„Стария пазар“ се намираше, както всички знаеха, „под линията“. Хората от по-централните части имаха предвид отвъд жп линията, „извън града“. Наивна провинциална сегрегация.
От друга страна, това разделение имаше своята логика. Кварталът си беше отвъд или под линията във всяко едно отношение – резултат от вътрешната миграция. Жителите около „Стария пазар” бяха странен микс – учители, военни, лекари, но основната съставка беше от придошли от селата хора, превърнали се в работническа класа. Работеха на смени в големите предприятия наоколо, създаваха семейства, в които растяха деца в непроменен статут на селския манталитет. Училищата наоколо бяха с такава слава, че за случващото се насилие в тях се мълчеше на институционално ниво. В две от тях децата се научаваха бързо да бъдат работници, хулигани, а момичетата се надпреварваха да забременяват от най-знатните хулигани. И чалгата властваше, придружена със сръбска музика и много люпене на семки, но нямаше този бляскав статут, както днес. Всеки десети от учениците беше регистриран поне един път в педагогическата стая. Въпреки това кварталът изглеждаше спокоен. Без особени събития.
За да приюти повече хора от провинцията, Партията бе взела своите решения и ние ги виждахме на практика. Старите къщи изчезваха, а на тяхно място се появяваха нови жилищни кооперации. През моите детски очи те изглеждаха огромни – на цели четири етажа.
Променяха се и улиците. На север започнаха да се появяват и нови квартали, които по естествен начин избутваха „Стария пазар“ в широкия център.
Хулиганите от онези училища се превръщаха в улегнали мъже,
което означаваше отпуснати, алкохолизирани, с две основни занимания – да правят вино и да се карат за мачовете по телевизията. Но това стана малко по-късно, малко преди да си тръгна от този град.
Последната къща, която падна в битката с урбанизацията, беше тази от другата страна на нашия блок. Там живееше семейство роми. Но не от онези, които редовно сочим с пръст. Имаха си нормално семейство, работеха. Караха една очукана жигула, с която пренасяха дърва за огрев, някаква стока, която продаваха на пазарчето. Децата едвам сричаха, но бяха читави. С тях играехме на криеница в основите на изграждащия се до тях блок. Бяхме дори конкуренция във въздишките по момичетата.
Един ден ми откраднаха колелото. Първото в живота ми. Просто изчезна. Сякаш животът ми се срина, каквото и да означава това в първи клас. Всъщност знам какво означава – загубил си всичко. Чувстваш се опустошен.
Кварталният милиционер бързо си свърши работата. Момчетата от къщата отсреща не се криеха, че те са го взели. Единият никога не беше притежавал колело и с брат си решили да ползват моето. Колелото се върна при мен, но след това никога не съм изпитвал тази радост, както преди. Колелото сякаш беше прокълнато. Може би и онова семейство също. Съвсем скоро нещастието ги сполетя.
Малко преди
багерите да бутнат къщата им, малкото момче изчезна.
Всички мислехме, че е в Трудово поправително училище някъде извън града, заради кражбата. Така и не разбрах, защото и ние се преместихме в друг квартал.
Последните вечери, преди да се изнесат и те, и ние, чувах как майка му вие от мъка. Беше кошмарно. Нощно време гледах дълго в тавана и не заспивах в опитите да си представя какво изпитва тази жена. Но не можех. Не е като да ти изчезне колелото. Трябва да е било нещо много по-лошо, по-жестоко. Аз не изпитвах нищо. Само дето не можех да заспя.
И само дето времето мина като в сън. И ето ме отново в този квартал, отвъд линията, сякаш ме е донесла машина на времето. Днес същият този квартал ми изглежда малък, уютен, потънал в короните на толкова много зелени дървета.
С всяка крачка ме връхлитат спомени. Блокът, в който израснах, е олющен, обсипан с некролози на хора, които навремето бяха в разцвета на силите си, а улегналите момчета пушат цигари и си спомнят, че сме играли някога заедно. Макар да не е сигурно дали изобщо имат памет.
И другите блокове са там. Няма и спомен от къщата на онова семейство. Да, къщата. Сега се сещам за нея, за семейството. Бях забравил, че някога е съществувало.
Само съседният блок, в чийто основи играехме някога на криеница, се е разцепил заради подпочвени води. Единият вход се е сринал. Отломките са по цялата улица, а в основата е зейнал кратер.
По чудо няма жертви. Така ми казват.
