Идеята му хрумна една октомврийска вечер, гледайки кулинарно предаване, което прекъсна за реклама в най-интересния момент, докато камерата показваше как сладкарят тегли локум. Милен изруга наум. Но това не му се стори достатъчно убедително, затова изпсува през зъби. Майка ти дееба, каза той. Словесната закана обичайно не предизвикаше в него вълнение. Неясният й адресат я правеше анонимна, разводняваше я и раздробяваше заряда на бруталната сексуална пожелателност. Милен псуваше много. А когато с едно действие се прекали, отделният негов акт губи своята неделна тържественост, престава да бъде празник, превръща се в постоянен приток на безлична повтаряемост.
Милен псуваше много, понеже мразеше много. Но омразата му беше толкова всеобхватна, че той не успяваше да концентрира силата й в един смъртоносен лъч и само разпръскваше като киселинен дъжд гневното й вербално дихание. Псуването му не изразяваше несъгласие, недоволство, не беше протест, беше паразит.
Хорската лексика изобилства от паразити.
По същия начин, по който някои казват “в смисъл”, “тоест” или “нали”, Милен казваше “майка ти дееба”. Със същата страст, със същия сърдечен ритъм. Но не и сега. За Милен сладкарството беше свято. Целият си живот бе посветил на него, а за човек на 60 години изразът “цял живот” действително означава нещо. Да прекъснат свещенодействието на мъжа в бяло, с латексови ръкавици, престилка и малка шапка, бе все едно да прекъснат операция на сърдечен хирург, за да му предлагат рено на лизинг или най-новото универсално кухненско ренде. Паралелът не е случаен. Както по дрехите, така и по прецизността, двете професии си приличат. Дали ще държи скалпел или шприц, дали ще разрязва тъкан или тесто, на ръката й трябва точност, а когато към точната ръка прибавим естетически вкус, всеки майстор
сладкар претворява блата, както пластичен хирург плътта.
И ако някой не е съгласен заради живата и съответно мъртва материя, с които работят едните и другите, признателният поглед на доволните клиенти и блаженството по благодарните им лица придават на професиите сходна степен на полезност и социална значимост.
Прекъсването на сладкар с реклами бе непростимо. Затова Милен изпсува, този път искрено и лично, и знаейки колко горе-долу ще продължи целият рекламен блок, стана от дивана и отиде в кухнята, за да си приготви нещо за ядене. Професионализмът не му позволи да претупа процеса и той се забави там. Въпреки това, когато отново се върна в хола, предаването още не беше почнало. АЗ ше ви еба майката на вас, неопределено изпсува той, натъртвайки на това, че сам смята да осъществи акта. Не че Милен очакваше да покажат нещо, което не беше виждал, или сам не бе правил преди – тегленето на локум беше най-лесната за усвояване част от един иначе сложен производствен процес. Проблемът се състоеше в друго – за него сладкарят бе равен на хирурга, но за разни телевизионни деятели явно не бе. И двете професии не трябва да се прекъсват с глупости, но изглежда не се прекъсваше само едната.
Хирурзите се ползваха с по-голям престиж от сладкарите,
беше брутално ясно. Добре, каза си той, а кой носи на гръб хранителната и развлекателната индустрия? Кой прави телевизионни предавания, гледани от милиони и удрящи по рейтинг в земята дори порното? Кой? Той! Може би не лично той, но във всеки случай такива като него. Сладкари, пекари и кулинари. Готварството е новата религия, а рецептите – най-новият завет. Цяло едно телевизионно човечество е вперило поглед в тях. Гледа, готви, възхищава се и преглъща. Ако прекали – повръща, но това явно не цапа култа. Нито прави вкуса му кисел. А това човечество е много взискателно към вкуса, защото от всяко кулинарно риалити му се казва, че “само вкусът има значение”. Така че за него вкусът е култ. Ако поколението още е невръстно и не знае какво е култ, идеята за вкуса му се представя за cool-т и пак печели последователи.
Култът към вкуса парадоксално се конкурира с друг култ. Този към формата. Този на тялото. Двата култа са в хроничен конфликт, като първият по-често поема надмощието – кулинарните проповедници са силни, волята на последователите им – слаба, а мързелът им – голям. Затова там, където кулинарията прави проблем (задник, бедра, корем…), хирургията прави белег. Белег от разрез. Разрез от изсмукани мазнини. Когато готвачът прекали с мазнината, хирургът оперира и я обира. В този смисъл,
хирургът е санитар, който почиства последиците от пиршеството
на главния готвач. И именно заради тази своя социална функция, хирургът стои над него. В спора шеф срещу шев, Манчев винаги ще стои под Енчев. Мисълта за това вбеси Милен. Неравноправието го изкара от равновесие. Нима има нещо по-ценно от храната? Храната може да лекува поне толкова, колкото лекуват лекарствата. Не хирурзите и не докторите, а готвачите трябва да се наричат лечители. Вярно, че в името на вкуса, полезността често се пренебрегва, но хората сами правят своя избор полезно или вкусно, Милен само задоволява желания. Той е специалист по сладките удоволствия. Вярно е обаче и че сладкото е отрова. Една от трите бели – захар, брашно и сол. А основен инструмент на Милен са първите две. Излиза, че никой не е такъв масов отровител, какъвто е Милен. Затова и цвета на сладкарството е белият – да се знае и разпознае.
