ПЕТ МИГА ОТ ВЕЧНОСТТА

По принцип никога не съм разбирал класациите от сорта на: „100 неща, които трябва да направиш, преди да умреш“, или пък: „10-те най-красиви плажа на света“, или като това – моето заглавие. Какво, по дяволите, означава „най-хубав“ плаж? За мен най-хубавият плаж като ученик беше този на с. Бяла, където беше пълно със змии, буболечки и опикани дръвчета. Но там се влюбих в едно ямболско момиче така, че щом я погледнех, трябваше да лежа с часове по корем… знаете защо.

Хубавите неща са тези, които ти носят спомени. Те са безценни, но и тях забравяме понякога, защото просто помъдряваме, ако така можем да наречем стареенето. Подреждането на спомените в класации подпомага безидейността да разкажеш само една-единствена история, какъвто е моят случай. И тъй като темата е лятото, безгрижието – затворих очи и първите пет истории, които ми хрумнаха, ги разказвам тук.

Странно, но някои се оказаха само зрелища, организирани от природата – величие, което те кара да се чувстваш комфортно малък, успокояващо безсилен. Безсилието в случая е хубаво качество, защото ти помага да се освободиш от илюзията, че нещо зависи от теб и така можеш просто да се отпуснеш и съзерцаваш.

Да изкачиш Етна

Гледката на гледките – така са наричали римляните амфитеатъра в Таормина на остров Сицилия. По онова време вулканът Етна е бил значително по-активен. Театърът е построен така, че когато ти скъсат билетчето и поставиш меко дупе на каменното място, виждаш сцената на преден план и вулкана на заден. В представите ми Етна винаги е изглеждала една по-висока Витоша, която вместо на върха си да има обикновена чайна, където можеш да хапнеш боб чорбичка, има голяма дупка, която бълва от време на време пушек, а през определен период от време и лава. Грешка.

Изкачването на планината е драматично като литературно произведение. Докато пътят се вие към началната станция, откъдето тръгват групите към върха, човек изпитва онова тревожно усещане, че влиза в леговището на спяща мечка. Десетки застинали потоци от лава трасират планината от върховете към долината. Те се редуват с масиви от лимонови гори, маслини, храсти. Естествено, началната станция е пълна с туристи – щракащи японци, дисциплинирани германци, шумни италианци. Гидовете те посрещат с декларация, в която най-образно се казва, че се отказваш от живота си и те не носят отговорност при инциденти, и квитанция за 70 евро. Може и вече да е поскъпнала. В началото това малко ядосва, но когато видиш реалността по-късно, си склонен да дадеш и бакшиш, стига до теб да има водач.

Етна е страховита планина, при това и доста висока – към 3300 м, като тази височина се променя. Жив звяр е. Там няма вулкан. Там има много, много кратери, които се превръщат във вулкани, когато им скимне. Още на височина 2000 м планината се превръща в Луна – без преувеличение. Черният вулканичен пясък, оцветените от железни сулфати камъни и кратерите създават усещането, че наистина си на друга планета.

Изкачването става все по-мъчително, защото въздухът се разрежда, а планината е все по-стръмна. На върха, изненадващо за мен, няма една голяма дупка, а четири огромни кратера. Представете си бездна, чийто диаметър е широк стотици метри и дълбок около 500 метра – точно като чудовищна тенджера. Това дъно, оказва се, е тапа. Надолу е вулканичният канал, който стига до недрата на земята. Пушек излиза почти отвсякъде. Имаш усещането, че чуваш как звярът хърка под тази тапа-завивка. И то е така. Понякога леко земетресение бута камъни от ръба на кратера и те се търколват с грохот по стените. И това е само единият звяр. Има още четири. Когато се огледаш наоколо и времето е ясно, виждаш до Малта, Италия, но искаш да се върнеш под Витоша. Звярът Етна е величествен, но до определени моменти. След това се събужда и помита всичко.

Да видиш пълно слънчево затъмнение

В България това ни се случи един-единствен път. Поне по моите спомени, разбира се. Доколкото разбрах от учените – повече няма да се случи в наше време. Следващото щяло да бъде след 2010 година. Добрата новина е, че винаги можете да вземете самолет и да причакате това събитие на друго място на планетата. Глобализацията – хубаво нещо.

Този природен феномен има две много ярки характеристики – абсолютно безплатно зрелище, но безкрайно кратко. Човек трябва да е подготвен какво трябва да види, защото иначе може да го изпусне за секунди.

