Севда Василева и Васил Панайотов
Васил: Вчера, 10 декември. Десет градуса навън, което прави грипа свиреп и всички вътре подсмърчахме, но дори и с моя запушен нос успях да подуша парфюма ти, сладък и тежък, все едно онзи рейс те връщаше от нощен клуб, а не те караше към дневната ти работа. Ти бе точно до мен и когато шофьорчето наби спирачки, всички се люшнахме, черната ти коса докосна лицето ми, няколко косъма се заплетоха в брадата ми и ме погъделичкаха, правейки това най-интимния ми момент от много време насам. Много време пътувахме и аз още не бях те зърнал, но знаех, че си красива, и го знаех, защото създателят е последователен и когато даде на една жена аура, й дава и всичко останало, а да те огледам набързо щеше да е като да изпия на екс чаша вино, затова почнах да те разбулвам от пръстените на дългите ти и тънки пръсти, по-дълги с цяла фаланга от моите, с гладка и загоряла дори по това време на годината кожа и нокти като гигантски бадеми, с които можеш да оставиш жестоки следи по тялото ми, а твоето тяло бе точно каквото трябва, също и краката ти, обути в ботуши, които ако бяха с малко по-висок ток, сигурно щяха да минават за неприлични, сигурно поне 40-и номер, и аз си представих вкуса на палеца ти, след като цяла нощ си ги носила. Носеше плътни черни чорапи и къса черна пола и понеже в рейса бе топло си представих как когато излезеш навън, десетте градуса ще те щипнат по сливката, но не по-нагоре – по-нагоре не се виждаше много, защото ти бе с палто, но палтото ти бе вталено и с тънка талия и това бе добре за мен.
Гледах те вече десетина минути и вече не остана много за гледане, само лицето ти, но преди да го видя, се спрях за миг и за миг само си казах: „Господи, нека да бъде грозно, защото
не искам да си изпусна спирката, но не искам да изпусна и нея
Естествено, господ няма, аз си изпуснах спирката, слязох с теб на твоята и ходих зад теб до номер 12 на онази софийска улица, кръстена на онзи американски президент. Ти хлътна вътре, а аз останах отвън. Хлътнал. Човек е достатъчно да изглежда безпомощен и объркан, така че останалите да изпитат превъзходство към него и нужда да го спасяват. Твоя колежка ми каза името ти след една трогателна лъжлива история.
Не бях срещал това име от „Време разделно“ насам, а такава жена не бях срещал никога. Дали след време разделно не идва време свързващо?
Здрасти, Севда! Аз съм Васил!
Севда:
Здравей, Васил!
Дължа ти думи като „мил” и „талантлив”. Но трябва да уточня, че изпадналите ти в транс сетива са уловили няколко женски образа по време на пътуването, което описваш. Щях да ти простя, ако тъмнокосото средностатистическо барби, което си проследил като хлапе, тормозещо бездомни котки, носеше кецове. И ако се бяхте засекли на някоя тясна велоалея. И ако вместо сексшоп-рецензията на краката й в черни чорапи, бе дал професионална оценка на бронзовите мускули на външната страна на бедрата й.
И все пак ми хареса начинът, по който вдъхваш поетичност на автобусната атмосфера. До момента, в който вгорчаваш историята си с чисто автобусни нагони. От малка ме е притеснявала мисълта какво мъжете в градския транспорт си представят, че имам под дрехите. Спомням си очите им като нокти. Предпочетох велосипеда, защото с него се чувствам като дотракската халееси с драконите й. Освен ако не ти се струва възбуждащо, да забия предната си гума в прасеца ти?
Страхувам се от романтика, от която на едри капки се лее похот
Не че очаквам повече от пишещите мъже. Знам, че всичко, което излиза изпод курсива им, е съшито с много тщеславие. И отдаденост заради моментното удоволствие.
Вярвам, че писмото ти е предназначено за момиче, което ще се просълзи от вниманието ти. Аз нямам нужда да бъда съзерцавана как пуша полугола на дивана и облизвам дюлен сок от ъгълчетата на устните си, за да се чувствам художествена. Предпочитам да ми кажеш да ходим да плуваме. И да ми подариш най-смешната силиконова шапка, за да ми се смееш зад гърба, докато скачам в басейна. Но там никога не сме се засичали. Момичетата ти пречат на кроула, а?
