Държавата Еритрея ми се наби на очите наскоро по повод на регулярната класация за несвобода на медиите, в която тя заема първо място отзад напред и последно по обратния ред.
Естествено, там на “достойна” позиция се намира и България. Вярно, не сме в най-драматичната група, оглавявана от Еритрея, но пък за сметка на това преди България (т.е. по-свободни) са медии е в Източен Тимур, Бенин и Южна Африка.
И това ако не е повод за размисъл?
Именно класацията ме подтикна към бърз преглед по линията на най-малкото усилие за това – всемогъщия Google. Прочетох, прочетох отново и още малко и започнах да коментирам с приятели. Ей-така, като доказателство за широка обща култура (еха!). Тъй като съм общокултурна по дефиниция, така да се каже. Поколението на многостранно развитите личности. Което пък се появи непосредствено след поколението на всестранно развитите личности. Апропо, всестранно развитите (поколението на 50+) управляват държавата България в момента. По пътя на логиката нашето,
на многостранно развитите, е на ход след тях. Поколението, което идва след нас, би трябвало да се казва на “развитите”,
а следващото – на “неразвитите”. И после на “недоразвитите”…
Ужасно съм лоша. Всъщност това е поколението на децата ни Но за тях по-късно. И тук си спомням смешката с една позната, която в дни на сериозен дефицит (иначе казано, беднотия) ръфаше стръвно шоколад, а на въпроса на колежка не е ли редно да запази шоколада за децата си, отговаряше мрачно: “Децата имат своето бъдеще”. Факт.
Идеята тук е друга. Държавата Еритрея, с която ни родее историята ни като принадлежащи към Османската империя територии някога, има вероятно не един нюанс, но един, на който искам да обърна внимание. След признаването й през 1993-а и избора на президент и парламент, приемането на
конституция и формалното й структуриране по правилата на демократичната държава, нещата изглеждат почти нормални. Минава време, насрочват се избори, но те никога не се провеждат. И така повече от 20 години. Защото винаги се появява причина, поради която изборите или са отменени, или
отложени. В началото на XXI век забраняват и частните
медии. И така се пресичаме с тази държава най-малко в
две точки.
Османската империя и медиите.
Този поток на съзнанието вероятно щеше да се рее в
някакви съвсем различни ширини, ако не бе прекъснат от това, че се заслушах в информация за това как управляващите искали да затегнат затегнатите вече мерки за борба с пушачите.
Ей, това пушачите вече сме нещо като гризачите за посевите или кърлежите и бълхите за домашните любимци. Подлежим на изтребление.
Изгледах репортаж, в който един херой от управляващото мнозинство, без да си поема въздух почти, си пожела и полицейска намеса в случаите, в които някой (представяте ли си?) си позволява да пуши нерегламентирано. А чиновничка от здравното министерство, с респект към белите й коси и забележка към менталното й здраве, иска да се забрани пушенето в паркове и градинки, на открито и закрито, вътре и вън, в колите и в домовете… Няма ли кой да я светне, че това нито ще й увеличи пенсията, нито ще й намали цената на парното?
Има нещо смущаващо в тази агресия. Нещичко, под което прозират други страсти и мераци, а не тази трепетна закрила на здравето на децата. Та от него, право в темата за доминацията.
Доминацията или демонстрацията на сила и превъзходство е дълбок, атавистичен рефлекс на човека. Някога, в старите времена, доминацията задължително е била прикрита зад някакъв религиозен канон или предразсъдък. Като казах по-стари времена, та пак за Еритрея се сетих, тъй като тя е една от държавите, в които продължава да се практикува изключително опасната и мъчителна практика на обрязването на жени. Едно от много страшните лица на доминацията, най-точно отговарящо на описанието за облечени в предразсъдъци религиозни измишльотини и прикриващо морално безсилие действие срещу жените на полов признак. И тук несравнимото ще стане сравнимо.
В европейска България, преобладаващо християнска, изтъкана от проблеми от всякакво естество, върви дебат за забраната на тютюнопушенето, който ежедневно ми вади очите. Не защото съм пушач и не защото подобна забрана ще ми създаде дискомфорт. Това са си мои проблеми, които аз ще си решавам както намеря за добре. Както съм и избрала да бъда пушач.
Притеснителни са
обаче настървението и злобата,
с която непушачите с някакво почти садистично удоволствие и методичност започнаха гоненията на пушачите. Странна е рефлексията в обществото ни на този (безспорно) порок, който далеч не е най-разрушителният, нито най-опасният. След дълги отлагания и прочее финтифлюшки, оправдавайки се с европейски стандарти, в парламента законово регламентираха забраната. Дотук добре. Но това отприщи вълна на агресия, която няма нито здравното си оправдание, нито моралната си база. Още повече, че в тази война няма насрещна армия.
И сега ще напиша редове, под които аз се подписвам, без да ангажирам с това нищо и никого. Защото се питам, колко ли трябва да е потиснат или комплексиран или просто много лошо възпитан един чиновник, който придобил власт, яхнал един от поредните човешки предразсъдъци и изключително лицемерие, маскирано като грижа за здравето или Господ знае какво, за да кове като малки пирончета забрани. И това изобщо не е разговор за ползата или вредата. Това е разговор за толерантността, търпимостта и уважението към избора на другия. И случаят с тези ограничения е симптоматичен пример за това колко нетолерантно може да бъде нашето общество.
Някой се чувства скандализиран?! Никакъв проблем. Да преживява. Да се скандализира. Ако иска, може и да запали цигара, за да се успокои. Гавря се, естествено.
Защото, ако извадим предмета и разглеждаме само средствата и хъса, ще установим, че само други предразсъдъци възпират подобни хора да войнстват срещу всички различия – етнически, религиозни и верски, материални, социални, политически, разбира се, и още, и още.
Тъй като съм абсолютно сигурна, че тази забрана няма да реши нито един проблем на болното ни общество. Нито ще опази когото и да е от каквото и да е. Тя ще служи единствено за някакъв много спорен
меч на отмъщението на малките хора.
Тъй като един пушач би следвало да има достатъчно и морал, и отговорност да не пуши там, където са децата му. Защото още в момента, в който изписах тези думи, в главата ми нахлуха мислите за замърсения въздух, изключително мръсния град, в който живея и който е с претенцията на европейска столица, и в който децата ни няма къде да потичат и поиграят безопасно. За кърлежите, отровите, боклуците, строителните отпадъци, бездомните кучета, сред които те растат. За насилието срещу жени и деца, за битовата престъпност и безсилието на властта пред нея. И ако един непушач е лош родител, получава ли той индулгенция за въздържанието от порока? Както и за крадеца. Както и за корумпирания, но не запалил цигара през живота си, примерно.
Но и това не е думата. Думата е за блесналия поглед на забранителите, по-смущаващ от самата забрана.
Така се получи, че ми се развали идеята за Еритрея. Която е екзотично и несвободно място. Държава, за която предупреждението в сайта на Външно министерство гласи, че не е препоръчително да се посещава южното крайбрежие на Червено море, тъй като е минирано.
А ние какво да кажем, като ни е минирано съзнанието?
Да гръмнем или да изпушим. Аз лично предпочитам второто. И тъй като пред нас е лятото на усвояването на поредното ограничение, ще му мислим чак когато стане студено.
0 Коментара