Две лица доминират в галерията от семейни портрети.
Едното помня добре, въпреки отминалото време от последната ни среща. Другото е само представа, добита от стара фотография.
Две от прабабите ми – жени с не наши имена, преплели съдбите си така, че да доведа на тоя свят децата си. Варна е дом – последен за Пенелопи Драгнева, по мъж Дерова, и временен за Марфа Висарионовна Торопова, по мъж Маркина.
И двете са родени в 80-те години на XIX век на хиляди километри една от друга. Прабаба ми Пенелопи е от Анхиало (сега Поморие), потомка на род, в който гръцкият език е бил като майчин, но хората се смятали за българи. Семейната легенда гласи, че историята ни започва от раждането на двама близнаци – Георги и Георгаки. В църквата Георги е бил записан като грък, а брат му Георгаки – като българин.
Пенелопи е кръстена с име,
което асоциирам с безпределна вярност. Наричали я Пенка през повечето от 96-те години живот. Никога не е напускала България. Дошла във Варна след сватбата си през 1908 г. и единствените пътешествия, които е предприемала, били по траекториите на вярата – между Рилския, Калоферския и родния манастир „Свети Георги“ в Поморие. Помня дребната й прегърбена вдовишка фигурка в черни дрехи и гуменки, старателно боядисани в черно с боя за печки.
Бях малка и я приемах за даденост в нашия дом,
събрал четири поколения. С жестокостта, на която са способни само любимите внуци, се смеех на редовните й срещи с изповедника й отец Мирон, виках му отче Пироне, а тя мърмореше нещо осъдително на гръцки. Опитваше се да ме научи на няколко прости изречения, но успя само с „Отче наш“. Когато бях във втори клас почина и от гръцкия остана само спомена за пожеланието „ора кали“, когато тръгваме на път, и мечтателното „таласа, таласа“ при вида на морската шир.
Чудех се
как е възможно толкова мъничка жена
да е родила четири деца – двама сина и две дъщери. Едната от тях – Виолета, през 1939 г. се омъжила за Сергей Василиевич Маркин, син на Марфа Висарионовна. Майка ми Мариана беше кръстена на нея. Имали са малко време заедно, мама пазеше смътния спомен за ръка, която разлива борш от порцеланов супник. И нейният спомен за бабушка – благодарение на запазените снимки.
Марфа е от стар род обеднели дворяни в Новочеркаск, Русия. Името й – руски вариант на Марта, идва от сестрата на възкръсналия Лазар и означава „господарка“. Господарка тя не става, господар й е светът. Омъжена за казак, офицер, Гражданската война я запокитва по непознати пътища с него и първородната им дъщеря Галина. Тласъкът на този първи път
променя завинаги съдбата й –
тя никога повече не се установява някъде за повече от десет години. В Бургас се събира със сина си Сергей, изпратен с поредния кораб белоемигранти от одеското пристанище. Във Варна на напреднала за тогавашните разбирания възраст ражда третото си дете – изтърсака Николай, и след години тръгва с него по нови емигрантски пътища. През Палестина, Сирия, Ливан пътят й спира в Щатите, а гробът й е в православно гробище в Ню Йорк.
От първия дом на бабушка в Новочеркаск до нашия във Варна са стигнали три предмета – снимката й като годеница, стогодишен самовар и чинийка от отдавна счупен сервиз за чай.
От бабчето Пенелопи –
снимки, азбучник, пълен с народни рецепти за здраве, и убеждението й, че „човек, който иска да е здрав, не трябва да го мързи“.
Достатъчен спомен за две жени, чиито пътища са се пресекли преди осем десетилетия. Разчитам духът им, достатъчно висок за всяка житейска несгода, да стига и през поколения до моите деца. Ще им трябва.
0 Коментара