Иде ли реч за пътуване, аз съм ненаситна. Една приятелка във фейсбук тези дни ми написа: „Лили, ти си като тамагочи. Стане ли 5 следобед, почваш да мечтаеш за пътуване…”. Но тъй като съм убедена, че мечтите трябва да се казват на глас – така е по-голям шансът Вселената да ги чуе и да пусне обратно съответната вибрация, т.е. да ти поднесе на тепсия някое пътешествие – продължавам да ги споделям. И в този текст даже.
Когато реших да пиша по темата се замислих защо всъщност обичам да пътувам. Какви емоции ми носи пътят? Как и къде? Връщайки лентата назад, установих нещо, което ме накара да се замисля и да облека в думи усещането, което винаги съм носила в себе си: ценно ми е познанието, придобито по пътя, то ми връща
изненадата, вълнението, запечатва ярките спомени, изравя за живот лицата на хората, споделените настроения,
пуска на свобода онова духче, което иска да дълбае още и още, и да разбере за света колкото се може повече, да обхване целия простор, да търчи „до хоризонта и обратно”, както се казваше в онзи стар казармен виц. Това наистина ми е адски ценно и, колкото и претенциозно да звучи, убедена съм, че срещите с непознатото ми помагат да се приближа до себепознанието, до намирането на собствената ми идентичност.
Ако мога да избирам от „каталога” на чуждите пътувания – май повече искам тези на Елена Йончева или Кристиян Амампур, а не на миската, летяща в първа класа от петзвезден курорт до петзвезден курорт, или пък на г-жа изпълнителния директор, сменяща делови костюми в самолетите между Лондон, Токио и Ню Йорк. Не че имам нещо против синьото на морето, златото на плажа, зеленото на палмите или световноизвестните мегаполиси, даже напротив, но вълнението и любопитството ми бързо преминават. Лас Вегас и Дисниленд могат да ме изкушат еднократно в този ми живот.
Не обичам особено и музеите. Може би заради разочарованието, изпитано в сравнително ранна възраст от прословутата Мона Лиза на Леонардо. Търчах да се шмугна в „Лувъра” час-два преди края на работното време, открих я, и се озовах…
заобиколена от куп снимащи японци, пред малката картина, поставена под стъклена витрина.
И… не усетих гения на Леонардо. Сигурно повредата е в моя телевизор, но музеите съвсем не са високо в списъка на моите лични must see. Фигурират, все пак.
Доставя ми удоволствие да скитам по улиците, най-добре сама, да изминявам километри пеша (и даже вълнението ме кара да не изпитвам умора, а в София ползвам такси и за 2-3 километра), да криввам извън туристическите трасета, да поседна на в някое непретенциозно заведение, да наблюдавам хората наоколо и, при късмет, да си намеря словоохотлив местен събеседник, когото любезно да разпитам за житието-битието му.
Тези дни попаднах на анонс за тв поредица за необичайни и отблъскващи обичаи при различни народи и племена, които обаче са част от живота и културата им. И имат своите основани, колкото и варварски или жестоки да ни се струват на нас. Дали пък, ако попаднеш сред тези народи и племена и имаш шанса да пообщуваш с тях, всичко това няма да ти се стори не толкова недопустимо? Няма как да гледаш с широкообективен ум на света, ако не си се докоснал на микро ниво до другите, населяващи същата планета.
Може би защото преди демокрацията системата не ни позволяваше да пътуваме, а след това – беднотията, Шенген и прочие дивотии по естествен път ограничаваха тези възможности, но у нас, струва ми се, живеят
доста хора с железни и непоклатими предубеждения към другите, готови да лепят етикети на едро:
„мюсюлманите са фанатици, заплаха за света”, „араби, афганистанци и иракчани – всичките са терористи”, „американците са тъпи, ограничени и адски дебели”, „гърците са хитри византийци, гледат само да те прецакат”, а събрите, гърците, албанците…, и т.н, и т.н. Което, честно казано, ме изважда от обувките почти винаги. И се питам колко ли от твърдящите подобни неща някога са си пили кафето, бирата или айрана с човек от споменатите народи?
Спомням си собственият си подигравателен поглед, когато попаднах за първи път в САЩ и чух адвокат, който ни показваше гледката към Капитолия от офиса на фирмата си, да казва колко е зрелищно да наблюдаваш от терасата фойерверките на 4 юли, но не може да дойде тук тогава с децата си… заради застраховката. На кого му пука за някаква застраховка, бе, възмути се моето току що заживяло в демокрация съзнание. Докато, след още срещи и разговори отвъд Океана, не осъзнах,
че тази държава е това, което е, благодарение на правилата на демокрацията.
