Да си влюбен на 16 е лесно, на 40 – не. Това се пееше в една българска песен от моето детство. Сигурно я е писал някой 40-годишен, който страда от лека амнезия.
Това, което си спомням от своята 16-годишнина, е, че всичко беше трудно. Влюбванията бяха особено мъчителни. С бесуващи хормони в тялото, цяло чудо е, че оцелях от всички драми, през които минах. Мога да твърдя, че 16-годишното ми аз е много по-опитно от мен – такава, каквато съм в момента. Без интернет, фейсбук и мобилен телефон то успяваше да се оплете в такива сложни, драматични, многопластови отношения, да изговаря толкова много думи за чувствата си в денонощието, че ако имам късмета да го срещна сега, се опасявам, че ще бъда по-скоро слушател, отколкото говорител на срещата ни.
Със сигурност ще съм в трудна ситуация. Аз го познавам, а то мене – не. Може би ще съм му малко скучна. Откакато свърши пубертетът ми, който си спомням със смесени чувства, се опитвам да го карам по-спокойно.
И все пак, като си представя такава среща, първо ще заговори 16-годишното. И съдейки по това, което най-много ме интересуваше тогава, ще ме пита неща от рода:
Ще вляза ли в университета?
Какво?
Ще ме пуснат ли на военното?
Ще ми се обадили най-после К.?
Ще ми дадат ли наш’те пари за море?
Ако си продупча още една дупка на ушите, дядо ми ще пищи ли?, и т. н.
Все въпроси, на които днес изобщо не си спомням отговора (с изключение на този за университета, разбира се). Парадоксалното е, че това, което най-много ни интересува на мига,
най-лесно се забравя с времето
Ето например от своята 16-годишнина си спомням колко студено ми беше сутрин в 6.30 ч., когато излизах за училище през зимата и мръзнех на спирката на нередовния трамвай. Представях си топъл душ в задимена баня, докато вървя по хлъзгавата тъмна улица към булеварда. Спомням си също една жилетка на баща ми, която по всякакъв начин се опитвах да отмъкна, защото бях решила, че ми седи добре. Спомням си кино „Одеон”, където имаше киноуниверситет, който допълнително задълбочаваше пубертетската ми депресия. Помня софийските улици от това време, но това е, защото ги бях снимала всичките с черно-бяла лента и ги пазя още, струваше ми се много арт и алтернативно.
Имам спомен и за няколко момчета и няколко момичета, които ми бяха близки, но оттогава почти не съм ги виждала.
Оказва се, че нямам много теми на разговор с 16-годишното си аз. То още не познава важните хора в живота ми, които срещнах по-късно. Дори и да му кажа за грешките, които може да направи по-късно, то няма да ме послуша, а и не е много сигурно, че са били грешки. Ако му разкажа за прехода, няма нищо да разбере. А и по-добре да не го плаша –
и без това си е достатъчно лабилно
Може би все пак ще може да поговорим за времето.
Ето зимите вече изобщо не са така студени, дори и сутрин рано през януари вече никога не става минус 20 градуса. Не се мръзне по спирките, има метро и коли. Жилетката на баща ми още не е изхвърлена, но вече много повече ме интересува как е той и има ли нужда от нещо.
Ще се изкуша да й разкажа и за момчетата вкъщи, за зъбчетата, палачинките, гушкането, радостните писъци, когато се прибера вечер. И за това колко е лесно да си влюбен на 40. В живота си.
Но нека не й развалям изненадата и без това най-хубавото й предстои.
0 Коментара