По време на криза интересът към блондинките спада, установи изследване на Уестминстърския университет с над 3000 анкетирани. Брюнетките си качват цената, защото внушавали повече сигурност. Друг екип учени доказа, че в криза юпитата носят по-тесни вратовръзки, а колежките им тръгват с по-дълги поли. Лоши новини за естетите. С едно изключение: в несигурно време девойките ползват повече червило.
Това ни най-малко не трогва мъката на адептите на русото. Да обичаш блондинки е състояние на духа, глад на мозъка, абстиненция. Ние, обречените да живеем с тъмнокоси и чернооки, по време на криза изпадаме в риск, намалява потребителската ни способност за покупка на изкушение. Всички ставаме брюнетки. Ей така, за повече сигурност.
Арабска приказка ни отпраща към пазара в Багдад, където един скромен човек открил книжарница за истини. Продавал истини. И понеже нямало криза, в магазина му влизали всякакви, бедни и богати, мъдри и мързеливи. В странната книжарница продавали какви ли не истини. Малки истини, големи истини, половинчати, дълбоки, повърхностни, бързи истини и трудни истини, истини за живота, за хората и боговете, голям избор. Нещо като мол, където вместо изобилие от дамско бельо, имало изобилие от спасение. Защото каквато и да е истината – крива, слаба или силна, тя укрепва някакъв си наш рубеж. Неслучайно купуваме точно книгата, от която имаме необходимост. Иначе казано, не ние нея, а тя нас ни намира. Необходимостта е нещо като диагноза, снимка на тревожността: купуваме съответната книга като цяр на неспокойствието ни, а когато то изчезне или се трансформира (в нещо русо, например), се чудим защо сме си дали парите за тъкмо тази книга. Затова и нашите книжарници са пълни обикновено само с класика и еднодневки.
В описаната в арабския фолклор продавница на истини продажбите вървели като в ЦУМ по времето на социализма, а собственикът й се възмогнал. Само две книги не вървели. Едната била книгата „Абсолютната истина”, другата – „Русата истина”. Древните се бояли и от едната, и от другата. Първата била страшна като божествено откритие, втората – страшна като сексуална декларация, нещо като да обявиш, че си гей при министерстването на Вежди Рашидов. В онези векове действала диктатурата на брюнетките, на смуглокожите, всяко кольорно изключение от общоприетата визия било дамгосвано като опасност. Русите пленнички от северните набези били показвани като скулптури, никой не ги взимал за харема си. Нещо като онази книга.
Мой заможен приятел отвори книжарница за блондинки в собствения си вестник. За разлика от онази книжарница, тук, между лавиците на редакцията, те вървяха с голям успех – всеки даваше луди пари, произвеждаше ухажвания, за да придобие изкушението. Ние, купувачите, станахме и пътешественици, и хроникьори. Изпитвахме не толкоз трепет от книгата, колкото от нейното преразказване.
Добрите пиячи не коментират снощното си пиене, а ние като лоши читатели коментирахме русите страници от нашата обща библиотека, споделяхме с настървение какви ли не текстове, абзаци, епитети и метафори, едно безкрайно самолинчуване, в което най-естествено беше блондинката да се окаже менте. Голяма минавка. Ама никой не си я признаваше. За да попаднат в капана и останалите.
Разказите за блондинките са като акнето – отминават с възрастта. Омъдряването започва да таи находките. Накрая богатият ми приятел затвори книжарницата за блондинки, защото или ги прочете (а в препрочитането не намираше тръпка), или реши, че вместо да обогатява спомените, е по-уместно да си обогатява сметките. Така ни лиши от нови доставки и нови разкази. От читатели се превърнахме в писатели. На едното въображение се държахме.
В последния момент купих от книжарницата „Русата истина”, защото другата, „Абсолютната истина”, ми се струваше предварително неразгадаема. Може би понеже аз априори се съмнявам във всичко абсолютно.
