и прагматичност, което намалява високорисковите поведения и повишава

качеството на живот

на засегнатите лица. За да се случи това, освен апостолите на ограничаването на вредата, голяма роля имат правителствата от една страна, и частните компании – от друга. Обичаме примерите и ще дадем такъв – дълго време хората са смятали цигарите за безвредни и са били продавани и в болниците дори. Почти няма филм от 50-те, в който да не се пуши. Постепенно става ясно, че при горенето се отделят вещества, които допринасят за определени болести – започват ограничения, информационни кампании и постепенно се стига до момент, в който днес има различни алтернативи, например негорящи цигари и др. Това не би било възможно ако интересите на всички – хората, които обичат да пушат; правителствата, които не искат да харчат пари за лечението им, и компаниите, на които това е бизнесът, не бяха намерили

алтернативен подход към навик,

който е в човешката природа и който остава непроменен с годините, независимо от статистиката на увеличения процент белодробни болести, вкл. и рак. С други думи, императивният подход на ограничения и забрани не работи. Търсят се мъдри подходи за комуникация на вредата от вредните навици, определяне на риска за здравето и търсене на решения, които да намалят тази вреда. По подобен начин се търсят решения за наркотиците (метадоновите програми, например), ХИВ и прекомерната употреба на алкохол, нездравословното хранене и затлъстяване, обездвижването.

В тази връзка, в мултидисциплинарна среда, изявени специалисти в лицето на проф. Георги Момеков (фармакология и токсикология), доц. Милена Георгиева (генетика и епигенетика), Детелина Стаменова (психология) и Аркади Шарков (здравна икономика и мениджмънт) разработват стратегия за ограничаване на вредата от

рисковите за човешкото здраве вредни навици.

Тази инициатива е продиктувана от уроците, които Ковид пандемията ни даде. Станахме свидетели на множество невидими пандемии, обусловени от липсата на достатъчно знание за това, което се случва с телата ни – например, че част от глада ни може да не е нито физически, нито емоционален, а да се дължи например на дефицит на важни макро- и микронутриенти. “Храната”, която приемаме с преживяванията на другите, също е лишена от истински полезните емоции, които носи реалното общуване. Затова и ако положим

усилия да се впуснем в реалния живот,

колкото и усилия да ни коства, със сигурност ще сме по-удовлетворени.

Принципът на „ограничаване на вредата“ може да бъде приложен и към дигиталните ни пристрастия и преувеличения на важността да знаем какво става със света. Главното е – да знаете какво се случва във и с вас; кога прекалявате и кога сте в широката лента на „нормално е“. За разлика от по-старите разбирания за добро и зло, едни морални модели към болестите, приемаме, че няма „идеално“ и „лошо“, а че всеки е възможно да прецени сам за себе си колко е подходящо за него, с всички нюанси и контексти, които сам си знае. Крайна цел: подобряването на качеството на живот.

Пътища: много. Спирки и колебания: още повече.

Вредите ги описахме накратко – ако прекарвате твърде много време пред екраните, живеете реалния си живот твърде малко, а в бъдеще ще бъдете и с болки в гърба, с проблеми от затлъстяване и обездвижване. В системата на „вредите“ виждате тези, които касаят вас (индивидуалните), но има още обществена и икономическа вреда. Обществената е например, че ако сте нонстоп на някакво устройство представлявате риск – дори като пешеходец, който не може да не си прочете съобщение и не вижда идващата кола.

Икономическата вреда идва и от това, че ако много хора са със здравословни проблеми вследствие от дадено свое поведение, индуциращо нездравословен начин на живот, включително лошо хранене и липса на физическа активност, то заболявания като затлъстяване, диабет тип 2, сърдечносъдови заболявания и други, ще погълнат огромни обществени средства и данъците ни ще отидат за лечение на тези заболявания. А реално това са предотвратими състояния, само ако знаем кога и защо да променим стила си на живот.

Има и една вреда, която не е нито индивидуална, нито обществена, нито икономическа – тя е душевна – когато сте сами със сянката си, с телефона ви, вие не сте с реален човек – ок! Това може да означава, че не сте с детето си и не си говорите с него, например. Или просто не излизате да се видите с приятел, а само чатите с него. Лишавате себе си и другите от живото общуване, без което ние като „социални“ същества не можем да живеем.

Ах, децата!

Децата, родени след 2010-та, още повече тези появили се след 2020, са в най-голям риск от развитие на дигитална зависимост. Причините са много прости: първо, защото възрастните си гледат телефоните по-често и децата решават, че това е нормалното. И второ, защото много деца са отглеждани от телефон. За да си починат родителите, за да ядат децата, но както и да го въртим – идва поколение, което е „дигитално закърмено“, което, обаче, е и „дигитално пристрастено“. Важна бележка: има много голямо изследване, което показва, че екраните не пристрастяват. Това е така, въпреки че сте готови да спорите вероятно. Не пристрастяват, наистина. Но ние, хората сме същества на навиците – и тук всеки поведенчески психолог и майка на дете, хранено с телефон, ще се съгласи. Отучването от навик е

сложна задача, понякога невъзможна.

Скандално звучи за нашите ширини официалната препоръка на Американската педиатрична асоциация, че децата на възраст до 2 години изобщо не трябва да помирисват телефон и телевизор. Екраните трябва да бъдат силно ограничени и доказателствата за по-трудна концентрация на децата, по-трудно проговаряне, беден речников запас и др. са твърде много, за да бъдат оспорвани. Но най-големият проблем не е това, а допаминовите нива, които се увеличават при деца, които растат с екрани в ръцете. Това, съчетано с „глобалната епидемия от обездвижване“ и нездравословно хранене, вече е ситуация, при която се увеличават рисковете от сърдечносъдови, метаболитни и психични заболявания.

Много от възрастните също сме подложени на тези

вредни въздействия

и макар да няма точни часове, тогава, когато започнете да се запитвате „какво не ми е наред“, „защо другите живеят по-добре“, вероятно прекарвате повече от 6 часа, гледайки чужди профили и преживявания. Тогава, когато месеци наред не успявате да намерите време за един час физическа активност, вероятно е дошло времето да изключвате по-рано телефона си и да не седите толкова дълго време в социалните мрежи. А дали бихте могли да си изключвате телефона всеки ден в 20 часа, за да не го поглеждате до 8 часа сутринта? Ето това е предизвикателство, което ще покаже дали имате нужда от дигитален детокс.