Васил:
Момичетата наистина ми пречеха на кроула, затова в националния веднъж си обръснах главата месец преди състезание, за да не ме харесват. Оказа се, че така ме харесват повече. Та взех да ходя с бръсната глава постоянно. Това доведе дотам, че кроулът взе да ми пречи на момичетата и вече трябваше да избирам. Понеже не ме бива много в изборите, вместо правилния стил избрах грешното момиче. Десет години по-късно, от пиедестала на опита, вече мога да обобщя, че след като чисто статистически е невъзможно аз да греша всеки път, остава изводът, че всички момичета май са грешни. Усещам обаче, че ти не си. Не си като другите. Или не си като другите, или въобще не си момиче. Ето, не знаеш например, че Барби не носи кецове, а само обувки с висок ток; страхуваш се от романтика, от похот, притесняваш се от мислите на мъжете в градския транспорт – все неща, които за другите момичета са нормални. Но аз не си падам по нормата и нормалността. Затова харесах теб. Честно, дори да си се притеснявала, че мъжете в градския транспорт вероятно се сещат, че това, което имаш под дрехите си, е същото, което те имат под своите, на мен не ми пука. Не знам как да го обясня, но ако си гледала „Сrying game“ знаеш, че
веднъж обикнеш ли някого, анатомията е просто обвивка
Писмото ми не бе предназначено за момиче, което да се просълзи от вниманието ми. Защото моето момиче трябва да е свикнало с вниманието и отвикнало от сълзите. Моето момиче не трябва да се чувства художествено, точно както не се чувства художествено портрет от Модиляни (той е). Моето момиче не е нужно да има никакви мускули от външната страна на бедрата си, защото и двамата ще обръщаме по-голямо внимание на вътрешната страна. Моето момиче пророчески предпочита да отидем на плуване, без да знае, че отивайки в басейна, аз си отивам у дома, а то ми идва като на гости. Но моето момиче е внимавало да не ме срещне за първи път там, не защото ще ми попречи да плувам кроул, а защото ще ми попречи да си поема дъх.
Това е то – моето момиче.
Това съм аз – нейното момче.
Севда:
Разбира се, че не съм твоето момиче. Нито съм свикнала с вниманието, нито съм отвикнала от сълзите. Може би, защото под внимание не разбирам да наблъскаш толкова много его в обръщението си към една жена. И защото всеки опит да се измъкна ролево от нечие влюбване-прищявка, да му дам горд повод да се оттегли, ме кара да плача, точно както докато разкъсваш клетките на лука с ножа и той освобождава лютивия си защитен механизъм. Усещам, че невъзможността да ме направиш пластелинена с виртуалните си вълшебни думи те кара да отделяш подобие на пропанетиал сулфоксид, който не прави повече от това да се чувствам насилена от нещо, което би могло и да е вкусно. Някога.
Обичам да съм на едно ниво с простичките изживявания –
да усещам, че това е голяма маса, това е стабилен стол. Да имам здрава основа да разбера дали човекът отсреща е чудо. Всеки опит да пророкуваш екстаз между двама, „създадени един за друг души“, все едно някой горе е зает да ни пуска парчета готова любов, е просто припряна литература.
Знам, че е проява на лош вкус, но най-накрая, след пет години, които ми се сториха като изкачване по ледени хълмове, един мъж седна срещу мен и ми каза: „Ти си ужасно моя“. Мисля да продължа изкачването. И да не ползвам прекрасни мъже като теб за парашут.
Васил:
Естествено, че е проява с лош вкус. Толкова много лук… Но аз се питам, как точно ще разбереш дали човекът срещу теб е чудо, след като, чисто етимологично поне, разликата между чудо и чудовище (чудо, вижте го) е, че едното е видяно, а другото е мечтано? Виж ме! Даде ми виртуален, дай ми и реален шанс. Ако кратките команди са тайната, все ще измисля един ултимативен лаконизъм от 4 думи, макар и да не е точно „Ти си ужасно моя!“ – не само защото за мен не би било ужасно да си моя, а и защото казват, че в момента, в който пожелаеш една жена само за себе си, вече си я загубил.
Не мога да те направя пластелинена, защото друг явно вече те е направил палестинена. Нали ги знаеш ония палестински жени с чадори и фереджета, които стоят прави, докато мъжете им се хранят, и изпълняват всяка тяхна дума. Или всеки четири… Прав бях, че ти не си като повечето жени. Повечето жени днес гледат да се налагат колкото могат повече. Ти не искаш да се налагаш. Ти искаш да те налагат. Не си свикнала на внимание, не си отвикнала от сълзи, имаш примирението и търпението да чакаш 5 години нещо, което не идва с голямо търпение, а с малко въображение, и много обезпокоително за мен вярваш, че в насилието все пак може да има и нещо вкусно… Копнежът ти пък по простички изживявания, стабилност и здрава основа освен произхода, издава страха ти от непознатото и желанието ти за сигурност и закрила. Ти си слаба, а
слабостта ти те е отучила да вярваш в чудеса и
те е накарала да се примиряваш с четирисрични чудовища. Защото чудовищата имат сила да ти дадат закрила. Ти си Бел от „Красавицата и звяра“. Обикваш тези, които те доминират и от които те е страх, несъзнателно чакайки някой ден магията да се развали и… о, чудо, вижте го!, чудовището да се превърне в принц. Принцове обаче у нас няма, а понеже и чудеса не се случват тук, зверовете завинаги си остават такива. Но не и
красавиците, които докато с години чакат магията да се развали, не забелязват, че с годините само красотата им се разваля.
Дали, колко и кого ще чакаш, ти си решаваш. Аз ще чакам теб утре по обяд пред офиса ти. Само 15 минути ще те чакам, защото нищо на този свят не заслужава повече, пък и за разлика от онзи ден, за утре, 13 декември, го дават минус 10 градуса.
До когато!
Севда:
Здравей, Палач. Имам ли право на последна дума? Съжалявам, че няма да видя как арогантността ти се залепя като в паяжина на върха на пръстите на краката ми.
Васил:
Здравей, Севда! Аз вече не съжалявам толкова. Една паяжина тръгне ли веднъж по краката на жената, скоро ще стигне и между тях.
0 Коментара