Праведната жена днес е възможна само в миналото – за нея се пишат градски оди и селски идилии, тя е спомен. Спътница на отците, която има право да им измие краката. Тя е фолклор. Творчески порив на романтици. Героиня от стари градски песни. Изцепка от паноптикума на една непоправимо остаряла битност.
Това възможно обобщение предизвиква още един модел: днес въпреки високите технологии, падането на религиозните табута и феминистките завоевания, тя, праведната, е възможна. Тъкмо защото разполага със свобода, каквато никога досега не е имала.
Ако тези два модела се бият, трябва да приемем, че съществуват – единият предполага другия. Кой модел надделява? Казва ли ти някой. Ако едно социологическо изследване се подведе да зададе темата, ще получи хиляди неискрени отговори. Ложето на откровенията е силно затлачено.
Девойката от миналото няма право на избор, следователно обеднява откъм съмнения. За самоприсъди като злощастната Мадам Бовари няма почва. Тя, праведната, е очертана от тежки религиозни правила, догмите не търпят подозрения, те се изпълняват. Тя е матрицирана от наследствени навици и привички, ритуалите са железни, тежко й, ако в първата брачна нощ не поднесе девствеността си.
Отличен инструментариум и за Христос, и за Мохамед.
Църквата има интерес да обуздае жената. Десетилетия наред Рим се бори срещу Магдалина. Отнема й биографията. Лишава я от чувствата й към Господа. Прочиства по-волните евангелия, замъглява по-интимните текстове. Е, позволява да му измие краката с миро – древните римокатолически цензори не са знаели, че според железния юдейски статут това е любовно обяснение, при това публично. Пак според чиновниците на Ватикана тя не е била близка с любимия, ала последни изследвания на мастити учени, екипи, институти доказват, че
Магдалина е родила на Господа три деца –
момиче и две момчета. От което образът й не помръква – тя, спътницата, остава докрай до любимия, преди да побегне с кораба към Южна Франция. Тя е праведна, тъкмо защото е предана, следва Го до края. Първа съзира възкресението Му. Вижда Го за последно и в Гетсиманската градина, преди да го арестуват. Непрекъснато е около Него и в Кристалната зала, когато Го съдят по време на пасха (поради празника делото не се гледа в съда, нито е събран нужният състав от 71 нотабили).
В продължение на векове Рим воюва с нейното име, изтрива го от ръкописи, сече го от каменни арки. Заличава я, за да обожестви Господа. Рим винаги е предпочитал непорочното зачатие на Дева Мария, защото лишаването от човешкото е по-лесният път към обожествяването. По-малко биография, по-малко изкушения. Колко им е лесно на религиите да не съзират сърцето!
А ислямът не е зърнал до ден-днешен и лицето на Мохамед. Няма сура от Корана без подробности за поредните му подвизи, нито ред за плен на изкушението. Когато го усети, бяга в пещерата, за да го надвие. Мохамед е по-зле от Христос –
на нашия поне има кой да му мие краката.
От цялата тази история се получава въпрос: що е праведност? Как са се развивали представите на обществата за нея? Кои културни пластове я освобождават от гнета на религиозните дефиниции? Как съзнателните практики на обществото помагат да я освободим от клетката на покорността? И как семейно-битовите матрици постепенно разхлабват дефиницията й, като й отварят врати.
Изкушението вече не е страшилище – то съществува, за да бъде избегнато. Излязла от казионните евангелия (Ватикана и до днес не признава намерените в Наг Хамади през 1945 г. автентични биографиина Бог), праведността придобива две лица – едното е изографисано на иконите, другото -на кориците на списанията: и в двете се съдържа фалш, защото са недостижими. Нито Магдалина, нито Анджелина Джоли са жени, те са образи, тъкмо защото не можем да ги разчетем, не им съчувстваме. И двете са икони.
Праведността е инструмент на църквата, езическата волност е вкарана в калъпа. Който пожелава другиго, получава и камшик, и вещерско прозвище. Изневерникът е содомит, сношението е изместено от природата му. Дори юдейският статут по времето на Исус Христос определя точно кога ще се случи съешаването, за да се появи бебето на точната дата. Наследникът е изчислен.
Знатните спазват регламента от поколение на поколение тъкмо в интерес на поколенията – те не трябва да бъдат изненадани от появата единствено на дъщери, изчислението преследва раждането на наследник.
Ако жената роди дъщеря, мъжът й не я докосва три години.
Ако роди син – шест. В този период тя е „праведна“, нарушаването на статуквото е немислимо, всяко прекрачване на границата – наказуемо.
Ще бъде обобщение да се твърди, че днес понятието е изхабено, на изток и на запад от нас праведността продължава да е инструмент на подчинението, религиите не се отказват от усмирителните ризи. Извън религиозната доктрина и днес живеят дълбоко убедени в своята вярност съпруги, праведността е изработена в семейството, в културната среда, в социалната библия. Тази преданост и без канона се е превърнала в доброволно поведение. Смирението се възприема и изживява като обет, като идеология, моралното потъване в сянката на мъжа е колкото доброволно, толкоз и носещо удовлетворение: тя го обслужва – във всякакъв смисъл. Тъкмо в сянката му намира смисъл. Верността е заложена здраво в гърдите, каквито и да са те.
