Печалната муза на материята

В античността музите били три. По време на класицизма вече са девет. Днес никой не знае колко са, понеже никого не го е грижа.

Залисан в привидната активност на ежедневието, модерният човек продаде свободата на духа си в замяна на малотрайни материални придобивки. Модерните музи стимулират съзнанието ни със звучните си имена: Мерцедес, Риплей, Кока… Това са новите двигатели на вечния стремеж към усъвършенстване и успех. Старите музи са мъртви. Хип-хип ура, да отскочим до магазина да си купим нови. Да, но не ги произвеждат вече. Защото музите не са извън, а вътре в нас – дълбоко вплетени в съзнанието и съществото ни. И когато не се нуждаят от тях, те залиняват, фин мъх покрива мраморните им лица и нежното им дихание почти не се долавя от сърцата ни.

Кой днес чете поезия, била тя лирическа, епическа или любовна? Я по-добре на кинце да утрепем два часа, потопени в поредния американски бълвоч. Евтерпа,

Калиопа и Ерато са мъртви, убити от слабоумни сценаристи,

печелещи луди пари от неспособността си да създадат логично повествование. Пък и защо ни е Ерато, щом имаме пет канала порно за три и петдесет месечно?!

Любов? Кому е потрябвала? Кой вярва днес в любовта? Дори „невинните” 17-годишни девойки не са толкова наивни. Любовта също е стока. И колкото по- напредваш във възрастта, толкова по-голямо е намалението. Любовта продава всичко: от шоколадови бонбони до пенсионни планове, докато лежим с увиснали ченета, вперили празни погледи в идиотската тв кутия-музоубиец, мислейки с кого да изневерим на човека до нас. Да, да, днес всички изневеряват на всички. Не хранете илюзии за обратното. Защото любовта е стока. Наредена като прах за пране в супера. Единият пере бяло, другият ухае по-добре, третият е по-шарен. Как да направим нашия избор. Ами ако грешим? Давайте да пробваме. Коя е тая Ерато?Да не я бъркаш с Еврото? Готина ли е? Имаш ли й джиесема?

Какво е съотношението на успешни към провалени бракове около вас? Около мен ситуацията е трагична. Институцията на брака е пълен провал, загърнат в лицемерие и печал. Време е да се преразгледат устоите на неприложимите в днешното материално съществуване обществени норми, които водят до състоянието на депресивен ступор, така видим навред около нас.

Модерният човек се е самолишил дори от утехата на вярата. Тази в божественото. Защото днес Буда, Христос и Мохамед са бледо ехо в съзнанието ни. Кой се интересува от тях, когато има всемогъщия нов обичан и обединяващ всички раси бог. Бога на парите. Основните богове са мъртви, а ти ме занимаваш с някакви си музи. Не учи учения, по-добре помогни материално.

Горките музи, виж ги само:

Терпсихора (тази на танците) редовно кърши талия и китки в Син сити и БИАД със затъкнати банкноти в бельото, а лирата й отдавна се е превърнала в писклив дудук.

Талия е музата на комедията, но ние от нея отдавна не се нуждаем, защото днес повече ни забавлява обкръжаващата ни действителност, предвождана от безморални политици (които откровено смятат, че в политиката се правят „хубави врътки”), продажни журналисти (компенсиращи житейската си незадоволеност с интригантство и гнилоч), съдии и полицаи, главозамаяни от недосегаемата си безобразност.

Световъртежът на самозабравянето така ни е обзел, че дори си позволяваме да пренебрегнем Клио (музата на историята). Забравяме, че всичко, което ще се случва някъде и някога, вече се е случвало и високомерно твърдим, че Гугъл е носителят на човешкото знание. Повърхностното знание от типа „защо не съберем целия Шекспир в една постановка? Толкова ще е забавно. Той е така елементарен пък и май не е между живите, за да се опасяваме, че може да дойде и заслужено ни вреже един в зъбите”.

