Мъжът ми е подарък.
Не изпадам в крайности като „предопределен свише”, „дарен от съдбата” и пр. Но пък знае ли човек? Вярвам, че половината от щастливите двойки смятат събирането си за малко Божие чудо, а другата половина още не са го обявили публично.
Твърде много знаци са сочели, че сме един за друг, но ги разчетохме постфактум. Съвпадения на дати от семейния празничен календар само поощриха влюбването ми. Романтичната ми нагласа намери достоен обект за мечта. Бракът доста окастри мечтата, превръщайки я в план, „докато се пенсионираме и след това”. Но благодаря за подаръка, който я роди.
В конкретния случай говорим за подарък за мой рожден ден, организиран от най-близките ми приятели. Непознатият младеж, опакован в плащ и с маска, скриваща лицето му, се появи четири часа преди да навърша двадесет. Минути след това се оказа част от спектакъл – само по индианска препаска и в цветовете на войната. Самото му участие било планирано като изненада за рожденичката. Той влезе в живота ми под звуците на Енио Мориконе. Остана в него в следващия четвърт век под съпровод на много блус, смях, спорадични сръдни и рева на двигателите от „Формула 1” в неделя. От първата ни среща останаха общият ни уклон да правим карнавали – с повод или без, едно изкуствено орлово перо и реквизитна томахавка.
До ден-днешен – след трите ни „загаджвания”, приключили с брак, две деца и кучета, в предскандални мигове затварям очи, за да „видя” моя си Вожд като на кинолента от 90-те.
Гледката е способна да снижи войнствеността ми до нула,
споменът предизвиква усмивка, а това е първата стъпка към всяко сдобряване. Загубя ли фокуса върху него – скандалът придобива звук и картина, достойни за неговите италиански прадеди и моята кипнала казашка кръв.
За 25-те години познанство, 16 от които прекарани в общ брачен хомот, установих, че най-добрата спойка между половете е способността им да синхронизират смеха. Нищо повече от това не можеше да ни обвърже – освен хармонията в хумора ни. Иначе сме доста различни –
неговата подреденост изнервя личния ми хаос,
двоякото му отношение към точността ме изправя на нокти. Но пустият хумор ни спасява от почти всяка ситуация, дори и от отчаянието при първата явна промяна в силуетите ни. Отдадохме нарастването на обиколката му в кръста на солидарността му с моята бременност.
Съвместните ни диети не дадоха съществен резултат. Децата са отдавна пораснали, но моят мъж е все още солидарен с матронската ми визия.
Ценя търпимостта му. Дразни ме „телешкото” му търпение. Дълбоко уважавам пълната му отдаденост на работата. Ужасно ме ограбва страстта му към нея. Инатът му е пословичен. Само моят инат му отстъпва. Понякога.
В часовете, в които сме си двамата – без разговори за деца или коренови канали, обичам мъжа си най-силно. Когато се замеряме с цитати от книгите, които в момента четем. Когато заспива на предната седалка, докато шофирам аз. Когато пие киселото вино на съседа, знаейки, че ще го зарадва. Когато казва „жена ми” по оня начин. Или когато ме изненадва.
Моят подарък, разопакован преди четвърт век, умее да ме изненадва и сега.
Благодаря.
0 Коментара