Кутията бръждеше в краката му. От нея стърчаха кабели, пропълзяли нагоре и впити в монитора. Необятен нов свят стоеше затворен зад дебелата лупа на 15-инчовия екран. А долу в краката му… 66 MHz процесор, 16 MB RAM (с възможност за разширяване до 64), 4 GB твърд диск, флопи дисково устройство, модем… Всичко това нищо не му говореше, но звучеше внушително – този прогрес в технологията може да помогне за неговия прогрес в секса.
Предният му компютър беше “Правец”. Стефан му викаше “Старец”. Български програмисти го бяха измислили да изчислява, но не и да забавлява. Ако не броим Dangerous Dave за забавление. Стефан не го броеше. Предпочиташе опасните забавления с момичета. 15-16- годишни. На ръба на закона. Ако момичето е дискретно, може даже да е и по-малко. Но трябва да се внимава. Моралистите бяха изчислили морала. Непълнолетни до 16 години, малолетни до 14… Това, дори да е било вярно някога, вече не е. Прогресът е неизбежен. И в технологиите, и в телата.
Днес девойките узряват рано.
По-рано от вчерашните момичета, и по-рано от днешните момчета. Гаджетата в средните класове са смешни.
Колкото и да се напъват нравите, физиката е безмилостна – чистотата на детството свършва с мръсотията от кръвта. Щом има цикъл, момичето е жена. Примитивните народи знаят това, но цивилизацията усложнява всичко. И с норми и правила прави живота невъзможен. В една толкова по-патриархална и консервативна епоха от нашата, каквато е била следосвобожденска (селска) България, хората хич
не са възприемали възрастта за пречка към любовта
Говорим за хора, пазили дъщерите си девствени и лично решавали кога и на кого да ги дават. А днешните младежи, опиянени от промените и хукнали да наваксат пропуснатото през моралната тирания на комунизма, още в училище вече се чукат. Каква тогава е разликата, ако вече и без това отворената гимназистка, вместо с някой непохватен съученик, след часовете си легне с мъж, връстник на баща й? Тази тема много гнетеше Стефан. С никого не споделяше възгледите си, но се страхуваше, че дори по погледа му личи. Поглед на гладен лакомник, влязъл без пари в бакалия.
Олга бе в осми клас и вече достатъчно голяма, за да се прибира сама, но хореографското беше далече и Стефан използваше ситуацията да я прибира. Паркираше колата и влизаше, както се влиза в храм на младостта и спотаените срамни желания. Пристигаше по-рано и заставаше в централното фоайе, където двата коридора се сливаха, а когато звънецът биеше, разтваряше длани, затваряше очи и се оставяше на напора от връхлитащия девичи поток, понесъл гласове,
ухания и отделни уловени докосвания
Каква бе радостта му, когато узна, че много момичета първо отиваха до Плиска, преди да се пръснат в различни посоки. Пеша до Плиска са десет минути, но Стефан услужливо предложи на Олга да кани съученичките си в колата, за да им ги спести. Никой осмокласник не бърза да се прибира от училище, но когато някои все пак се качваха, Стефан с мъка потискаше еуфорията си, под маската на равнодушие и родителски дълг. Никога не сваляше стъклата и сантиметър, с цел максимум момичешка миризма да се съхрани.
С правеца не можеше да гледа порно, докато с новия почти успяваше да го изживява. В средата на 90-те, изборът не беше голям, но и потребителското око не бе преситено. До порно най-много се доближаваше еротиката по немските телевизионни канали, грубият език от които достигаше до дома на Стефан през гигантска сателитна чиния, монтирана на балкона. Няколко години по-късно дойде интернет. И промени всичко. Порното – страстно, но безопасно, бързо му омръзна, но преди това нанесе една вреда.
Разглезен от външния вид на актрисите,
от вечния им вечерен грим, дълбочина и достъпност, Стефан все по-трудно успяваше да намери секс там, където преди губеше ум – в плътните прегръдки на жена си. Неизчерпаемите в по-ранни години на брака им залежи от страст, лека-полека секнаха и когато светлината в спалнята им угасваше, а нежните немски гласове от екрана секваха, само сънливото дишане на съпрузите оставаше да звучи там. Стефан бе попаднал в капана на мъжката сексуална драма – никоя жена не е толкова хубава, колкото ни се иска да бъде. И ето как, без реално някога да е изпитвал страст към тях, Стефан откри момиченцата. Защото всяка незадоволена потребност се изражда в извращение, точно както всяка задоволена потребност – в рутина. Младите момичета бяха нов и непознат дотогава източник на интерес и предполагаемо удоволствие. А табуто, което тегнеше над телата им, само тресеше неговото.