Да сте чули наскоро за гладуващ художник? Не мисля. Днес те първо учат маркетинг и после композиция и светлосянка, ако изобщо решат, че им се губи време. И отдавна тяхната вдъхновяваща муза не е грозноватата Кики от Монпарнас, а някой подобен на натрупалия състояние от затормозили ни предложения за продажби рекламен могул Огилви, който би им осигурил финансово блаженство, ако купи някоя от безличните им творби. Защото днес сме забравили, че изкуството не е материално благоденствие, а изстрадало сътворение на един търсещ дух. Защото днес сме забравили, че ако предпочетеш материалното пред духовното, продаваш същността си и душата ти умира. Защото материалното те заробва с тежестта на гнета от новото заробване на човека от човека. Този път под формата на кредитор и длъжник. Защото

идваме на този свят голи, но с душа,

в която нежно са се вселили същите тези музи, които грозно се мъчим да изгоним оттам, забравяйки, че рано или късно ще си тръгнем от същия този свят пак голи и душата ни ще отлети, подкрепяна пак от тях, а не от безсмислените ни натрупвания.

Странно е как естествено и някак комфортно продуктът предизвиква фундаменталните човешки емоции, обединяващи всички люде из таз земя. Емоциите, казва Чарлз Дарвин (само не почвайте с клишето, че теорията му за еволюция е отречена, защото, ако ви запитам защо, ще настъпи неловко мълчание). Та, Дарвин казва, че емоциите са възникнали в процеса на еволюция като средство, с чиято помощ живите същества определят дадени условия за удовлетворяване на актуалните им потребности. Не, това не значи, че трябва да си тъжна, за да ти купя „Картие”, скъпа!

Емоциите, подобно на езика от Вавилонската кула, нямат нужда от превод и интерпретации. Папуасът от Нова Гвинея се страхува, гневи и обича по същия начин, по който го прави възвишеният оксфордски професор по средновековна литература. Емоциите им и ефектът, който оказват върху тях, са абсолютно идентични. И това е нормално и е така от изконни времена. Животът без емоции е невъзможен, също както животът без чувства. Просто не става, колкото и да се опитват някои.

Само не разбирам как с лекота човечеството успя да внедри между тях продуктовата емоция. Как е възможно и дивакът, и професорът да имат еднакъв емоционален стремеж към сходни глобални продукти? Къде се изпари индивидуалността и вдъхновението? Къде е новият месия, за да ни преведе през продуктовите капани, прояждащи душите ни и моралните ни устои? Защото от това най се нуждаем днес – от нов месия, който хубаво да сапуниса обърканите ни мозъци с белина. Марката не е от съществено значение. Търси се месия. Кандидатите да носят мотивационо писмо и две снимки паспортен формат. За музи кастингът е в друга агенция.

Сега, когато пиша тези редове, съм уверен, че сходни мисли са обладавали и толкова любимия Висоцки, за да напише:

Меня сегодня Муза посетила –

Посетила, так немного посидела и ушла!

Она ушла. Исчезло вдохновенье

И три рубля — наверно, на такси.

Тихо и някак отвратен си отиде и той, точно по време на една друга олимпиада преди 28 години, за да се качи на собствения си Олимп сред неговите истински музи – да ни гледат заедно с насмешка от висотата на тяхното презрение. Липсва им само една, която си е трайно при нас. Тя е последната от класическите девет музи, която още шава и предизвиква тихото ни уважение – Мелпомена, музата на трагедията, защото това е, в което в крайна сметка сме се превърнали.

И сега накрая – има ли надежда? Ами не зная. Това е индивидуално. Навремето, често в заядливо настроение, питах разни хора какво предпочитат: да са умрял човек или живо магаре? Смешното е, че изборът на болшинството бе втората опция. Така че всеки решава за себе си, в неговата самота и в опита за бягство от нея. Защото ние сме сами. Сами сме независимо от това кои сме, какво сме постигнали и колко сме обичани. И ако погледнем вътре в нас и някъде дълбоко чуем деликатния танц на музите, можем да опитаме първоначално плахо да открехнем съществото ни за любовта, добротата и помощта към ближния, хармонията, уважението към себе си и околните и много, много други неща, така индивидуални за всеки един от нас. Просто ще им дадем възможност да ни помогнат да бъдем пак нещо жизненоважно – човешки същества.