Пакост или майстор

Заемах място за трима пътници. Мъкнех захабена 10-килограмова бака с боя, голямо пластмасово шише от минерална вода, пълно с остатъци от оцветен латекс, плюс намачкана найлонова торба, приютила четки, шпакли, отвертки и гипс. Дрехите и обувките ми бяха в прах, косата прибрана в шапка с неясна форма и цвят. Строполих се на една празна седалка в тролея. Мъжът, който стоеше на съседното място, стана на мига и се изниза встрани. Останалите пътници ме гледаха с нещо средно между страхопочитание и калкулиране на риска. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че вероятно ме мислят за клошар. Ако да си клошар кара хората да се съобразяват с теб и да спазват здравословна дистанция, такъв живот не е чак толкова лош, помислих си.

Преди години срещнах една клошарка в Борисовата градина. Попитах я защо спи на пейка, заобиколена от торби, какво е станало с жилището и живота й. „О, аз имам апартамент на хвърлей оттук – усмихна се жената. – Голям апартамент. И само мой. Но не мога да понасям съседите си. Не мога да ги търпя. Ремонтите, миризмите им, музиката им – просто не се трае. Не искам да прекарам живота си сред ремонти. В парка ми е много по-добре.”

Беше избрала свободата.

Сега я разбирах. Не искаше да бъде като мен – отрудена, отчаяна, стресирана, безнадеждна, измамена, прелъстена и изоставена от няколко бояджии собственичка на гарсониера в режим на ремонт. Заклещена в драмата на дребния собственик, който обгрижва и брани имота си цял живот. Деветдесет процента от българите са като мен. Пленници на собствеността върху жилището и схватките с комшиите. Роби на несвършващи ремонтни операции – ако не в твоя апартамент, в тези под, над, встрани и в друга чуваема близост наоколо.

Поредният ми майстор се бе изнизал заедно с материалите. Оставил беше единствено стени на петна и толкова криви прозоречни рамки, че предизвикваха световъртеж. Пакост до пакост. Плюс сладост навсякъде по пода – разлята бира, кетчуп, майонеза.

С майсторите е като с браковете.

С всеки следващ стигаш до извода, че предишният не е бил чак толкова лош. Имала съм всякакви. Майстори, браковете ми не са чак толкова много. С най-хубави спомени съм от онези, които си тръгваха минути след като бяха дошли. Спречквахме се за нещо и поемаха с инструментите надолу по стълбите. Отчитам страхотната им интуитивност – аз имам изисквания, а на тях не им се влага много труд и най-доброто, което можем да направим един за друг, е да не предприемаме нищо заедно. С другите, които оставаха, започвахме война.

Ако моят пореден опит с майсторите е някаква извадка за състоянието на пазара на труда у нас, положението е отчайващо, повярвайте.

Всъщност само един от всичките ми майстори през годините го биваше в шпаклите. Ради. Сигурно сте чували как някои наричат акта на френска любов, доставен от мъжа на жената: „шпакла”. Той е добър в „шпаклите”, чух да казват в един американски филм. Изразът сигурно е измислен от някоя изтормозена съпруга, стигнала по емпиричен път до извода, че майсторлъкът в доставянето на удоволствие кореспондира с

тънкото умение да изгладиш една стена.

За разлика от мнозинството в бранша, въпросното изключение Ради първо мисли, а после се захваща за работа. Няма пакости при него.  Има обаче друг проблем. Държи да вземе душ след всеки завършен етап в работата. Ако оправя покрив, на два пъти в деня прекарва в банята по половин час. Не обичам някой да се мотае под душа ми, още повече че Ради премахва саждите (мазилката, боята) с масажната ми четка и се бърше с хавлиите на децата. Иначе няма равен на себе си. Веднъж го препоръчах на приятел, доцент в СУ, който разтълкува проблема с къпането сексистки: “При теб човекът се къпе по други причини. При мен това няма да се случи.” Но часове след като Ради запретна ръкави в дома на доцента, звънна телефонът ми. “Не мога да повярвам! Той попита може ли да ползва банята и след минути чух душът да плющи!”, шептеше в слушалката доцентът. Бе немски възпитаник и подобно нахлуване в личното му пространство го разстрои дълбоко. „Спокойно – казах, – няма да ти налети.” От опит го знам. Един ден Ради дори полегна на дивана в хола след банята у нас, но наистина спа. Не се правеше на заспал, в опит да ме прелъсти.

Днес и доцентът не може без Ради.

Пазим го ревниво само за себе си, да не го изтощават другите. Препоръчахме го само на един близък академик гей, който също го намери за незаменим. И тримата държим в апартаментите си найлонови пликове с хавлия и чехли за баня, закупени специално за Ради. Опитвали сме с какви ли не майстори след него, някои дори до тоалетна не ходеха, но какво от това? След като им видехме гърба, направеното от тях почваше да се руши – падаха мазилки, набъбваше паркет, гърмяха инсталации, липсваха предмети от дома.

Всъщност Ради ме запали по шпаклите. След няколко опита с некадърници, загубени два месеца време и куп пари, заведох Ради да види разрушенията в гарсониерата. Беше извън строя от месеци заради дископатия, затова поверих обекта на други. Пазех кръста му. Ядоса се, после се посмя, пак се разгневи и каза: „Като не си ме извикала в началото, това е положението. Аз няма да оправям мазалото на другите. Действай. Запретвай ръкави и хващай шпаклата сама.”

И аз я хванах. Първо се ожалих. Аз, болнавата и крехката, да дишам прах и да не подвия крак по цели недели. А моят кръст? А коленете ми? А как ще пиша с тези изтормозени ръце? И с изгладения като фаянсова плочка мозък след изпаренията на лак и боя? После потънах в удоволствието от шпаклите. Никога не бях боядисвала, рисувала, творила върху стени и тавани. Прекрасно е, повярвайте. Неслучайно психолозите съветват да позволяваме на децата да рисуват по стените. Като автотерапия е.

Отблокира енергии. Разкрива друг свят.

Вероятно некадърните майстори са имали майки, които не са им давали да изявят творческия порив. Принуждавали са ги да стоят мирни в ъгъла, за да не разхвърлят и цапат. Наказвали са ги за всяка пакост. И вече пораснали, те започват да наваксват. Припряно и без капка обич коват, циклят, режат, къртят, мажат. Претупват набързо всичко и дим да ги няма, за да не види мама, да не дръпне ухо, да не кресне и ги тупне по дупето. Вътрешното им дете е неспокойно, нервно, защото когато са били невръстни, са ги държали изкъсо и далеч от всякакви бели.