Този вековен образ храни почтителността, общественото устройство е доволно – феминизмът ще се яви по-късно. Ще разцъфти и ще донесе спорни дебати, предизвикателни демонстрации, ново отношение към личността, ще пищи за равноправие на половете и модерното общество ще се освободи от веригите на праведността.
Тя ще стане демоде.
Ала си представете средните векове, когато феминизмът е невъзможен – единствената възможност е да се робува на щампата. Праведната жена е равна и скучна. Типизирана до роля – при това единствена, тя няма избор. И колкото и да се възпява в баладите, идилията бавно потъва в забравата.
„Стоян и Рада“ е непонятна за младите. Праведната е скучна за творците. Ренесансът ще предпочете пищните форми на плътта. Сцените на изкушението. Ако беше праведна, Франческа ди Римини нямаше да бъде забелязана от Данте и той нямаше да ни опише последната й целувка с любовника – миг преди да бъде прободена от съпруга. И Дездемона нямаше да пострада. Мадам Бовари също. Нито пък Ана Каренина.
Стотиците незабравими образи на дами са влезли в литературния пантеон, тъкмо защото са напуснали лоното на праведността, предпочели са с цената на лишения и неудобства
да потеглят подир зова на сърцето, разбили са клетката, за да извисят непокорството.
Те са разноликите водачки на свободата, решени да не обслужват капризите на сатирите, те са вкопчени в новия образ на неподчинението, те са любимките на творците. Вярно, Франческа ди Римини не свършва добре, загазват и Дездемона, Мадам Бовари, Каренина… И тъкмо затова те са останали там, в музея на непокорството.
Разбиването на статуквото е техният ореол
Останали са не само в световната литературна памет, останали са като модел на социално поведение. Едновременно като жертви на чувствата си и като съзнателни морални атентаторки.
Новата праведност, каквото и да струва тя, отваря простори. Ако човечеството не бе превъртяло представата си за непорочност,ако религиите не бяха изтървали матрицата, Франческа щеше да си чете романтичните поеми, Дездемона да му сервира на мавъра, а Мадам Бовари сигурно щеше да шие чорапи. Много приятни занимания.
В същото време жената – заради обществените продължения и защото човечеството трудно се разделя със заблудите си – продължава да се крие под воалите на понятието: праведността съществува като храм, в който жриците палят свещи не заради отеца, а за собствено успокоение. И най-развинтеното поведение се съобразява с опасността да бъде дамгосано. Изневярата продължава да се маскира. За жалост и днес праведната е скучна. Еднопланова.
Малките й изневери не се съзират от поетите.
Коя свястна дама днес ще възкликне: „Аз съм мръсница по рождение и съм призвана да бъда. Аз съм Месалина“. Или нещо подобно. Съвременната праведност се оказва не само вал с обществени, социални, културни значения, новата праведност е поведение за защита, храмът на онази малка непорочност, която не искаме да стане голяма. Красивото украшение на дамата – нейната праведност, е несигурно, затова прекрасно. Ако съвременната преданост не е боязън, то какво е съвременната жена? Тя продължава да се притулва в храма, защото съзнава, че там е по-защитена. И най-важното – по-интересна. По-търсена. По-ухажвана. По- боготворена. Тя не изгубва праведността, защото съзнава, че й върши работа.
Нещо повече – животът на семейни начала без брак пак изпревари църквата,
тя дебне и цъка, от време на време си отваря устата.
Като пловдивския митрополит Николай, който ни анатемоса заради концерта на Мадона. О, какъв грях! Явлението се развива, печели съмишленици заради бавното отрицание на още една норма -брака. Елизабет Тейлър мина през осем ритуала, Джина Дейвис има пет брака, За За Габор -девет. След два неуспешни брака Джери Лий Луис (тогава на 23) се жени за тринайсетгодишната си братовчедка и си спечелва всички проклятия на обществото. И хем го докараха до педофил, хем го докараха до развод.
На наш терен бройките са по-скромни – три сватби на Лили Иванова, три на Иван Лечев, четири на Миглена Чакракчиева. Животът без брак печели по още една причина: що да хабим средства?! Кризата подпо-мага това кредо. Е, живеещите без брак по-малко праведни ли са? Отец Николай предпочита да мълчи.
Всяка жена иска да бъде праведна, защото се бои, че не е. Че може да бъде изкушена. И страда, ако не бъде.Дори в „Гърди ми с рози накичи“ се подозира смело уточнение на адреса. Все пак розите можеха да отидат и на по-почтено място.Това разнообразие ни поднася избор.
Затова:
Да живее грешницата! Тя ме вдъхновява.
Да живее праведната! Тя ме приютява
0 Коментара