Не мога да кажа всичко за своята майка. Чудя се на Педро Алмодовар. Как леко и приятно се е подвел по добре звучащите думи и ги е сложил като заглавие на филма си. Наистина – звучи прочувствено това: Всичко за майка ми. Струва ми се, че драмата на творците идва от там – обичат лекия патос. Тоя, който леко влиза в ушите на хората, пъргаво вълнува сърцата им. Патос като млад сервитьор – бърз и услужлив. Всичко за майка ми! Така е – звучи добре, приятно е да си помислиш колко много дълбоки и влажни мисли може да има зад едни такива думи. Мислите на преждевременно помъдрял човек, претрупан с емоции от своята женствена чувствителност.
Гладки и сериозни мисли, тъжни и питателни като сос с краве
масло.
Всички обичащи сладкия и шарен успех творци обичат да
говорят така умно и така пълномаслено като тоя Педро.
Всичко за майка ми! Боже, колко дълбоко. Все едно от стомаха идва тая дълбочина, тая чувствена мъдрост. Човек си представя сърцераздирателни неща, дълбоки и подходящи за всякакви случаи драми. Вечерни драми и спортно-елегантни
драми.
Аз съм груб и суров човек, поне част от мене е такава.
И аз обичам душевните сладкиши.
Като дете съм ги обичал много. Чак развих грануломи на част от душевните зъби от толкова много сладки мъдрости като това: Всичко за майка ми. От подобни подмамващи джунгли, обещаващи Пълно познаване на Всички Душевни Тайни. Ха! От подобни психологически сладкарници. Сега не обичам чак толкова сладкото.
Аз бих казал: Нищо за майка ми. Не бих искал да мога да разкажа всичко за когото и да било. Да кажеш, че ще разкажеш всичко за някого, е лошо. Това означава, че си повърхностен разказвач. Не защото си мислиш, че можеш да разкажеш всичко! Не знам идиот, който би си помислил, че може да разкаже всичко за нещо. Лошо е заради това, че се плъзгаш именно по тая блажна плоскост на Алмодовар – на лесните и приятни обобщения. Всичко. За всички. Мяу.
Аз бих казал: поне нещо за майка ми.
Да…Виждал съм майка си да пуши.
Даже я помня предимно така – как пуши. Пушеше малко и
на четиридесет спря. Помня я обаче и в деня, когато ме залови да пуша в дома на един приятел – алкохолик. Той беше четиринайсетгодишен. Аз седях в неговия дом – бях избягал от
училище – и пушех. Бях на тринайсет. Майка ми влезе, насилвайки вратата. Искаше да ме залови. Моят приятел живееше сам. Беше съвсем като Пипи, само че – момче и алкохолик. Когато майка ми влезе, моят приятел се скри в тоалетната. Майка ми ме изведе от дома му с тежки удари по главата. Удряше ме ту с отворена ръка, ту със свита на юмрук. Беше яростна. Сигурно й приличах на пропаднало момче. Продължи да ме удря из целия път. Главата ми кънтеше от юмручните удари и плющеше от шамарните.
Най-неприятно беше това, че ни гледаха хората от блока ни.
Главите като срамни пъпки сеиздуваха от прозорците. Срам ме беше за нас. Двамата. Тя се излaгаше, но повече аз. Лежах два дена вкъщи после. Бях извънредно унизен. Цял живот след това пуших като комин. Чак до 38-мата си година. Спрях две години по-рано от нея. После ми мина.
Трябва да кажа, че да се описва с патоса на крайното и завършеното е сладко, но е противно. Като преяждане с ванилов сладолед е. Ето – аз мога да изградя един краен и завършен образ на своята майка – като типична властна майка, която е възпитала невротик. Но това въобще не е така.
Аз не съм Уди Алън.
И знам, че Уди Алън елементаризира образа на еврейската си майчица само с комерсиална цел. Да е по-интересно. И доходно. И Алмодовар – също.