Полицията е обградила мястото. Има и линейка. Има и суматоха. Хората, които са се струпали около ограждението, гледат с празни очи в нещо и това, че аз приближавам, ги кара да шепнат помежду си. Дърпам един от тях. Оказва се познат от детските години. Кима ми. Тревожно обяснява, че в основите са намерили останките на човек. Друг добавя, че най-вероятно е дете. Можело да се познае по дрехите. Тревожно осъзнавам нещо важно. Сещам се за онова изчезнало момче и започвам да обяснявам на другите за онази далечна случка, когато това дете изчезна и повече никой не чу за него. Питам ги дали помнят такъв случай. Те не знаят. Уверен съм, че това е детето и се опитвам да помогна на полицията. Не успявам дори да ги разговоря, защото в този момент пристига онази жигула, която ромите караха преди толкова много години.
Познавам майката единствено по онези зловещи писъци. Те ме пронизват не толкова със спомените, колкото с бавно и болезнено осъзнаване на истината.
От тази жена е останало само сянка. Жива е единствено, за да намери отговор и вече го има. Гаден отговор на въпрос, висял като кинжал над сърцето й. Откъде намира тези сили сега – тя връхлита тълпата, пробива я, разкъсва огражданията и се срива в калната дупка, където се забелязват изгнилите дрехи и мръсните обувки на онова, което някога е било нейно дете. Само за миг се спира и притихва, преди плачът й да изригне наново. Взема едната обувка и започва да я целува и да реди по майчински нежно, през сълзи, мили думи за намереното й детенце. След това там долу в дупката затихва, за да ме връхлети ураган.
Майката няма очи, а кинжали.
Не буквално. Просто погледът, с който тя ме пронизва, носи това усещане. Свирепа болка като порязване от стъкло.
Аз отново се опитвам да помогна, да разкажа какво си спомням, но хората вече са направили кръг около мен и ме гледат враждебно. Връхлитат ме спомени, които не искам повече да съществуват.
Нима съм забравил, че милицията дълго време търсеше това дете и смятаха, че е убито. Идваха дори у дома, но нашите не допуснаха да ме разпитвам. Но ето сега се сещам за погледите на моите родители от онова време – те таяха разбиране и сигурност, че ще ме защитят.
Следващият писък ме довършва.
– Ти сиииииии! Ти си! Помня те – крещи жената от гроба.
Какво, това ли мисли тя? Господи! Не съм го убил аз. Не съм го заровил там. Аз никога не съм се биел в живота си. Мразя насилието.
– Ти сиииииии!
Причернява ми. Не съм се биел като възрастен, но като дете? Влизал съм в зловещи битки, но само за справедливи каузи. Убеден съм. А да защитиш колелото си? Първото и любимото? Нима това не е кауза? Исках ли да го убия за колелото? Исках ли? Да, по дяволите, исках.
Вече не чувам писъците, защото бягам
и не толкова от тази клета жена, от усещането, че съм сторил нещо зловещо като дете, а след това съзнанието ми е погребало чувството за вина, за да продължа да живея спокойно. Вината обаче не се отказва. Настига ме като вълна и започва да ме дави. И вече съм готов да се предам, да изтърпя присъдата – каквато и да е тя, само да си поема въздух.
Събуждам се, задъхан, смазан и дълго време не мога да се опомня. Кошмарът беше толкова реален. Толкова реален, бога ми.
Минава време, докато се опомня, а чувството не ме напуска. Мамка му, имало ли е такава случка?
Буден съм до изгрев. Стига се дотам, че пия малко уиски, за да се успокоя. Не се случва. Повтарям наум съня си. Всичко беше така – с квартала, с колелото, със страха ми от тези момчета … Само дето никога не е имало изчезнало дете. Просто си тръгнахме всеки по пътя си. Ами ако наистина съм забравил? Хайде още едно уиски.
Но какво, по дяволите, беше това?
Раните от този сън са толкова силни,
че дори ме е страх да звънна на майка ми и да питам какво се е случвало в квартала отвъд линията.
На следващата вечер ме е страх да заспя. И все пак се предавам и затварям очи. Сънувам същото, само дето този път има хора, които продължават историята оттам, където съм спрял. Оборват ме и ме вкарват в още по-голям кошмар.
Следващата седмица е мрачна. Подсъзнанието започва да се гаври с мен. То определено може всичко. Прожектира ми филми през нощта, които ме смразяват със своята реалност. Хорор трилър след хорър трилър. След като съм главен персонаж в тези филми, няма как да не се опълча и го правя. Успявам да се науча как да разруша доводите на повествованието и да се боря с кошмара в самия сън. Научавам се дори кога да изляза от съня си. Но гадното подсъзнание ме въвлича от клопка в клопка с цялата решителност да ме довърши.