Вярвах, а вече и някакъв опит на читател имах, че „Русата истина”, която плашела някога харемите на Багдад, ще зарадва моята библиотека. Ще й придаде допълнителни нюанси. Реших да я купя като картина за дорисуване. Нанесени са основните щрихи, оцветени са очите (сини, какви други), косите (златно руси), всичко останало подлежи на допълнителна работа с четките. Един колега грубиян – ама всичко му беше грубо, и самочувствието най-вече, – каза, че за тая и една четка му стига.
Не стигнаха обаче четките от магазините в СБХ и всички български книжарници, с които се снабдявах всекидневно – платното се оказа с прекрасен грунд, но с къса памет. Забравяше последната боя, щрихите ми, контурите, нюансите, да не говорим за предния план, фона или перспективата… След всяка мазка или поглъщаше боята, или изветряваше. Денонощно рисувах, денонощно купувах бои (от най-добрите, холандските „Ван Гог” и „Амстердам”), изпробвах и изучавах тънките разлики между цинобъра, титанвайса, топлата или по-студената сиена печена, ултрамарина. Колкото и да се вдъхновявах, не успявах да постигна най-важното. Да изобразя русото. Веднъж пшеничено, друг път слънчево, оловно или мокро, с капки от наслада или с пръски от въображение. Моето. Оня грубиян с елементарното ценообразуване отсече: Скандинавско русо, бе, кво толкова.
Бубето, както я наричахме, се появи след затварянето на книжарницата и не попадна в рафтовете за обща консумация – сред репортерките от светския отдел, до една бивши моделки и гаджета на футболисти (тая работа за връзките между изкуствените блондинки и изкуствените футболисти изисква отделна дисертация). Бубето се яви в отдел „Политика” – нежна портокалова пъпка в лабораторията за партийни трупове. Каза, че идва от пиар-агенция „Пулс”, но много искала да работи във вестник. След два дни всички я хвалеха, главният редактор цъфтеше от самоодобрение, че най-после е назначил правилната. Първото му сполучливо попадение в рафтовете с личен състав.
Бубето беше първото сполучливо попадение в личния екипаж и на моята раздрънкана биография. С нея намерих в рисуването прекрасно бягство. Невъзможното описание на форми и цветни фрази ме настървяваше, вдъхновяваше творческия ми порив, който установих, че се бори със себе си и се сравняваше единствено с Бубето. Тя ме завихри в още една посока, успя да ми внуши, че работата ми във вестника е случайна нагласа, освободи ме от амбиции и тревожност. Бях вече сигурен в щастливата си книга, когато една вечер се върнах по-рано от Германия без предупреждение и заварих Бубето вкъщи със същия онзи грубиян. Двамата, полуразсъблечени, дори не се смутиха чак толкова. Тя тръгна да прави чай, а грубиянинът каза: Не става за рисуване, брат, никой не може да я хване.
Бубето чу оценката и ме целуна за последен път – както абитуентка целува учителя си на бала. После каза, че всяко бягство все трябва да започне отнякъде. На летището (все пак реших да я изпратя) Бубето каза, че в четенето на Русата книга не сме стигнали до края й – както и щастието не може да бъде докрай нарисувано. Само ако си тръгнеш навреме, имаш шансове да го дочетеш.
После Бубето стана кореспондент на националната телевизия в Брюксел и се ожени за кинопродуцент с къща в Сейнт Мориц. По интернет ми прати снимка на мъжа си – какво да крия, готин пич. После снимки на дъщеря си, на сина си, на новата си къща във Вашингтон, където се преместила при новата си любов – колекционер на самолети. Инсталирал в колекцията си и картина с маслени бои. „Така се чувствах, като картина”, писа ми по-късно. След всяко бягство изглеждаше по-щастлива.
Така Фейсбук се превърна не в куриерска служба, а в дневник на отдалечаването. Технологията пренасяше едно продължение без край, а безкраят е Абсолютна книга. Защото никой не може да я прочете.
0 Коментара