Гледам те и те виждам като оня стълб на добротата на нашето семейство, на който всеки един от нас се е опирал и, надявам се, е станал по-човечен. Познавам шума от стъпките ти и знам, че дълбоките следи, които оставят, са от бързината да направиш всяка една наша минута изпитание по-лесна и по-малко самотна. Усещам сянката ти навсякъде. Но не като на орлица, която пази малките си. Тя е там, за да се завия с нея, ако имам нужда. И готова да се смали, ако желанието ми е да летя без помощ.
Чувствам как се бориш за нас, за това да сме щастливи и да се разбираме. А това, както знаеш, невинаги се е получавало.
Всички ние, твоето семейство – еднакви в своята нервност и различни в проявяването й. И се чудя откъде черпиш тая огромна сила, за да овладяваш отново и отново самостоятелните ни
опити да сме неспокойни, истерични, груби
Ти, мъничката на ръст жена, събрала в себе си всички чудеса на душата.
Питам се какво направих аз, за да те обгърне и теб тази човечност, която разпръскваш навсякъде. Да усетиш, че искрите ти не само са достигнали до мен, но и се грижа да светят всеки ден. Може би не съм перфектният пазач, но ги пазя, мамо.
Питам се още дали знаеш какво точно си за мен. Знаеш, че те обичам. Но дали знаеш как те обичам.
Ти си като песен, която не омръзва.
Която не е обременена от спомени, не е отправена и към бъдещето. Музика, която те кара да танцуваш. И да се радваш, че те има, че си тук сега. Дали си разбрала, мамо, че си най-добрият човек в моя свят, а и в този на нашето семейство. Казвала съм ти хиляди пъти, че не знам какво бих правила без теб. Наистина не знам. Но съм сигурна, че без теб по-лесно бих се спънала дори на най-равния път.
Ти, мамо, знаеш в голяма степен какви са нашите мечти – моите и на сестра ми. И на сън можеш да уловиш всяко едно движение на твоите внуци. И никак не е чудно, че те те обожават. Но дали ние знаем за твоите мечти?
Дали сме излизали някога в битка срещу твоята болка?
Едва ли. Какво ли си оставила завинаги в миналото, за да осъществяваме ние своите „велики” планове? Често те приемаме за даденост. Нашата майка, която ще нареди пъзела, ако ние се затрудним. И рядко се питаме какво губиш ти, играейки нашата игра. Дали изобщо тази игра ти допада.
Веднъж една приятелка ми каза, че понякога създавам в съзнанието си неща, от които имам нужда. След това ги пускам на свобода и те се появяват в реалността. И изглеждат като истински и аз се срещам с тях. И когато осъзная, че срещата е среща с онова въображаемо, което създава съзнанието ми, и че не е реално, катастрофирам. Колко ли пъти си се
лутала в измислените ми светове, мамо.
Вероятно някои от тях са ти изглеждали извънземни, непознати, чужди, но въпреки това си ме следвала плътно. И си ме спасявала и си ми давала сили за следващото предизвикателство – реално или въображаемо, няма значение. Не познавам друг човек, който да излъчва толкова нежност и мекота. И едновременно с това сила и решителност да пази всеки един от нас. А колко ли пъти ти се е искало и ти да изкараш наяве своите бесове. Но си ги усмирявала, за да си равностоен участник в нашите боеве.
Колко ли пъти сърцето ти се е разбивало на хиляди парченца
заради моето или на сестра ми страдание. Или заради нашите непремерени думи към теб. И колко пъти ти се е налагало да събираш тези парченца. Колко ли време ти е отнемало. Но си го правила, мамо. Всеки път. Събирала си ги, а после някой от нас пак ги е разпилявал. Колко безотговорно от моя страна да си мисля, че лесно лепиш счупеното. Че имаш винаги подръка лекарството, което лекува всички рани.
Иска ми се да можех и аз да съм такъв добър играч като теб.
Но не съм. Може би Габи ще успее. Тя със сигурност е по-успешното твое продължение.
В мислите ми винаги те виждам и на онзи балкон, нашия, от петия етаж. Как стоиш и ни чакаш да се върнем от поредния купон със сестра ми. Колко ли часове си прекарала на него! Какви ли мисли са минавали през главата ти! Сега е мой ред да чакам. Моята дъщеря ще си отмъсти за това, което съм ти причинила.
Опитвам се да преброя и колко пъти съм ти се извинявала. И колко пъти си плакала, без изобщо да разбера за сълзите ти! Ти отдавна си изтрила лошите ни думи в сърцето си. Защото в него има толкова обич, способна да накара да свети и най-мрачната планета. Ако някога съм се мразила истински, то е, когато съм ти причинявала болка. А съм го правила. И ме е яд как елементарно съм допускала, че можеш да понесеш всичко. Как съм
трупала всякакви товари върху крехките ти рамене,
без да се замислям, че тежат и че всеки следващ може да те събори. Но ти устояваш, мамо!
Напоследък често мисля за това как истински красивото е разрушително. Гледах по телевизията огромните вълни в Япония, които съсипват всичко по пътя си, но сами по себе си бяха величествена гледка. Защо нещата, на които се възхищаваме, носят опустошение? Има много такива примери. Но ти, мамо, не си от тях. Красивата ти същност няма как да убие каквото и да е. Твоите пръсти рисуват усмивки.
Дъщеричката ми често ми казва: „Радвам се, че си се родила точно такава и че ти ми се падна да си моя майка.” София не разбира значението на тези думи. Но аз ги разбирам. И ако има прераждане, ще те намеря и ще те помоля отново и отново да си моя майка. Защото ти си моят пристан! Моята топлота и уют! В този и във всички следващи животи.
0 Коментара