Малко след като изгуби желание за жена си,
а и за нормални жени въобще, Стефан намери нещо, което му даде достъп до хиляди. Намери го случайно, доколкото сюжетът на битието допуска случайности. Една вечер влезе в стаята на Олга и я видя как пише нещо на нейния, несравнимо по-стар компютър, как след това го праща, а след това получава нещо, чете, усмихва се, после пише и праща пак, а цялата тази дейност, въпреки безмълвието си, някак наподобява разговор.
– Какво правиш?
– Чатя.
– Какво?
– Пиша. С приятелка.
Името ICQ е игра на думи, фонетично съзвучна с английската фраза I seek you (Аз те търся). Програмата стартира в края на 1996 година и позволява изпращането на текстови съобщения, линкове, файлове, поздравителни картички и др. Само след няколко месеца, броят на регистрираните потребители надвишава 100 000, а само след още няколко – милиони. Поне 50 000 от тях са българи. Поне половината са жени. Точна статистика за възрастта им не знаем, но знаем, че минималната, посочена в регистрационната форма, е 18. Естествено, формата е формалност и дори полът може да не съответства, камо ли възрастта, но отчитайки психическата ригидност на населението над 40 и техническата адаптивност на това под 20, спокойно можем да предположим, че 1/4 от тия 25 000 са ученички. Повечето от София. Пред Стефан стоеше цяла
една невръстна армия на нежността
От него се искаше да измисли как да пробие редиците й.
За nickname си избра името на басиста от една популярна рокбанда, маркира възрастова категория “от 20 до 26” и с това преображението му приключи.
Началото беше трудно. Първите пъти само разглеждаше имена. Филтърът “18-20” предполагаше лекомислие и прякорите не го учудиха. ЛИЛИ С ОЧИЧКИ МИЛИ, ГОЛДА ГОБАРА, МИС КАПРИЗ… Мина седмица, преди да събере смелост да пише на някоя. Мина месец, преди някоя да му отговори. Полека-лека налучка правилния похват. Мъдрите многословия явно ги плашеха. Трябваше да бъде повърхностен. “Как си, красавице?” бе с много по-голям шанс за отговор, пред някой духовит афоризъм. Но въпреки ентусиазма на откривател, и тук той се разочарова. Момичешката магия е в младостта. Младост, която да пипнеш и помиришеш. При късмет, да проникнеш в нея. Прелестта беше в плътта. Всички безплътни проявления на младостта бяха повърхностни. Просто петнайсет години са супер за едни цици, но не стигат за един мозък. Без удоволствието да ги наблюдава, разговорът не успяваше да компенсира липсата на сетивност. Развоят във всеки беше посредствен, предизвестен, а най-често и преждевременен. И приблизително протичаше така:
– как си красавице?
– добре.
– какво правиш?
– нищо.
Някъде тук Стефан вече едва понасяше простотията и пробваше да разчупи с шега шаблона:
и аз не правя нищо. искаш ли да не го правим заедно?
От всички възможни отговори, повечето момичета избираха най-неправилния. Съгласяваха се. Но без страст, без полет на мисълта. Всеки стимул на Стефан да съчини нещо смешно спираше и двамата все пак свършваха нещо заедно. Преставаха да пишат. В края на втория месец Стефан копнееше за края на лятната ваканция и първия учебен ден. Една мисъл само го тревожеше – приятелките ще са пораснали.
Обратът дойде тогава, когато си отиде очакването. Съвсем друго чувство го изпълни, когато попадна на нея. Когато пропадна всъщност.
DUFF MCKAGEN: как си, красавице?
МАЛКАВЕСТАЛКА: щом знаеш, че съм красива, значи знаеш и как съм. – Сряза го тя. Стефан се сепна. За пръв път направи пауза и помисли, преди да отговори. Втората му реплика трябваше да е по-точна.
DUFF MCKAGAN: знам. оправяй се. – каза той. После млъкна. Почти усещаше как тя се напряга някъде. “Какво означава сега това оправяй се? Оправяй се от какво?” Момичето не се предаде веднага. Почака. Помисли. Поне 5 минути. Знаеше, че иначе ще изглежда евтино.
МАЛКАВЕСТАЛКА: и как съм?
DUFF MCKAGAN: зле
МАЛКАВЕСТАЛКА: защо?
DUFF MCKAGAN: защото не си щастлива.
МАЛКАВЕСТАЛКА: как го реши това?