А те вкючват и застраховки, и спазване.
20-годишната афганистанка Хосай беше преводачка в информационната агенция „Пажуок“ в Кабул, в която поработих и аз известно време. Момичето бе вярваща мюсюлманка, нито един косъм от косата й не се виждаше под шала и това бе неин личен избор – кърпите на много от другите момичета и жени небрежно се смъкваха и си оставаха така… С Хосай направих гаф – попитах я присъствието на мъж дали жените са освободени от рамазанските пости по време на месечния си цикъл и тя избяга разревана от масата – да се говори за туй в този свят е табу. Този гаф, слава Богу, я подтикна към откровеност и осъзнах колко много доброта и любов тя влага във вярата си в Аллах. И как тя я прави наистина щастлива.
В Афганистан разбрах още, че за много жени носенето на бурка (плътно покриващото покривало с мрежичка на очите) не е, както си мислим, наложеното от талибаните задължително облекло (носят ги вече години след като талибаните бяха официално прогонени), а е
често собствен избор, начин да се скрият от погледите на мъжете по улиците,
вътрешно убеждение, че само съпругът и роднините им могат да виждат лицата, косите, голите им ръце… Дали на мен ми харесва или не – няма значение, как са стигнали до този избор – също. Важното е, че за повечето не е драма.
Аз май не пътувам със стил. Или поне не с това, което традиционно се влага в думата „стил”. Багаж мога да събера за отрицателно време – бърза справка за прогнозата за в интернет и вече имам в главата си няколко комбинации от удобни дрехи, които нямат нужда от гладене и с които бих се чувствала удобно да поседна на някой бордюр. Хич не ме интересува как изглеждам, когато пътувам за удоволствие. А тъй като и почти нямам снимки „аз пред еди коя си световна забележителност”, а албумите ми са пълни с непознати лица, архитектурни и природни забележителности, няма и да се възмущавам от себе си после като се гледам. Несесерът с неща от първа необходимост като кремове, дезодорант, парфюм, четка и паста за зъби, винаги е готов.
„Пари, паспорт, билет” е бързият чек, който правя задължително.
Без всичко друго може да заминеш. В последните години съм добавила слънчеви очила и… бански. Банският като задължителен атрибут го прибавих пак в Афганистан. Заминавайки за дълго в току що освободената от талибаните държава, хич и не ми хрумна, че може да ми потрябва – Афганистан не граничи с море, а пък няколкогодишната суша бе изсмукала влагата и от оскъдните водоеми. Да, ама… хич не бях предвидила, че западняците трудно се отказват от удоволствията и мога да плувам в приличен басейн в една от сградите на ООН. В местните магазини ми предложиха единствено трико за борба с номер и напсис IRAN на гърба… В крайна сметка плувах с тениска и шорти с логото на американската армия, закупени от Баграм. Цивилизационен изборJ
Случвало ми се е да летя с първа и бизнес класа. Нямам особени спомени, дори от селектираните вина и храната, които сервираха.
Никога няма да забравя обаче 6-дневното пътуване с влак до Сибир и всички срещи и тостове „до дъно” по пътя… Летището за едномоторни самолети – гола поляна с дървен навес – в планината Алтай. Още съжалявам, че, въпреки голямото ни закъснение, успяхме да хванем влака в Москва (който също беше закъснял)
на 19 август 1991 г., само няколко часа преди пуча.
Няма да забравя и полетите с военнотранспортните самолети – украински ИЛ-76 и американски C-17 – вторият е доста по-удобен, бих го ползвала за „официален превозвач”, ако не е пълен с хамъри. Или как ме удивиха мъжете от малко селце от къщи от кал в изключително живописната Панширската долина, родно място на Ахмад Шах Масуд, които успяха да поправят с подръчни материали строшилия се от липсата на пътища почти древен мерцедес.
Спомням си добре и принудителното кацане в Туркменбаши, на чието подобие на летище (до което ни допуснаха само за малко, до тоалетната) имаше огромен портрет на Сапармурад Ниязов и куп агитация, възхваляваща него и политиката му, а наземните стюардеси, носещи гордо по няколко златни зъба, лично държаха да придружават ползващите санитарния възел. Нито автобуса от Одеса, пълен с куфарни търговци и какви ли не човешки истории. Както и житейската философия на автотърговците, пътуващи към Мюнхен. Заяжданията на сръбските митничари във влака на границата на Калотина. Магистралата Белград-Ниш по време на бомбардировките. Тегленето на буксир срещу течението по Дунав от Украйна до Силистра…
Пътят е най-добрият повод да срещнеш хора и… да оцениш кой колко струва. Поне за мен.
0 Коментара