Глицинията ухаеше нетърпимо. Ароматът й беше тежък и жесток като в испански романс.
– Ще има буря – каза хазайката. – Да си затвориш прозореца.
Поетът седеше на стъпалата пред къщата и ароматът на глицинията го изтощаваше. „Значи, ще има буря – въртеше се в главата му. – Буря… Откога е нямало буря!”
Хазайката изпуши още една цигара и като се извини с възрастта си, отиде да си легне. Тя беше осемдесетгодишна и Поета не й се разсърди. След малко той също се прибра в стаята си.
Мракът го завари легнал по очи в кревата. Навярно беше задрямал, защото, когато се събуди, някое време не знаеше къде се намира. После чу вятъра. Някъде се тресна врата и една жена извика.
Бурята, сети се Поета, и щракна лампата. Изведнъж мятащите се по тавана сенки изчезнаха.
Нощта вътре в стаята отново се прибра в коритото си.
Една от тези нощи, през които си способен единствено да лежиш и да гледаш с часове в тавана.
Накрая Поета все пак се надигна и седна пред масата. Гледката на празния лист предизвика спазми в гърлото му.
В този миг се чу бързо драскане по стъклото на прозореца – веднъж, втори път. Поета се почуди какво ли може да е това, но стана да го отвори.
Отвън стоеше и трепереше на дъжда едно момиче. Тънките му ципести криле бяха залепнали за гърба. Изглежда, не бе могло да се справи в бурята.
Поета я покани вътре и се зае да прави чай. След половин час момичето изглеждаше видимо по-добре. Беше облечено с къси шорти и бяла тенис фланела.
– Благодаря ти – каза то.
– Без малко вятърът да ме прати в жиците. Добре, че беше твоят прозорец.
Поета мълчеше. Нещо му подсказваше, че не трябва да я пита откъде се е взела. Мълчанието не го притесняваше. Все пак е трудно да намериш с едно момиче, паднало от небето, общи теми за разговор – особено в началото.
– Искаш ли да играем на „Не се сърди, човече!” – изведнъж се оживи странната гостенка. Поета се зарадва, че се е оживила, но трябваше да й признае, че точно тази игра я няма.
– Жалко. Това е единственото нещо, на което мога да играя. Даже не мога да играя на шах. – И като помисли, добави: – Нали не ми се сърдиш?
Поета я гледаше как седи свита върху стола, по червената й коса още трепкаха неизсъхнали капки дъжд, а стоплените й крилца бавно добиваха копринен блясък, когато си помисли, че това, дето я подслони, навярно я кара да се чувства задължена. Той не искаше да е така.
– Знаеш ли? – каза момичето. – Ти си много добър.
Поета нямаше такова впечатление за себе си, но я почака да чуе какво ще каже по-нататък.
– Другите винаги налитат – продължи момичето. – Даже и не се опитват да кажат нещо, а веднага ми подават някоя хавлиена кърпа и ме пращат в банята. Изглежда, крилата ми ги възбуждат, а? Ти как мислиш?
Поета каза, че не знае какво общо имат тука крилата. Тя пак продължи да говори, сякаш му разправяше какъв хубав сладолед е яла вчера.
– Толкова са нетърпеливи. Аз никога няма да им откажа, но мисля, че е много животинско да не сте си казали нито думичка и да започвате веднага. Даже не се сещат, че може да си гладна. Само двама-трима ми дадоха веднъж ракия, но аз не мога да пия ракия. Заради крилата – нали разбираш? А пък един скулптор ми даде уиски. Ти пил ли си уиски?
Той й каза, че е пил. Не й каза, че отдавна предпочита ракия пред уиски.
– Онзи ме накара да го изпия – продължи момичето. – Беше много едър, с огромна брада и каза, че ще ме набие, ако не изпия поне една чаша. После ме накара да изпия още две. Гледаше ме като питон през цялото време. Аз ужасно се плаша от бой. А на другата сутрин, разбира се, не можех да летя. Това е най-кошмарната ми сутрин. Целия ден прекарах в една градинка. Нито на сауна ходих, нито на уроци по френски. Ти на сауна ходиш ли?
– От време на време – каза Поета. Как да й признаеше, че ходеше на сауна толкова, колкото и на голф.
– Аз ходя винаги рано сутрин – продължи да говори момичето. – Тогава няма никакви хора и мога да си лежа спокойно. Знаеш ли колко хубаво си почивам там. Вие, хората на изкуството, много изморявате. След всеки сеанс с някой творец накрая съм като пребита.
– Може би си права – каза Поета и я погледна. Момичето не каза нищо.
Часовникът на хазайката в коридора удари дванайсет през нощта.
Поета пак се втренчи в белия си лист.
На сутринта Поета се събуди с глава върху масата. Когато се сети за момичето и трескаво се обърна, нея я нямаше. Бурята беше стихнала. Около къщата се търкаляха счупени клони и листа. През прозореца се виждаха и няколко обърнати боклукчийски кофи. Навън хазайката метеше цветовете на глицинията. Оголените й ръждиви клони навяваха чувство на срам. Поета откъсна поглед от прозореца и взе да си прави кафе. Тъкмо успя да тури джезвето на котлона, когато телефонът иззвъня.
– Как си? – каза гласът оттатък.
Поета се засуети.
– Слушай – заекна той. – Защо си тръгна така? Нали пак ще дойдеш?
– Глупчо такъв – каза гласът, – аз идвам само по веднъж.
Но ти беше добър с мен и затова съм ти оставила нещо. Виж какво има върху листа.
И отсреща затвориха.
Поета съвсем бавно и уплашено плъзна поглед по масата и го спря върху листа. Отгоре му наистина имаше нещо – някакво лъскаво късче, приличащо на крилце от насекомо, което веднага засвети с най-различни цветове. Поета така се захласна в цветната паяжинка, че едва когато кафето изкипя, той се усети и тръсна глава. Все пак в джезвето беше останала някаква гъста зърнеста течност. Поета си я наля в една чаша и седна пред белия лист.
0 Коментара