Спомням си майка си в друг случай. Двамата бяхме строители. Аз бях на петнайсет. Тримата с баща ми строяхме къща в Банкя. Брат ми, както казваше майка ми, се беше скрил в казармата. Парцелът за тази къща беше спечелен от майка ми по време на двете години, в които работила като зоотехник в ТКЗС Банкя. Да – тя беше завършила зоотехника. Беше ù преподавал Димитър Димов – големият писател – по анатомия на животните. Та така – двамата с майка ми пътувахме с автобус 43 за Банкя и пренасяхме тръби. Не помня от колко цола. Тънки тръби. Бяха дебели точно колкото тръбите за хващане в автобуса. Аз бях изправил една от тръбите, които пренасяхме, и тя изглеждаше досущ като една от тръбите за хващане. Няколко човека се наловиха по нея – като маймуни на вертикален клон. Двамата с майка ми се спогледахме. После из целия път двамата – измъчени строители, толкова бедни, че чак пренасящи тръбите си с градския транспорт – се подсмихвахме съзаклятнически. Двамата бяхме една стока. Дяволи и хитреци. Весели софийски циркаджии. Подсмихвахме се. На тръбата се бяха хванали поне пет човека. И доверчиво висяха. Когато стигнахме нашата спирка, аз рязко дръпнах незахванатата за нищо тръба и петимата разсеяни пътници се разсипаха като мушмули. Двамата с майка ми побягнахме с всичките наши не знам-колко-цолови тръби нагоре – по хълма към нашата недостроена къща. Смеехме се.
Майка ми като весел бандит!
Нищо не мога да кажа, Бога ми, за майка си! Само объркани неща. Страшно ми се иска да живее дълго и да е здрава.
Струва ми се, че Алмодовар е искал да каже следното: Като нахвърлям случайни щрихи от един портрет, фантазията на всеки един човек ще създаде от тях цялостен образ! За всеки той ще е различен. Аз съм самодоволен човек, уравновесен и благо-толерантен. Аз съм тежък творец. Пръстите ми са златни и оставят по салфетките следи от чист волфрам! И мога да си позволя да оставя всеки зрител да си тълкува както си иска филмите ми. Аз не съм така лишен от самочувствие, като да речем някой беден творец от Източна Европа. Който не може да си позволи лукса да остане недоразбран. Той, бедният творец от Източна Европа, ще иска наистина да каже всичко. Всичко. Ще прекали и ще се изложи с насиленото си многословие. А аз, Алмодовар, мога да не кажа почти Нищо, но моите зрители – услужливите, подмазвачески, обичащи моята богата, сочна, луксозна западна драматургия – те ще доразберат Всичко. Угоднически ще разберат и това, което аз не съм казал! Аз мога да си го позволя!
Нищо ли не се сещам за майка си? Ами – сещам се. Някои неща.
Как нейната майка почина. Аз бях алкохолик и като че ли спях в съседната стая. Съседната на тая, в която живееше 91-годишната ми баба. Майката на майка ми. Спях, пиех, плачех и си говорех с майка ми. Тя по майчински страдаше от моето пиене. Седеше на леглото ми, гледаше ме как треперя и плачеше. Та така.
Един ден двамата закусвахме в кухнята и си говорехме. Бяхме в добро настроение. Аз ù разказвах нещо за телевизията, в която работех. При алкохолиците и техните майки има такива нежни и интимни сутрини, които не се срещат при други хора. Доста по-задушевни, отколкото при другите хора. Майка ми переше и ту влизаше, ту излизаше от кухнята. Подвиквахме си по нещо през отворената врата. Беше уютно. Изведнъж тя ме повика с висок глас. Не тревожен, просто висок. Ела, Калине – извика ме майка ми. Отидох в другата стая. Там, на пода, нейната майка лежеше по очи – неподвижна. Беше паднала. Аз се наведох и я обърнах по гръб. От устата и се спусна към гърлото малко кървава пяна. Тя изхърка кратко. Познах агоналното дишане. Получава се, когато сърцето спира. Бях го чувал много пъти като лекар. Наведох се и се вслушах в сърцето. Не работеше. Положих двете си длани върху гръдната кост на баба и започнах да правя сърдечен масаж. От устата й излезе още малко пяна. Тя въздъхна. Беше умряла преди няколко секунди. Майка ми се наведе към мен. Усмихна се някак много тъжно и се приготви да плаче. Повдигна ме. Спри, остави я миличката. Остави я миличката. Да си умре спокойно – така ми каза. Аз станах и отстъпих място на майка си.
Тя погали лицето на своята майка и изтри с края на пеньоара си пяната от устата.
След това поседна до нея и сложи главата й в скута си. Постоя си така половин час.
После дойдоха погребалните агенти, които бяхме повикали. Майка ми ги посрещна и те закимаха съболезнователно. Приготвиха набързо тялото. Вдигнаха го с едно одеяло. Понесоха го навън към колата си. Майка ми ги чакаше, опряла ръка на отворената врата. Те изнесоха тялото. Майка ми им подаде купчинка документи. Това е – каза тя. Всичко за майка ми.
Така каза.
0 Коментара