Нали знаете, че непоисканият съвет е като непоискания урок, то си е същото – някой иска да ти набие нещо в главата, ама ти не, та не.
И ето ме тук, научила своя първи най-важен урок, който гласи: „Спазвай срокове“ или „Свършвай си работата навреме“, „Не оставяй това, което може да свършиш днес за утре“ – и въпреки че съм го научила този урок и го уча всеки ден, ето ме тук. В два през нощта, когато редактирам този текст в края на дадения ми срок за изпълнение.
От сън да ме бутнат, мога да го преподам този урок. Дали го спазвам? Не знам какво да отговоря на този въпрос. Обаче има други уроци, които знам наизуст и ги спазвам.
Научих се да спя достатъчно,
за да функционирам правилно, а не само да оцелявам. Тази вечер е изключение. Освен това се научих да се грижа за себе си, защото когато се чувствам добре и всички около мен усещат това чувство, то рефлектира върху тях. Човек, който не може сам да си достави удоволствие, да се погрижи за себе си, да се поглези и да се обича, изобщо не знае как да прави тези неща адекватно и към останалите хора около него, които са му важни.
Много добре усвоих майсторското изкуство на
„с питане и до Цариград се стига“,
защото ми писна от многознайковци, които винаги са компетентни по всички въпроси. Не просто ти писва от хора, които са едновременно лекари и политически експерти, а то не е здравословно и нормално. Освен това е и невъзможно да си всичко в едно тяло с един мозък. Всъщност човек научава повече, когато се научи да си признава или, простичко казано, да използва думичката „Не знам“. Когато я употреби, хората срещу него му обясняват и го учат, а не го търпят да минава между капките с липсата си на знания и заблудата, че има такива.
Не е нужно всички да разбираме от политика, футбол или ядрена физика. Познавам хора, които си признават, че нищо не разбират от тези неща и са живи. Дишат и съществуват спокойно. Наистина.
По същият начин е и с преимуществото
да различаваш критика от обикновени обиди,
защото за да критикуваш нещо, то трябва да имаш познания и компетенция в тази област, а когато обиждаш – просто чешеш собственото си его за сметка на някой друг.
Другият ми прогрес е в посока
„Поискай, за да получиш“
и това се учи. Сядаш в заведение и обслужването не е на нивото, което заслужаваш. За да получиш по-добро, не трябва да стоиш като бастун, който си е глътнал граматиката, а да изискаш такова. Иначе няма да получиш. Повярвай ми.
И за жените специално – да, пиши му първа.
Животът е прекалено кратък, за да се надяваш, че нещата ще се случат с темпото, което искаш, ако просто стоиш и бездействаш.
Обаче безспорно най-същественият урок, който научих до тук е, че трябва да обръщаш внимание на близките си хора и да не спираш да се променяш. Понякога вървят взаимно тези процеси, друг път – не.
Преди ми беше много трудно да намеря в цялата какофония от задачи време за близките ми – да ги чуя, да разбера как са, да изслушам проблемите им и да им споделя нещо, за да се зарадват с мен или
да ми олекне някоя житейска драма.
Обаче, когато загубиш няколко човека и усетиш липсата им в живота си, много бързо се сещаш за всички пъти, когато „Как си? Как мина денят ти? Добре ли си?“ са били въпроси, които са оставали в границата на собствената ти мисъл.
Не си попитал, не си им писал, не си ги потърсил. Ти може да си мислил за тях, но те не са го знаели. Животът ни е прекалено динамичен, за да не вкарваме в тази динамика хората, които са ни ценни, като се свързваме с тях и знаем на какви честоти се случват нещата при тях. Някой ден възможността да чуеш майка си или баба си много ще ти липсва.
Научих го по-трудния начин.
На тези хора най-много им пука за теб и затова ти дават леки напътствия и навигация относно качеството на човека, в който се превръщаш. Промяната е хубаво нещо и е хубаво да я споделяме с ценните ни хора. Застоят буквално убива.
Щастието на това да те има е да експериментираш, да пътуваш, да откриваш нови неща в света, които обикваш и опознаваш. Трябва да си малко по-експресивен, смел, готов за нови преживявания и способен да излезеш извън зоната си на комфорт, за да усетиш сладостта на това да те има. Труден за учене урок, когато за добродетел се приема да си наредиш живота по една удобна схема и да живееш в един битовизъм и рутина, докато не загинеш ментално, емоционално и физически. Абе, да ти е спокойно, а големият успех и онези невероятни неща, които се
случват на другите хора са заради… късмет?
Не, заради един научен урок от тяхна страна е, а именно – рискувай и покажи, че можеш, за да ти се случват неща. И хубави, и лоши, но ще се случват и това ще те променя, ще се опознаеш по стотици различни нови начини, през десетки социални роли и ситуации.
Това е да преживееш петстепенно меню, наречено „Пълноценен живот“, ето това е наистина урок, който си заслужава усилията. Стягаш се, вършиш си нещата, баланс, баланс и пак баланс, а накрая успех.
И ето ме мен тук в три през нощта, когато приключвам с редакцията на този текст, за да го изпратя навреме и след това да поема към следващо приключение, защото когато дадеш съвет за уроци, които си научил, трябва да си намираш такива, които тепърва да учиш.
Движението на този процес не е никога еднопосочно и звучи страшно, но е така само в началото.
0 Коментара