„Е, в какво се превръщат мечтите?“ Това беше въпросът, който зададох на Рон Бас, автора на сценария на един от най-впечатляващите филми, които съм гледал – „В какво се превръщат мечтите“. Отговорът му имаше последствия, най-вече за мен. Тогава бях главен редактор на списание „Егоист“. След разговора се върнах в редакцията. По пътя взех бутилка ром, два литра кока-кола и влезнах в законна депресия, преди да тръгна по новия си път – да стана сценарист. Междувременно в редакцията беше Карбовски и споделянето на депресията се превърна в епоха. Моите мечти заораха в безбрежната пустош на творческия пазар и хоризонта, който всяка малка провинциална държава може да предостави на прохождащия творец, малко преди в далечината да изгрее понятието „пенсия“.
Но преди всичко имаше предговор. Само дни преди да срещна Рон Бас, по някаква случайност бях гледал филма „В какво се превръщат мечтите“. Приятели настояваха „Гледай го! Ще те промени!“, „Велик! Арт филм“, казваха те. Думата, определението „арт“ убива зрителската ми ерекция.
Няма арт любов, няма арт секс, няма арт приятел.
За мен киното е въпрос на съпреживяване и един епитет не го прави по-добър или по-лош. Всички търсим най-доброто, независимо дали става дума за забавление или философски катарзис.
Не харесвах феноменално талантливия Робин Уилямс, заради тъгата в очите му, която може да те зарази. Неговата смърт доказа моите страхове. И филмът ми подейства така – не го забравяш, не спираш да си задаваш въпроси. Точно в такива случаи се появява някой пиар от някаква агенция и казва: „Тук е един известен сценарист от Холивуд, дали имате интерес за интервю с него?“
В тези така наречени „джънк-прес“ интервюта, всеки има петнайсет минути, за да зададе своите въпроси. Стоиш във фоайето на един хотел и една кисела лелка – винаги са кисели и винаги са лелки – казва „кой е от „Труд“, кой е от „Егоист“,
след като се събудиш от дрямката,
те шамаросва с едно-две остри изречения от сорта „имате… 15 минути… не бъдете нахален с много въпроси и не забравяйте да го попитате защо е тук и какво мисли за българския проект“.
Роналад Дей Бас. Седи в сепарето на „Гранд хотел София“ върху мемори пяната на изпълнените си мечти, достолепната му съпруга стои в ъгъла усмихната и пие силно кафе. Преводачката е готова да помогне, а киселата леличка отброява секундите.
Интересното е, че първото ми интервю със световна звезда беше с Валерия Голино, която изгря на небосклона на Холивуд с филма „Рейнман“, който превръща сценариста Рон Бас в писател от „А” отбора.
„Рейнман“ стартира със скромния бюджет от $25 милиона, за да събере около половин милиард. Тотален хит, с осем номинации за „Оскар” и четири статуетки – едната на Рон, за адаптиран сценарий. „Оскар”-ът е споделен с друг гений – Бари Мороу, който всъщност написва оригиналната история.
Рон Бас мечтае да стане писател още като дете. Нещо със здравето му се объркало. Заради продължително лечение му се налага да стои с месеци у дома и тогава единствените му приятели са тези от въображаемия му вътрешен свят. Типично за нас, децата, идва моментът, в който
реалността ти предлага кариера вместо мечти.
Бас завършва право и се втрува в ежедневието на кариерата, споделена със семейството. Стремежът да стане писател остава за нощните часове.
„През 1982 г. направих инвестиция, която се обърка и трябваше да покрия загубите, като изкарам малко повече пари. Моят литературен агент каза, че е имал контакт в Reader’s Digest Condensed Books, който има идея за роман. Написах го много бързо и тези 115 страници излекуваха финансовия ми проблем. Получих аванс, който беше дори по-голям от очакваното. Когато правата на филма бяха купени, настоях да напиша сценария.
