Мононатриевият глутамат е един от модерните врагове. Не толкова основен, като глутена, но обвиняван в множество смъртни грехове. Един от тях е преяждането. Сочен е като водещ виновник за злоупотребата с храна. Всъщност научните среди по-скоро не подкрепят теорията за вредата от натриевия глутамат. Но колелото вече е завъртяно. И в двете посоки. Това, което в азиатската кухня е просто подправка, се превръща в знаме на анти и про здравословния живот. Огромни надписи „Без натриев глутамат“ красят от кубчета бульон до менютата в елитни ресторанти.
Сетих се за тях тези дни, когато видях реклама на място за почивка със слогана
„Истинска почивка, без интернет, социални мрежи и съвременни технологии“ .
Отдолу, разбира се, собствениците уверяваха разглезения потребител, че комплексът е отлично климатизиран, разполага със СПА с най-модерни уреди и удобства. Толкова за отказа от технологии. Тази реклама е за хора, които купуват олио „без холестерол“, ориз „без глутен“ и този портокалов сок, който „съдържа витамини“.
За преяждането с храна не са виновни подправките, както за преяждането с дигиталност не са виновни социалните мрежи. Виновни сме само ние, които ги потребяваме. За мен лично подправената с натриев глутамат храна има отвратителен послевкус. Не знам как действа на чуждите рецептори, но за моите има
вкус на кулинарна ширпотреба,
обида за чревоугодника в мен. Привърженик на максимата съм, че в едно ястие вкусът на основните съставки не трябва да бъде удавян от поправки, а оставен да доминира. Както и да не бъде фалшифициран от глутамата. Същото се отнася и за подправките в дигиталния свят. Аз харесвам социалните мрежи. Те са възможност за контакти, общуване, а понякога и създаване на приятелства и отношения, които без тях не биха били възможни.
Виртуални седенки за по-широк кръг от хора.
От сърце се смея на проповедници, които всеки ден от трибуната на Фейсбук громят стоенето в социалните мрежи. Веднъж компетентно ми бе обяснено, че готините хора не публикували през уикенда, за да се знае, че имат истински живот. Тука слагам три търкалящи се от смях емотикона. Личното ми присъствие в социалните мрежи е същото като отношението ми към храната. Харесвам изобилието, приготвената лично от мен храна, тази от приятели или добра ресторантска кухня. Ценя приятните сътрапезници. Е да, от време на време преяждам, а понякога даже получавам хранително натравяне. Открила съм, че имам дигитални алергии, открила съм и с какво да внимавам за да избягвам алергичния шок.
Понякога все пак се подвеждам по красотата на мухоморката.
Не харесвам обаче повтарящите се до безспир едни и същи смешки, които се публикуват от всички, мемета, които може да видиш на сто стени. И най-свежата смешка повяхва на стотната публикация. Взети от страници снимки на котенца, чаши с кафе, цитати на Ошо, са виртуалният глутамат придаващ на виртуалните блюда вкус на виртуална ширпотреба. Може да си направиш миш-маш от пресни зеленчуци, вместо да отвориш консерва със телешко в сос Бургиньон.
Дигиталният наш живот е живот,
каквото и да говорят дигиталните постещи и дигиталните диетолози. Някъде между преяждането и детокса, ние сме преживели всички снимки, приключения, лични истории, шоколадови торти, рождени дни, последни мартинита преди да затворят бара. Видели сме всички изгреви и залези, които сме запечатали в кадър. За да се снимаш навръх Черни връх, трябва първо да го изкачиш. Социалните мрежи са просто подправка. Основното ястие си остава животът.
0 Коментара