Последните 30 дни. Приказка с край

Ден 30. Алкохоликът

Ш’ви се не знае и новините, писна ми от вас, толко немате кво умно да кажете, само некви катастрофи, вируси и що затворили летището. Кво ми дреме на мене за тва летище, бе, ай, ше ви се, ма си не сипа още малко, да ми светне белким пред очите. Тая, моята, само лелечи цяла нощ, върти се като шугава, боли я, сърби я, ми и мен ме боли, бе, ай, млъкни, ай стига с тия новини, писна ми, къв край на света, бе, тия верно изперкаха. Алоу, рапоните, що се не огледате, светът отдавна е свършил, какви 30 дена.

Ден 29. Тв водещият

Както вече за никого не е тайна, след около 29 дена от нашата красива планета няма да остане и следа. Така че да не губим повече време в празни приказки, а да преминем към следващия въпрос за 120 хиляди. Да стискаме палци на участника за две неща – първо, да ги спечели, и второ, да смогне да ги изхарчи. Ето, на публиката й е смешно. Светът е оцелял, защото се е смял, нали. И така, въпросът за 120 хиляди – „Лакриц е другото наименование на растението Glycyrrhiza glabra. Как е българското му име:  а) горчилка, б) сладка тръпка, в) женско биле, г) тъмник“.

Ден 28. Близнаците

Видя ли ги, копеле, тия лебедари как играха, ебаси излагацията! От 4:0 за тях да им зачукат 4 обратно. Пълни лузъри. Ама хак им е, щото се имат за голямата работа. Скива ли го сега Швайко, подава по фланга, пет крачки и аре, омота се. Не му е сезон нещо. Иначе Нойберг си го уважавам аз, жесток пич е, вратата си я владее, ама какво да прави сам, това да не е тенис, копеле, нали тия леваци отпред трябва да тичат. Мани, ама и да мислят трябва. Ма поне осем гола паднаха.

Ден 27. Поетесата

Зората ме посреща и с дъх ме омагьосва,
събувам си нозете и галя с тях тревата,
затварям си очите и каня любовта ти,
дали ще ме познаеш или те паникьосвам…

Ден 26. Дъщерята на поетесата

Така ми се иска точно сега да не съм толкова далече от Родината. Ако ще става нещо, да става, но да съм до най-близките си. