Нищо не се е променило от времето, когато Джон Стайнбек е обикалял Америка и е писал „Пътешествия с Чарли”. И до днес най-лесният начин да привлечеш вниманието на някого е да се направиш, че си изгубил пътя.
Да изгубиш Пътя
„Извинете, къде се намира шосе 326 (най-близката бензиностанция, магистралата за Бургас, най-добрият мотел…)?” е въпрос с магическо въздействие. Той смъква бронята на недоверието, провокира въображението, отваря врати и сърца.
Най-красивите ми истории са започвали с изгубването на Пътя. Когато съм оставяла Пътят да избере мен, а не аз него. И той ме е отвеждал към незабравими вечери в сезона на светулките, към утрини сред пръските на океана и огнища под звездно небе.
Най-тъжните ми периоди са били, когато съм се страхувала от Пътя. Когато планирането на пътешествието и приготвянето на чантата е отнемало повече време, отколкото самото пътуване. Затова ме чуйте: не търсете компаси и нови бански за всяко бягство от дома. Пътуването трябва да е като влюбването –
спонтанно и изпепеляващо.
Руският квантов физик Вадим Зеланд, нашумял с теорията си за транссърфинга в пространството на варианти, твърди, че можеш да достигнеш навсякъде, стига да имаш дързостта визуално да си представиш, че си там. Не да мечтаеш, не да изпитваш желание да си някъде (или с някого), а просто да поръчаш – без колебание, естествено и леко – билета за бленувания рай. И да вярваш, че той ти се полага.
Всяка жена трябва да направи Голямото Пътуване на живота си. Моето Г. П. се случи преди 15 г. Просто защото тогава имах смелостта да повярвам, че най-хубавото в този свят е отредено за мен.
Пътят като мъж
Най-невероятните природни гледки и явления са с излъчване на мъж. Нали помните стиха на Христо Фотев: „Тоя дъжд е със тяло на мъж и със воля на мъж…” С шеметните си падения и полети Гранд Каньон е триумф на мъжката страст. Каменни небостъргачи и огромни скални фалоси търсят допир с небето. Наричат ги Град на мълчанието. В съседство е женската крепост: Цветният град на дефилетата на Колорадското плато – изкусителна палитра от обагрени в яркочервено, бяло, жълто и розово бездни, които вечер се сливат в огнено петно. Времето е променливо като настроенията на влюбените. За час можеш да прогизнеш от дъжд, да те връхлети снежна виелица, да изгориш от слънцето.
Мирис на любов и грях витае и в Долината на смъртта. Част от нея сполучливо са нарекли Дантевия ад. Около бюст на каменна жена кръжат сенки на изсечени в скалите мъжки фигури. Протягат ръце през облаци от пара и мъгла. Бранят жената от дебнеща опасност или просто я пазят един от друг…
Ню Мексико е най-мъжкарският американски щат. Нищо общо с Мериленд, Оклахома или Кънектикът. Вятърът тук е като дъжда на Фотев. Идва отгоре, отдолу, завърта се в кръг, преминава през теб и излиза от теб, блъска и гали, вкарва пепел в очите, избърсва сълзите, поваля те и те изправя, носи те със себе си и те захвърля, връща се и те поема пак, обладава те, изоставя те, присмива ти се, зашлевява те, приласкава те. Кара те да го търсиш, да го молиш да спре, да продължи, да те вземе със себе си, да го вземеш със себе си, искаш го и го мразиш…
Мъжът като Път
По пътя ще срещнете много мъже. Повечето от тях са само знаци. Пазете се от грешни пътеки и от егоцентрични сбърканяци. „Нищо не навява усещане за края на света така, както самотният мъж, който тича, вперил поглед право пред себе си, заслушан в своя уокмен и опиянен от самотното жертвоприношение на собствената си енергия”, пише Жан Бодрияр в прекрасната книга „Америка”.
Помнете, че в живота няма любими, няма врагове, няма приятели, няма деца, няма родители. Има само учители. Гледайте на мъжете по пътя като на учители – някои добри, други не толкова.
Пътят като прозрение
Няма по-тъжна гледка от тази към Сан Франциско, видян през бодливата тел на „Алкатраз”. По-ясно отвсякъде другаде осъзнаваш, че всеки е затворник на самия себе си и мъкне телената си ограда през целия свят.
Пътят като езиковедски курс
На Хаваите посрещат и изпращат с „алоха”. Алоха е здравей, обичам те, довиждане, ела, върви си, искам те, недей. Тя казва толкова много, че почти няма нужда от други думи.
Пътят като любовна история
В Ки Уест, Флорида, на 90 мили от Куба, в края на 30-те години на миналия век Хемингуей построява къща в испански колониален стил. Днес тя е музей, посещаван от милиони почитатели на писателя. Тук Хемингуей пише „За кого бие камбаната”, „Снеговете на Килиманджаро”, „Зелените върхове на Африка”, „Краткото щастие на Франсис Макомбер”. В този дом той живее с 50-те си котки и с втората от общо четирите си съпруги – Полина Пфайфър, дъщеря на богат земевладелец от Арканзас. На десетата година от брака им Хемингуей се влюбва в журналистката Марта Гелхорн, която скоро след това става третата му съпруга. „Виновна ли е, или не е Марта за раздялата на Ърнест и Полина?”, пита екскурзоводката тълпата туристи. И става безпощадно ясно, че не е проумяла нито един от романите на писателя, както и която и да е друга от големите книги на столетието. Нито е пристъпила към Голямото Пътешествие на живота си.
Пътят като представление
Мъжът за жената (извинете, не за всяка жена) е стол, на който тя понякога присяда да отдъхне. И после уморена тръгва и търси друг стол. Понякога намира (има ли значение върху какво седиш) и сяда като колежанка в очакване на някой, който ще я вдигне на ръце и завърти във въздуха. И така унесена, не вижда Другата, която полага ръка на стола, на нейния стол, и го издърпва. Понякога тя се бори, крещи, но най-често тича към Друг (има ли значение върху какво седиш?). И след сълзите, след малките и големи смърти разбира, че не си е струвало, защото има ли значение върху какво седиш… („Столовете”, балетен спектакъл в„Сити сентър”, Ню Йорк.)
Краят на Пътя
Дивите животни и Дивата жена са застрашени видове, казва Клариса Пинкола Естес – психоаналитик от школата на Юнг и пазителка на древните предания. Пътят е провокация към инстинктивната дива природа на жената. Краят му може да бъде по-опасен, отколкото началото. Краят му може да бъде лудост, Стендалов синдром, себеотчуждение. В американските национални паркове има едно желязно правило. На дивите животни, които срещате по пътя, не бива да се дава храна и нежност. Обичайте ги, но не ги хранете и не ги галете, предупреждават огромни табели. Защото, открият ли близостта, повярват ли в доброто, разглезят ли се, стават агресивни и налудничави. Стават опасни и за себе си, и за себеподобните, и за хората, и най-вече за неродените си деца. Тогава трябва да бъдат убити. Ако преди това не се самоубият.
0 Коментара