През декември хората започват леко да се усмихват. Булевардите, малките улички, както и магазините са украсени с коледни звезди и закачливо примигващи лампички. Доброто настроение от предстоящите празници и посрещането на Новата година прегръща почти всеки човек. Сякаш въздухът е по-различен.
На всички ни се е случвало да имаме своите добри и лоши години и сме си казвали, че нямаме търпение да посрещнем следващата. Някои с надеждата да продължат хубавите моменти, а други – да приключат проблемите им и да започнат с ново и добро начало.
Не е тайна, че не са малко хората, които не обичат Коледа. Едни, защото имат тъжни спомени, а други, защото се чувстват много самотни.
Но каквото и да чувстваме, всеки един от нас посреща Новата година с много желания, мечти и надежди. Сякаш сме малки деца, които са застанали пред витрината на красив магазин с любими играчки. Гледаме ги, любуваме им се и мечтаем да ги прегърнем.
Нашите желания, нашите обещания, нашите цели…
Интересен факт е, че повечето хора чакат този празник, за да се откажат от вредни пороци. Заричат се, че няма повече да пият, да пушат, да се отдават на хазарт, че ще отслабнат или ще започнат да се хранят здравословно и още куп други неща.
Не са малко и онези, които си казват, че щом настъпи първи януари, ще излязат от токсичната си връзка.
Други заявяват, че обмислят нов етап в работата си и това ще е именно от началото на Новата година.
Трети, също многобройна група, се заричат, че на първи януари ще започнат да се обичат, да се ценят и отстояват. Ще намерят време за своята душа и ще се опитат да открият вътрешен мир и хармония.
Четвърти се заричат, че ще започнат да бъдат добри, ще намират време за семейството и близките си.
Пети планират да построят нов дом или да сбъднат мечтата си за нова кола или да пътешестват из планетата ни.
Милиарди хора, милиарди мечти.
И най-съкровените са на хората, които се борят със собствените си заболявания или със страданията на децата или близките си Изстрадани желания. Някои сбъдващи се, други за съжаление – не.
Но защо, кое е толкова важно, че всички желания се изричат с най-голяма сила точно на тези празници?
Вярата. Тя е онази невидима сила, която събужда надеждите чрез Рождеството и чрез новият лист от календара.
В навечерието на Новата година хората отброяват последните секунди, за да посрещнат новото начало. И когато това се случи, всички се радват, прегръщат, целуват и поздравяват.
За себе си мога да кажа, че щом стрелките отброят полунощ и фойерверките засипят нощното небе, аз притихвам. Няма значение къде съм и с кого съм. И притихнала, затварям очи, обещавайки си
още една година изпълнена със смисъл,
с надежда за крепко здраве и за сбъднатост. Едва тогава отварям очи и се поздравявам с всички, които са около мен.
Всеки човек дължи първо на себе си обещания, желания и надежди в Новата година. Едва тогава принадлежи на останалия свят.
Но с настъпването на януари, много от дадените обещания не се изпълняват. Много от плануваните действия не са факт. Амбициозно изречените цели са забравени в онзи миг на вълшебство и радост.
Настъпва новото начало със старите стъпки. И сякаш лесно намираме оправдания за поредната запалена цигара, за новата бутилка алкохол, за отсъствието от дома, за мълчанието на работното място, за беззъбата тишина след поредния шамар, който са получили…
И тези оправдания са толкова изтрити и пропити с миризмата на безсилие, слабост и безличност:
„От утре.“
„Днес не беше моментът, всъщност тази седмица не, но другата ще се заявя и отстоявам в работата.“
„Май нямам сили да се справя с това на този етап и в този момент.“
„Не мисля, че ще ме разберат близките ми.“
„ Душата ми си е добре и така.“
„ Колата ще почака, домът също. Сега да поживеем, че не се знае утре дали ще сме живи.“
По лошото е, че не са малко и онези, които са отработили до съвършенство модела за оправдание чрез други хора или обстоятелства.
