За или против положителното мислене? На пръв поглед този въпрос изглежда лишен от здрав разум. Та кой не знае ползите от позитивния светоглед? Медицината отдавна установи, че оптимистите по-бързо се лекуват, раните им по-бързо заздравяват, а в животозастрашаващи ситуации те оцеляват по-лесно. Кой не е усещал прилив на сила, когато насред труден момент е намерил начин да излезе от черните мисли и емоции и да пусне светлинка в себе си. Изучете живота на успешните хора и ще забележите закономерности: виждат винаги пълната половина на бутилката, бързо се възстановяват от провалите, притежават огромна градивна енергия, която ги води напред. Пък и с положителните мисли животът ни е по-лек и приятен. Тогава защо e този спор? Защото на някого му е писнало да му обясняват, че трябва да мисли позитивно, омръзнало му е да го упрекват, че е песимист, втръснали са му всичките писания, предавания, методи и учения и е решил да въстане.
И сега махалото тръгва в обратна посока,
хиляди започват да отричат позитивното мислене и го правят с отмъстителна наслада, връщайки си го вероятно заради неуспешните усилия да го овладеят. Така става винаги, когато достигнем някаква крайност – нещо в нас се преобръща, почти можеш да чуеш как прещраква отвътре, и поемаме към обратния полюс. Тази закономерност е била открита от даоистите преди хиляди години и казана с техни думи гласи: “Когато една енергия достигне кулминация, тя се превръща в своята противоположност. Шумът около позитивното мислене, който обхвана света и май взе да се превръща в истерия, достигна кулминация и вече започва да предизвиква обратна реакция. Нормално е, не можем безнаказано да натискаме газта до ламарината, да надуваме балона без спиране, да разпалваме огън, като му наливаме туби масло, както не можем безнаказано да преяждаме, да се преуморяваме или да прекаляваме в каквото и да било. Всяко нещо, доведено до крайност, се трансформира в своята противоположност, понякога за броени мигове. И това го виждаме както в личен, така и в световен план. Оттам и поговорката – «Прекален светец и Богу не е драг». Въобще, идеализирането на позитивното мислене си е точно това – идеализиране.
Никой не може да остане вечно позитивен
Нещо повече: ако прекалено наблягаш на позитивното, то скоро ще се преобърне в своя тъмен брат – негативното. Просто така е устроена вселената. Изграждай позитивно мислене, но не го обявявай за Господ, не го превръщай в идея фикс, в мания. Във вселената трябва да има равновесие. Позволи си и негативни мисли, позволи си да страдаш, да не вярваш, да се съмняваш, да си слаб и неуспешен. Тази американска лудост да си winner, противопоставено на looser, е съсипала достатъчно животи, а е на път да съсипе и света. С други думи, ако откриеш, че си черногледец, опитай да излезеш от този нерационален модел, но не с цената на потискане и нехаресване на себе си, защото какво е да не се одобряваш, не е ли именно песимизъм? Говоря за умереност, за разумно отношение. Говоря за реализъм. Оптимизмът и песимизмът имат един недостатък – не са реализъм. В крайна сметка те са двете страни на една монета и затова толкова лесно преминават едно в друго. Как да сме реалисти? Много просто – като се държим за реалността. Реалността е навсякъде – в нас, около нас, но искаме ли я, драга ли ни е, или по-скоро бягаме от нея, че и воюваме с нея? Готови ли сме да сложим край на отколешния конфликт с реалността и да й подадем приятелска ръка? Желаем ли да сключим мир със себе си?
Говоря за това да се приемем напълно и без остатък точно такива, какъвто сме, барабар с черногледството, отрицанието и всички останали чепатости. През тази врата – приемането, в живота ни ще влезе най-ярката и най-сгряваща слънчева светлина.
Приемането не е самовеличаене, себеизтъкване,
инертност или примирение. Не е отстояване на слабости или борба за някаква разюздана свобода. То е да осъзнаваш различните си особености, да ги разпознаваш и назоваваш с точното им име, и същевременно да си ОК с тях, независимо какво мисли обществото и какво пише в книгите. Но за тази цел трябва да си много искрен и отговорен. Никакви такива: «аз знам най-добре, никой не може да ми каже на мен» или «гледайте си работата и не ми се бъркайте», или «не ми пука какво мислите», или «който не ме харесва, да духа лещата», или «аз съм си аз, ти си си ти» и други подобни опити да си маркираш територията, да се отстояваш и отбраняваш. Тези опити не са приемане, нито са самоуважение или израз на чувство за собствено достойноство, а начин да скриеш неувереността си. По-добре се учи на положително мислене, отколкото да се давиш в подобни самозаблуди.
Човекът, който е успял да се приеме, е естествен като своето дишане, като смяната на сезоните и като всичко около нас, което не сме ние. Само на нас ни е трудно да сме естествени, защото имаме его, а то постоянно се съизмерва, съревновава и отстоява. Също така, то много обича да се учи на положително мислене, да издига тази или друга теза в модна линия, да я обяви за спасител на света, а след това да я срине до земята.
Приемането е преминаване отвъд егото
Ако го постигнем в личен план, постигаме го и в обществен. То е началото на трайните мир и хармония по земята.
Така че, вместо да хвърляме усилия и да прилагаме техники за изграждане на позитивно мислене, което не можем да задържим така или иначе, по-добре да се научим да приемаме безусловно себе си и всичко наоколо. По този път има своеобразни предизвикателства. Приемането е като да наблюдаваш дишането си, без да се опитваш да му влияеш – нито да го ускоряваш, нито да го забавяш. Опитайте, наблюдавайте дишането си за няколко секунди. Ще видите, че то веднага започва да се променя. Много е свенливо, милото – щом усети, че го гледат, изпада в смут. Не е лесно да си оставаш естествен, без да се потискаш или да преиграваш. Това е упражнение за интелигентни индивиди, които са разбрали, че Средният път е начин да излезеш от неспиращото махало на човешките състояния. Това е занятие за мотивирани, убедени хора, които са изпробвали всичко, включително позитивно мислене, и са установили, че трайното разрешение на човешките проблеми не е в никой от тези половинчати подходи. Искате метод, техника за приемане? Имате ги: честност, осъзнатост, мотивираност, отдаденост. Овладяването на приемането е като овладяване на бойно изкуство – първо се учиш да падаш. След като много пъти сме падали ту в неувереност и себеотричане, ту в гордост и себелюбие, най-сетне се научаваме да вървим по острието на бръснача – да се приемаме безусловно. Научаваме се да оставим себе си на мира, да се освободим от себе си. Овладяваме майсторлъка да се наблюдаваме отстрани сякаш гледаме някой друг, който не сме ние. Това крие огромно предимство: най-после съумяваме да се видим с очите на околните и откриваме колко справедливи са били упреците и обратните връзки, които са ни давали. Само че сега ние си даваме обратната връзка и това ни прави безкрайно силни, свободни и щастливи. И ето парадокс. Изведнъж се оказва, че ние не сме нито позитивното, нито негативното, ние сме нещо трето, което няма име. Или пък сме и позитивното, и негативното. Кой го е грижа?! За първи път сме спокойни и уверени, защото за първи път сме себе си!
0 Коментара