DUFF MCKAGAN: само глупавите красиви жени са щастливи. красотата кара хората да се съмняват в останалите им качества, а умните прекалено държат на тях. ти глупава ли си?
МАЛКАВЕСТАЛКА: аз не съм
DUFF MCKAGAN: знаех си
МАЛКАВЕСТАЛКА: аз не съм красив,. а ти нищо не знаеш за нещастието. – Ето, че Стефан се стъписа пак. Кое момиче не се има за красиво? Бе гледал достатъчно приятелките на дъщеря си, за да знае самочувствието и на по-посредствените сред тях.
DUFF MCKAGAN: виж, аз съм малко по-голям и знам. доста неща съм видял, много от тях – лоши. познавам нещастието. но познавам и красотата. всяко момиче е хубаво. просто такава е природата му. същността. грозни са само мъжете… – Говореше глупости, но искаше да я утеши. Тя пак замълча. Този път повече. Накрая каза:
МАЛКАВЕСТАЛКА: моят мъж беше хубав.
DUFF MCKAGAN: беше?
МАЛКАВЕСТАЛКА: да
DUFF MCKAGAN: погрозня ли?
МАЛКАВЕСТАЛКА: да
DUFF MCKAGAN: аз ти казах
МАЛКАВЕСТАЛКА: не ме разбра, аз погрознях
DUFF MCKAGAN: о, я стига! дай да пием по кафе някой ден и ще те убедя, че не си. – Стефан каза това по навик. Всъщност, не му се занимаваше с това момиче. Защото не му се забавляваше с него. Това момиче излъчваше тъга.
МАЛКАВЕСТАЛКА: не. ти ще се изплашиш, ще се задавиш и ще умреш.
DUFF MCKAGAN: хахахахаха… забавна си. – написа Стефан и усети, че си противоречи.
МАЛКАВЕСТАЛКА: ето, виждаш ли. ако бях красива, нямаше да разполагам с никакви други качества.
DUFF MCKAGAN: освен това притежаваш дух. и имаш самоирония. а тя е най-висшата форма на интелигентността.
МАЛКАВЕСТАЛКА: да… притежавам всички тези неща. скромност аз притежавам също. но вече не притежавам красота. погрознях…
DUFF MCKAGAN: повтаряш го постоянно, но красотата е константа, не се променя току така. как погрозня?
МАЛКАВЕСТАЛКА: погрознях, като остарях.
DUFF MCKAGAN: хъм… – вещо въздъхна Стефан. – това като че ли е единственият възможен начин. не си ли към 20?
МАЛКАВЕСТАЛКА: не
DUFF MCKAGAN: ясно…
МАЛКАВЕСТАЛКА: на 16 съм
DUFF MCKAGAN: супер!
МАЛКАВЕСТАЛКА: станах стара за него. той харесва по-малки момичета.
DUFF MCKAGAN: той на колко е?
МАЛКАВЕСТАЛКА: на 50.
DUFF MCKAGAN: това е… това не е добре
МАЛКАВЕСТАЛКА: харесвам стари мъже.
DUFF MCKAGAN: е, на 50 не са точно стари…
МАЛКАВЕСТАЛКА: при всички е различно. баща ми ги няма, а вече е скапаняк
DUFF MCKAGAN: а ако узнае? баща ти
МАЛКАВЕСТАЛКА: едва ли. на него не му пука много за мен.
DUFF MCKAGAN: хайде да се видим – въодушеви се Стефан.
МАЛКАВЕСТАЛКА: може. някога. по приятелски. предпочитам стари мъже.
DUFF MCKAGAN: разбрах де…
МАЛКАВЕСТАЛКА: но не тия дни. заминавам за равда с нашите.
DUFF MCKAGAN: равда?
МАЛКАВЕСТАЛКА: да
DUFF MCKAGAN: кога?
МАЛКАВЕСТАЛКА: сутринта
DUFF MCKAGAN: къде?
МАЛКАВЕСТАЛКА: в някаква станция на мвр.
МАЛКАВЕСТАЛКА: ще се видим после
МАЛКАВЕСТАЛКА: ще ти пиша.
МАЛКАВЕСТАЛКА: ехо
МАЛКАВЕСТАЛКА: ей?
Стефан изключи компютъра, влезе тихо в спалнята и си легна. Съпругата му похъркваше. Под вратата на Олга се процеждаше бледа екранна светлина. Минаваше полунощ. От тия компютри на човек не му се доспиваше. Но се насили да го направи. Те двете можеха и да дремят в колата, но той трябваше да ги кара до Равда на сутринта.
0 Коментара