Всъщност, каквото и да си пожелаем, към каквото и да се стремим, всичко зависи от силата на желанието ни. След това идва осмислянето дали наистина искаме това и дали ни е нужно. Когато си отговорим на тези въпроси, ние вече сме готови да преследваме мечтата си докрай. Не търсим оправдания, обвинения или време. Важни са стъпките, които ще направим към целта. След като извършим всичко, което зависи от нас, останалото оставяме на времето. То е финалният съдник за това, дали ще реализираме мечтата си или не. И ако въпреки усилията ни, това не се случи, не означава, че не сме се справили. Напротив. Всеки опит, подкрепен с адекватен аргумент и постоянство си е струвал. Въпреки резултата.
Всички, които се стремят към своя материална мечта не са обречени на безумни усилия. Защото тук се иска само адекватност за способностите, реалните възможности, труд, постоянство и време.
Всички, които се стремят към своето щастие, което не включва материални неща, ще трябва да преминат през Голготата на
своите страхове, разочарования, надежди, позитивизъм,
негативизъм, но накрая трябва да стигнат до истината.
„Какво искам, защо го искам? Кого искам, защо го искам? Каква е цената, която ще заплати душата ми и дали наистина си струва, да отрежа парче от нея, за да платя щастието си? И това, което наричам към момента щастие, дали наистина е щастие?“
Това са сакрални въпроси. Ако не си отговорим на тях, то не сме готови да намерим своето щастие. Защото, за да сме щастливи, първо трябва да се познаваме и да сме наясно кое е за нас и кое не.
Какво храни душите ни и какво не.
Всеки е уникален и въпросите и отговорите ще са различни. Това е хубавото у човека. Индивидуалността. Нещо, което в днешно време определено не се приема като положително качество, а като мърша сред болно стадо.
Другите, които са си обещали да станат добри хора, да помагат, да обичат, да приключат с агресията и егото си… Тяхното оправдание е, че искат да се променят, но виждаш ли, някой отново ги е ядосал или провокирал. Или не ги разбират и още куп безлични и плоски оправдания.
Добротата, както и лошотията, е в хората.
От всекиго зависи кое ще храни. Никой и нищо не е в състояние да направи човек добър или лош, ако той сам за себе си не го е решил по някакъв начин и след това е осъзнал, че го устройва.
И ако не се спази обещанието, има достатъчно оправдания.
Но… оправданието ни е като втора кожа. Всеки си я носи. Въпрос на чест е да не я ползваме, прикривайки собствените си грешки.
Тези, които посрещат Коледа със сълзи в очите и с надеждата да срещнат истинската си любов – първо трябва да осъзнаят, че любовта е навсякъде около тях. Да вярват и да позволят на времето да им я донесе. Без разочарования, без огорчения и без абдикиране от любовното поле.
Работата е там, че понякога всички имаме смели мечти. И навлечени в еуфоричната самонадеяност изричаме неща, които не сме преценили дали са във възможностите ни и дали въобще са ни необходими. Позволяваме си да повярваме и да се надяваме. И в един не толкова далечен миг, осъзнаваме, че не е нашето, или че не е моментът.
В навечерието на Коледа и Нова година сме.
Имаме достатъчно време да седнем на чаша кафе или чай, да се наслаждаваме на зимната гледка през прозореца и да се замислим какво бихме си пожелали да постигнем. Какво наистина ни е нужно и от какво бихме се отказали. Дали имаме сили да следваме тези желания и стремежи или не.
И ако сте запалили поредната цигара, въпреки обещанието си, ако сте си сипали нова чашка алкохол, ако сте се развикали отново, ако сте излъгали отново, ако сте си позволили да бъдете слаби и жертви, ако нямате сили да си тръгнете или да останете, ако отново се чувствате забравени от съдбата… Не се оправдавайте. Но и не приемайте, че сте провал. Просто не се отказвайте. Ако искате истински нещо, то вие сте успели наполовина. Останалото е въпрос на време. Просто не спирайте да правите малките крачки към желаните промени и мечти.
Всъщност не е нужно да искаме много. Само това, което би ни накарало да се усмихваме щастливо.
Здраве. Живот. Любов. Осъзнатост. Сбъднатост. Сила. Добротворство. Смелост. Вяра.
0 Коментара