Пораснах утре

Моят татко си отиде утре и аз пораснах. Днес още си е у дома – слаб, тих, безпомощен, но си е вкъщи. Видяхме се вчера и веднага го познах, въпреки че човекът пред мен нямаше нищо общо с татко ми, болестта бе стопила тялото му, посивила кожата му и отнела силите му, даже беше изморила очите му толкова, че почти не можеше да ги държи отворени, но беше той – моят татко, защото аз още бях неговото момиче.

Преди месеци имах рожден ден. „Да си ми жива и здрава, дъще!”, каза ми. Обещах му при следващата ни среща да му донеса страхотни нови книги. „Няма кой вече да чете книги”, отговори ми и аз много се учудих, защото винаги, когато имаше възможност, се „хоризонтираше” с книга в ръка, какво пък може да е станало, че да го откаже да чете, питах се, и през ум не ми минаваше отговорът, който беше най-близо до истината. Като си помислих за

неговото обичайно „хоризонтиране”,

си спомних една случка отпреди много много години – брат ми останал на поправителен по … трудово обучение. Впоследсттвие се разбра, че цялата учебна година младежът изобщо не бил стъпвал в часовете, понеже били в неудобно за него време – някъде следобед – и да се разкарва от вкъщи само за два часа по 45 минути, и да прави дъска за рязане на хляб или да бродира цвете върху пазарска чанта, му се струвало чиста загуба на време. Естествено, г-н Петров се обидил и оставил младия М. на поправителен – т.е. да наизусти куп определения или що е втулка, шпатула, ъгломер и как се прилага, въобще такива важни за живота неща.

В нашето семейство науката винаги е била на почит,

а майка ми се явяваше будната съвест на всеки, дръзнал да се разхайти дори за миг и фучеше като Горгона Медуза. И понеже много често й се налагаше да фучи, основателно бе преценила, че нейните пламъци на гнева от прекомерна употреба вече са позагубили силата на внушението и затова в крайни случаи вадеше тежката артилерия: Ще кажа на баща ти!, а в най-крайни случаи директно докладваше провинението. Оставането на поправителен бе събитие без аналог в семейната история, затова беше

приложена най-крайната мярка.

Тук ще цитирам единият от двамата останали живи свидетели на сцената – самият виновник: „Майка нахлува в стаята, където татко си четеше, нали го помниш как си лежеше на дивана, и крещи: Синът ти ще ходи на поправителен през лятото!, аз си викам – хайде, дотук бях, а татко рязко се надига, затваря книгата и с присвити очи пита: По какво? „По трудово!”, получава патетичен отговор. Татко си отвори книгата на съответната страница, пак си легна, като преди това спокойно каза:

Я не ме занимавай с глупости!”

Да не останете с погрешни впечатления – в моето семейство никой не е подценявал този или онзи предмет, просто поправителният по трудово на сина бе припомнил единствената ученическа поправка на бащата – по пеене. Логично – в нашия род певци никога не е имало, оказа се че и бродировачи няма да имаме.

А няколко месеца преди рождения ми ден, татко се скара на внучките си, че не може да спят до обяд, нищо че е ваканция. На другия ден ми се скара за някаква глупост, после се направи, че е забравил, че се карахме и ме похвали как готвя: „Браво

дъще, на мен си се метнала,

ама голям палачор си около печката, нали знаеш?”, ей така ми каза и на мен ми стана едно хубаво, хубаво и много весело, обичам похвалите на татко. После дойде краят на лятото и както винаги пред портичката се прегърнахме, и си казахме довиждане, аз се качих последна в колата и махах през прозореца към майка и татко, застанали един до друг, които ни изпращаха, както всяка есен.

Преди лятото беше май и родителите ми празнуваха

49 години брак.

За златната сватба догодина още тогава си намислих да им подарим звезда, която да наречем на имената им. Брат ми каза, че предпочита да ги пратим на дълга ваканция на тих гръцки остров. Накрая се съгласихме, че и двата подаръка си ги бива и ще ги направим.

Преди това имаше Нова година. Не си звъним в полунощ, чуваме се на първи, като се наспим.

„Честит имен ден, татко!” на Коледа.

И така връщам времето. Вървя си назад и се радвам, че още съм дъщерята на татко, който й показва как се стреля с прашка, как се кара кола, въпреки че краката й не стигат педалите, учи я да играе табла и най-безцеремонно краде пуловете, ако тя се разсейва или я нарича „палачор” в кухнята, и това прозвучава като най-голям комплимент. Връщам още времето до най-първия ми спомен – когато ме обръща с главата надолу и аз започвам да ходя по тавана – напълно възможно, защото първата им квартира след разпрелението била със съвсем малки стаички, позволяващи „разходките” по таваните им.

После ще дойде утре, татко ще си отиде и аз ще трябва да порасна. Ще трябва да се науча, че като звъня по телефона вкъщи, да не говоря в множествено число, а просто да питам: Как си, майко? През май няма да има златна сватба, затова няма да поръчваме звезда, наречена на имената на родителите ни. На този ден няма да звъня по телефона да сипя пожелания за здраве и дълъг живот, даже няма да се обаждам на майка ми. Ще се чуя с нея предишния ден и после на следващия.

През ваканцията няма да има кой да се скара на внуците, че спят до обяд. Баба винаги позволява, а

главният събуждач ще си е отишъл утре.

И люлката ще остане в гаража, защото негова беше грижата в началото на лятото да я закача на лоста. В края на лятото ще кажа само половин довиждане, защото няма за кого да бъде другата половина.

Вече трета година се уча да свиквам с мисълта, че започвам да пораствам. След като татко си отиде утре, поздравленията за рождения ми ден ще намалеят с едно. И на Коледа именниците в семейството вече ще са с един по-малко. Нова година ще идва и ще отминава, и няма да има фойерверки над бащината ми къща. Там сега майка е сама. Защото утре татко ми ще си отиде.