Луната захапва слънцето поне час по-рано. Постепенно сянката се настанява върху огнения диск и когато го покрие на 90 на сто, сумракът сменя деня. Става едно такова потиснато. Някъде в далечината виждаш сянка, която наближава към теб със страшна сила. Сякаш нощта бърза да победи деня. Слънцето се предава, но миг преди да изчезне напълно, се появява онзи красив образ, който всички наричат диамантения пръстен. Това е мигът, в който последният слънчев лъч се предава. И наистина изглежда като пръстен. И след това бум – мрак. Някъде по хоризонта се вижда изгревът, слънцето е черно, звезди изгряват на небосклона. Всички около теб крещят в екстаз и почти си в транс, когато пак – бум. Появява се пръстенът и изгрява слънцето за втори път през деня. Колкото и да казваш „бис“ – няма такъв. Един път в живота.

Да плаваш сред китове

Много е странна първата среща, особено ако не си подготвен и не я очакваш. Перлените острови в Тихия океан до бреговете на Панама са на практика необитаеми. Повече от стотина на брой, а само на няколко от тях има живот. Когато тръгнеш рано сутрин с моторна лодка между тях, океанът е напълно заспал. Водата е гладка, мързелива като зехтин. От време на време някоя летяща риба изкача от нея. В далечината се виждат крановете на Панамския канал. Това ти дава и отправната точка – вляво е Северна Америка и Коста Рика, а вдясно – Южна Америка и Колумбия. Тези острови, освен красиви, са и опасно място, защото партизаните от колумбийската ФАРК често ги използват за разпределителна спирка на тоновете кокаин, които произвеждат. Океанът обаче не ти дава възможност да мислиш за такива глупости – просто му се радваш. Рибарят, който управлява моторницата, намалява. Той си знае защо. Изведнъж става тихо. Той прави знак с пръст да гледаме към водата.

Първо се изстрелва един фонтан, след това виждаш огромен гръб на кит, след това се подава опашката му – гигантска, величествена, наядена от завистливи риби. Това са миговете, в които разбираш смисъла на думата вдъхновение. Вдишваш дълбоко и забравяш да издишаш. За разлика от слънчевото затъмнение, тук можеш да гледаш спектакъла с часове. Появява се цяло стадо, в което мъжките и женските се закачат – ясно защо. Излизат със скорост от водата, изправят се в целия си ръст и само опашката остава потопена във водата. След миг величие, пляскат по гръб, образувайки огромни вълни. И всичко това на метри от теб.

Да присъстваш на финал на Шампионска лига

ПО ТЕМАТА

Това повечето жени не могат да го разберат, освен Йоана Гъндовска – зам. главен редактор на това списание и страстен фен на Ливърпул. Когато разказвам за футбол, представете си дефиле на от-котюр в Милано, на което присъствате. На подиума дефилира Жизел Бюндхен, а от двете ви страни са Мат Деймън, Брат Бит, Мадона, а в елегантната ви чантичка има златна кредитна карта, заредена със солидна сума евро. Нещо такова, само дето не можете да крещите и да изпитате невероятното изживяване да губите и печелите едновременно.

„Ливърпул” срещу „Милан“ в Истанбул. При това по покана и на разноските на „Амстел“. Бира и футбол – по-хубаво от секс дори. Ако в историята на европейския футбол има драматичен мач, то това е този конкретен финал на Шампионската лига. Първо полувреме. Английският тим изглежда слабоват, нещо повече – той е пред разстрел – италиацните са вкарали три гола. Резултатът на полувремето – 0:3. Всичко изглежда обречено. И тогава идва онзи миг, заради който един мъж може да мечтае да е на стадион. Около 40 000 англичани стават прави и запяват химна на любимия отбор: You will never walk alone (Никога няма да си сам). А стадионът се превръща в експлоадираща Етна. Английските футболисти стават величествени като морски гигант, за противника настъпва слънчево затъмнение. “Ливърпул” не просто успява да навакса трите гола на един от най-защитно играещите отбори в Европа. Следват дузпи. И англичаните си тръгват с трофея.

И след това бира. Много бира.

Да мързелуваш на пуст албански плаж

Всъщност това го можем всички и навсякъде. И е може би най-хубавото нещо за изтощените от битки хора. Битките може да са служебни, а може и да са обикновено робство на елементарното домакинство. Да седиш на сянка, в ръката ти да има джин-фис, розе или семпло мохито. Да гледаш хоризонта и плискащите се вълни. Тишина. Сън. О, миг поспри.

Като казах албански плаж, имам предвид Южна Албания. За разлика от останалата част на Европа, където всичко е заприличало на Слънчев бряг, в тази дива държава все още има огромни диви плажове. Представете си през месец август плаж, дълъг повече от три километра! Вместо пясък има малки кръгли камъчета, които тук ги продават скъпо за декорация. Заради тези камъчета водата е лазурно синя. И ти си сам – с кемпера. Тентата ти дава сянката, дюшекът мекота, а розето – влагата в очите.

Останалото е сън.