Ставах в три, пишех до шест, прибирах се в шест вечерта, вечерях с жена ми и играех с децата, докато заспят. През целия уикенд пишех и пишех като луд. Написах четири сценария за година и половина, докато практикувах право. И тогава един добър приятел, който навремето беше начело на „Фокс“, ми каза: „Колко предварителни договора ти трябват, за да напуснеш правото и просто да станеш сценарист?“. Седнах, смятах и му казах „Два!“. Той каза: „Имаш ги!“.
За „Рейнман“ го наемат по телефона. Тогава има стачка на част от гилдията на сценаристите и му възлагат да напише филма. Успехът му отваря врати за още много, много филми – „Сватбата на най-добрия ми приятел“ е сред евъргрийните на Холивуд.
Проблемът на „прес-джънк“ срещите е, че свършват още преди да започнат.
„Времето ви изтече!“ – казва киселячката.
„Последен въпрос! Това, което видяхте на премиерата, същото ли е, което написахте, господин Бас?“ Той махна с ръка към киселячката и ме накара да седна.
След като изгледал филма и залата експлодирала от аплодисменти, очите на Роналд се изпълнили със сълзи. Не можел да преглъща, не можел да говори. Излязъл на сцената и не виждал нищо. Прибрал се у дома и два месеца не искал да вижда никого и нищо.
„Един ден жена ми каза, изгледай го пак, не смятам, че това не е твоят филм. Седнах и го изгледах отново – насила. Бари Левинсън обича да дописва сценариите, а с годините разбрах, че това е нормално. Когато беше премиерата на „Рейнман“, бях зареден с енергията на моя сценарий и очаквах да видя един филм, а видях съвсем друг. Второто гледане, третото гледане ме убедиха, че това е моят филм, просто има друга опаковка.“
„Господин Бас, закъсняваме за срещата, минаха вече 45 минути!“ – настояваше вече един писклив глас. Кой за каквото е учил.
„А в какво се превръщат мечтите, господин Бас?“
– няма да изоставя интервюто в ръцете на някакъв дневен ред.
Аха! Това чух само. И продължихме още дълго. Рон Бас попада на разказа на Ричърд Матисън „В какво се превръщат мечтите“. Иска да напише сценарий за надеждата след смъртта, за борбата, за прекършените блянове. Скромен бюджет, интимна история за вътрешния свят и вечната любов. Предлага скрипта на продуцентите и те се побъркват. Крис Нийлсен, главният персонаж, търси изгубената душа на своята любов Ани в малките кафенета, в които са отсядали, в градините, в парковете. Художниците решават, че би било страхотно тя да е художник и душата й да е закотвена някъде в картините, а картините оживяват и те се превръщат в чувства, в движещи се светове.
След това плавно минахме към нашите стремежи, към това как човек преследва мечтите си и в какво се превръщат те след хилядите битки с реалността. Разбрах, че не съм реагирал на последното изречение, когато преводачката ме стресна с
„Имате ли нужда да ви преведа?“
Рон Бас ме гледаше в очите, потупа ме по коляното и каза на преводачката: „Не се безпокойте, той много добре разбира какво имам предвид“.
След разговора се върнах в редакцията. По пътя взех бутилка ром, два литра кока-кола и влезнах в законна депресия, преди да тръгна по новия си път – да стана сценарист. Междувременно в редакцията беше Карбовски и споделянето на депресията се превърна в епоха…
Ако Рон Бас може да пробие в Холивуд, където акулите са изнервени и гладни, защо да не можеш да пробиеш в един спокоен гьол, какъвто е България? Или може би мечтите ни надминават реалността на пазара, на гьола, на посредствеността и искаме да предизвикаме акулите на големия свят? Някой друг трябва да намери отговор.
Истината е, че мечтите не се превръщат в нищо. Те са блян, към който тичаме, летим, а често и пълзим. Светлината ни заслепява и не виждаме нито калта, нито абстрактността, нито понякога безсмислието на тази цел. Реалността е нещо различно и ние адаптираме мечтите в очаквана постижимост, наречена примирение. Мечтата остава там някъде на хоризонта и в нея нищо не се изменя.
0 Коментара