Всеки път, като чуя израза “летен флирт”, в главата ми изплува плашещата фантазия как докато си вървя, иззад ъгъла пред мен застава 24-годишен младеж, който ми препречва пътя, изглежда ме строго и казва: “Е, тате (изсъскано), време е да се запознаем”. Имам подобен ужас, който включва 24-годишна дама, 2 ревящи деца след нея, шамар, сълзи и тежка история за трудно детство.
Зад тези обезпокоителни представи стои приятен спомен от 1991-а, който от своя страна включва автостоп от Варна за Несебър през Плевен и София, хипария до шия и концерта “Рок за оцеляване”. Никоя от картините в съзнанието ми не присъстваше тогава, защото на 19 години си безсмъртен и нищо от това, което се случва в потискащите БГ филми, не се случва на теб.
Предисторията на страховете е свързана с 10 ноември 1989-а и възможността за пускане на дълга коса без санкции. В моя случай косата стигна до средата на гърба, а идеологията, която изповядвах, беше прекрасно илюстрирана и възпята в първата песен от филма “Коса”. Първата, а не втората, която всички помнят заради думичките, които “sound so nasty”.
Освен това като варненец бях привилегирован на Джулая да идват от цялата страна всички вярващи в мъниста, цветя, свобода и щастие. Също така и в свободната любов, липсата на условности в общуването и в смисъла на разговори за Селинджър, есетата на Цветан Стоянов, стиховете на Морисън и сновящия наоколо Орлин Дянков, както и стотици други теми.
Когато през лятото на ’91 се появи в “Ритъм”, че август месец в Несебър ще се състои 3-дневен концерт, всички решихме – това ще е българският Уудсток, 3 дена на мир и музика. И много любов, разбира се. Сега, като се замисля, събирането на едно място на метъли, хипари, уейвъри и пънкари нямаше как да е мирно, но тогава всяко подобно събитие беше “първо”, затова грешките бяха нещо нормално.
Забелязах М. още на обяд след странното пътуване, близо до базиликата “Св. София”. Беше в компанията на софийски хипари, с които се знаехме визуално от Джулая, а това ни правеше близки. Беше красива, облечена тематично, но някак си по-стилно, без излишни украси, изглеждаше точно както си представях, че трябва да е истинската хипарка. След цял ден срещи с приятели, бира и филии с пастет, решихме да спим на плажа, където, късмет, бяха решили да пренощуват повечето фестивалци. След като огънят беше запален, наздравици между отделните групи започнаха, а след малко дойдоха и разходките. Идилична картина:
звезди, китари, плажни огньове, дългокоси хора с чаши в ръка,
които вървят с леко препъване заради пясъка, и нощно къпане.
По една случайност, умело режисирана, нашата компания беше до нейната. Започналата обмяна на алкохолни артикули беше прелюдия към сливането на двете групи и запознанството ми с М. Оказахме се на едни години, беше ме забелязала и тя, и колкото неоригинално да беше, бяхме луди фенове на Доорс и Вийон. Общите неща се оказаха повече, започна се разговор за Рафе Клинче, лунната пътека стана магистрала и разбрах, че много повече искам да слушам за нея, отколкото да говоря за себе си. А това през август и на 19 години означава само едно – влюбвах се.
Има един особен момент, в който разбираш, че не става дума за лятна еуфория или за желания на тялото. Осъзнаваш, че тези неща минават на заден план, красивото лице отстъпва място на интересната история и не целувката има значение, а тихото гледане на звездите, без дори да сте прегърнати. Това няма нищо общо с ловджийското желание да заплениш другия в името на секса, където ще се стремиш да се покажеш като учител на Казанова, защото спомените от теб трябва да бъдат “Уау”.
Учудващо беше, че не държахме да намерим закътано място далеч от другите. В паузите между песните се чуваше морето и характерните звуци на “нови сърдечни познанства”, но всичко това беше толкова далечно за нас, мисля, че го осъзнавам едва сега, пишейки го.
Разбира се, бях се влюбвал и преди това: лятото, автостопът и Джулая ми бяха давали и други нови, сърдечни и кратки “познанства”. Този път имаше много причини да бъде различно. Тя говореше и мълчеше по начин, който ми харесваше, имаше елегантни жестове, но беше от София, след три дни концертът свършваше, а аз след месец влизах в казарма. Causa perduta.
Това, което промени ситуацията и заради което времето, прекарано с М. е незабравимо, е честността. Двамата си дадохме сметка, че имаме шанса всеки от нас да бъде точно с този човек, в този момент и да, само за около 72 часа. Без дефиниции за срещата или връзката, без да забравяме фактите и наслаждавайки се на всяка минута. Трябваше в рамките на тези 3 дни да сме открити един към друг, за да не превърнем нещо хубаво в пошла свалка или лъжа, от която с облекчение ще се отървем след няколко дни. Осъзнаването на краткия срок, в който можем да сме заедно, освен че увеличава желанието да разбереш колкото се може повече за другия,
спестява неловките сбогувания и даването на обречени обещания
В тази първа вечер не станахме част от хора на “новите сърдечни познанства”, но и двамата знаехме, че тази блицлюбов не свършва тази или утре вечер, не е необходимо да се доказваме и има много неща, които трябва да си кажем, за да си позволим да мълчим. Мисля, че и двамата негласно се постарахме да вземем най-хубавото от това “наше време”, а то беше наситено с емоции.
Малко преди началото на концерта имах възможност по най-рицарски начин да защитя своята дама. С тяло се изправих пред опасността! Преди да отворят вратите пред цялата субкултурна България, организаторите вдигнаха рязко цената на билета, пънкарите, които бяха събрали пари за много пиене, не оцениха подобаващо този жест и решиха, че решетъчната врата на стадиона трябва да бъде превзета. Тогава дойдоха милиционерите, първо в редица ни заплашиха, после по хигиенни или тактически причини се отдръпнаха и пуснаха водното оръдие. Видях, че се насочва срещу М. и единственият начин да бъде спасена, беше, като застана пред нея и изтърпя минаването на струята вода през мен. Усещането беше все едно ме удрят с телеграфен стълб в кръста, но важното е, че тя успя да избяга, преди аз да отлетя напред. Това доведе до един неочакван резултат – тя се ядоса, започна да крещи на милиционера, който беше тръгнал към нас, това привлече вниманието на журналист от някаква медия, който пък ни даде пас за фестивалните дни!
Трите дни минаха в подобен стил – БГ групи, вечери с огън, много разговори за музика, книги и какво искаме да бъдем след 10 години. Също така и със споделен спален чувал, който е в основата на моите страхове за 24 години пропусната издръжка. След това компаниите ни се разделиха, заедно с моята отидохме в Созопол, а нейната тръгна за Бургас.
Съдбата беше приятелче
и се оказа, че и те са решили да дойдат в Созопол и така имахме още една красива вечер.
Неловкото сбогуване на сутринта беше сменено от мълчалива, дълга прегръдка и “Благодаря”, което беше искрено и честно и от двама ни. След това всеки се прибра при групата си и застанахме на различни пътища. Повече не се видяхме, не знаем нищо един за друг, дори да се видим на улицата, едва ли ще се познаем, но това не е нито обидно, нито страшно. Заради онази спонтанна честност, заради това, че нямахме усещането, че сме само летен флирт в живота на другия. Защото, когато си имал един човек напълно, а после, без да настъпи моментът на пресищане, се разделиш с любов с него, няма как да имаш лош спомен. Дори и да е било само в 4 летни дни.
П.С.
М., ако четеш това – благодаря!
0 Коментара