За своите 60 години, 40 от които прекарани в правене на сладки, Милен е задръствал аорти с тесто и сметана на безброй човека. Поднасял им е подсладена отрова. Сладка смърт. Навсякъде в природата вкусът на отровата е горчив, независимо къде се среща тя – в плодове, в зверове или в гъби. В еволюцията си човек самосъхранително е развил вкусови предпочитания, които го карат несъзнателно да избягва отровата, докато е още в невръстна възраст и не е способен сам да се предпази от нея. Затова децата ядат само сладко, а горчивото веднага го плюят. Но развитият човек е развил и кулинарията и сега
всяка една отрова може да се прокара с щипка пудра захар,
а хидрогенираните мазнини успяват да ухаят на щастие. Излиза, че той, Милен, освен отровител, е и мошеник. Майстор сладкар, който майсторски бърка бавна отрова, маскирана като детинско удоволствие, включително и за възрастни. От прозрението му се подкосиха краката и той тупна на земята, като запокити чинията.
Предаването още не беше почнало, но се очакваше всеки момент, защото даваха теглене тиража на Националната лотария. Джакпотът беше един милион лева. А сред един милион играчи, един щеше да бъде късметлия. Някаква лампичка в мозъка на Милен мигна. Само допреди 5 минути той възприемаше професията и себе си като равни на хората с най-висок социален и морален стандарт. Сега беше един нищо и никакъв кулинарен престъпник, който дори не притежава куража на криминалния, защото престъплението му е легализирано от закона и Български държавен стандарт.
Само за 5 минути Милен остана без полезност и без кураж.
И без смисъл да продължава повече. Доскорошните колеги хирурзи, вече бяха врагове. Врагове с претенции. Претенции на лечители. Които лекуват последици от професията на Милен. Отпушват аорти и присаждат сърца. Майка ви дееба аз на вас, каза той, като този път знаеше конкретно кого псува. В този момент по телевизията настана оживление. Беше изтеглен печелившият в Националната лотария. Мамка ти късметлийска, каза Милен. Лампичката му вече светеше. Милен загаси другата и си легна. Сутрин пекарната отваряше в 5.
Пет вече минаваше. Милен, пременен в бяла колосана престилка, с хирургически ръкавици и малка шапка, подреждаше в тавите сладки за печене. Сладката, в която сложи няколко зрънца отрова за мишки, щеше да нагарча, но не чак толкова, че печелившият да я изплюе. Щеше да му се стори прегоряла и бързо да си подслади с втора. Късмет нямаше да има един сред един милион, защото продукцията на пекарната се разнасяше в цяла София. Майка ви дееба докторска, препсува Милен. Да ви видя сега как лекувате и колко струвате!
***
Пакетчето струваше 5 лева. Дамата взе две, за всеки случай. Живееше сама, в блок на 8 етажа. Как може в страната да има отрицателен прираст, като на всеки етаж живеят деца, помисли си тя. После отвори единия пакет, бръкна в него, извади една сладка и я опита. Ммммм… млясна сладостно.
Малките пакостници имат късмет.
Вечерта се приготви. Беше твърде възрастна, за да харесва този маскарад, камо ли да участва в него, но все пак не толкова, че да върви срещу модата и да го отрича. Или да се спотайва в стаята, докато децата стоят пред вратата. Щом си го помисли, ги чу. Взе подноса, стана и отвори. Бяха поне десет. От двата пакета сладки останаха само две. Реши да ги изяде. Пак се звънна. „Лакомство или пакост”, попита едно дете. На дамата за миг й хрумна да каже „пакост” и да запази сладките, сетне се засрами от себе си и каза „лакомство”. Заради закъснението детето май нямаше големи надежди, защото грейна. Взе сладката и я лапна. После се смръщи и я изплю. Лошо дете, смъмри го дамата, да не съм ти майка, та да чистя след теб! И хлопна вратата. Беше ядосана. Даде на детето сладка, а то взе, че направи и пакост. Сега за нея остана само една. И все пак, май по-добре е така. Сладкото е вредно за здравето, успокои се тя. Легна си и докато се приспиваше с четене, изяде сладката. Пак беше хубава, но като че ли не колкото предната. После заспа, а на сутринта не се събуди, но това често става при стари дами.
0 Коментара