Върхът е да сънуваш, че си се събудил и тогава да сънуваш още по-ужасен кошмар. А ако вече си решил, че си се измъкнал от двата кошмара, да сънуваш, че вече си дори на работа и подсъзнанието пак те промушва в гръб.
Вече не съм убил онова дете – това е ясно,
но съм направил нещо много лошо като студент. Става дума за едно момиче, с което се срещах преди много години. Аз бях пийнал, тя се дърпаше. Сигурен съм, че когато в буйството си съм я удушил, съм я скрил в някаква кухина на тавана. Намериха я и аз, който бях заровил тази мърсотия дълбоко в килера, осъзнах, че съм убиец и исках да се предам сам на полицията. Не можех да повярвам какъв съм бил.
Събуждам се и осъзнавам, че когато съм бил в командировка, за да правя поредния репортаж съм блъснал човек… Събуждам се, за да вляза отново в кошмар. Но стига, край! Какво искаш от мен, гадно подсъзнание?
Накрая наистина се събуждам и сядам срещу себе си. На разговор. Къде обърка нещата, пич, за да стигнеш отвъд линията? Какъв скелет държиш в гардероба си, момче? Не е от мащабите на мерзко престъпление, но имаш чувство за вина. Поради какво?
Списъкът е дълъг. Предимно на неизпълнени обещания, на подведени хора, на погребани идеи. И нещо още по-лошо, не осъзнаваш колко е гадно това, което правиш. Умираш да се събудиш с гениална, по своята преценка, идея, да заразиш няколко души с нея, да се втурнете към върха, а ти да ги зарежеш, да седнеш в първата кръчма и да удавиш амбициите си в чаши с безвремие. О, да, и да се оправдаваш.
Оправдания, оправдания, оправдания.
Много е важно да си запазя работата, счупи ми се компютърът. Имахме гости. Този ми разби ритъма…
Подведените ти приятели седят там на склона и те чакат да си размърдаш задника, а ти измисляш своите оправдания. И после се чудиш защо подсъзнанието те вкарва в чистилището.
Някои неща няма как да се поправят, други могат да се изпълнят, а за трети трябва прошка. За всичко трябва прошка.
Ние се раждаме с чувство за вина. Възпитават ни в чувство за вина. Върху това се основава цялата християнска цивилизация – върху вината, че Адам е очаластрил Ева, ако използваме речника на първите мъже в държавата. Христос затова се е появил – за да ни спаси. Той обаче се е превърнал и в оправдание. Можеш спокойно да убиваш в негово име – милиони са го правили. Аз нямам нужда от оправдание, а от баланс между идеите и реалностите. Сиреч работата.
Пътят към прошката не може да бъде протегната ръка. Би било прекалено лесно да кажеш „Извинявай!“. Пътят на прошката тръгва навътре към себе си. Когато се помириш със себе си, когато нахраниш онези дяволчета, които къркорят в душата ти, ще можеш да протегнеш ръка и да поискаш прошка. Да се бориш с лошотията в себе си, за да бъдеш в мир и с другите.
Правя списък. Слагам си краен срок. Това е единственото мерило за дисциплина. Не спазвам нито един, но се опитвам и ми става по-леко. Разговарям с хората. Обяснявам. Някои ми прощават, други искат доказателства за напредък. Трети ми се смеят, защото не вярват, че ще се променя.
Поемам нови неизпълними обещания,
поне не в сроковете, които сам си поставям. Предупреждавам, че мога и да не се справя – застраховка. В същото време осъзнавам, че ако не поема ангажимента и не обещая, ще ме сменят. Дяволска игра на желание, лъжа и чувство за вина между границите на покой и безкрайна амбиция. Въпреки всичко имам напредък. Кошмарът, демонът на моята съвест си свърши работата. И често ме навещава, когато свърна към кръчмата на безвремието.
Вече не споря насън, не се опитвам да се оправдавам. Просто отварям очи, пия кафе и сядам на компютъра. Знам, че нещо съм забавил.
Мъдрите хора прощават, но те и насърчават. Мъдри са, защото и те живеят в подобен остър недостиг на време, на възможности да изпълнят мечтите си в дългото препускане по път с много препятствия. Но пък няма и как да се откажеш от амбициите си, защото мечтите са отвъд линията на възможното, а няма начин да разбереш дали идеята ти е само химера, ако не опиташ да преминеш от другата страна, дори с цената на кошмара. Кошмарът на твоята съвест, която не те оставя да се заровиш в някоя мрачна влажна дупка на забравата, а те кара да вървиш напред, с цената на много грешки и много прошки.
0 Коментара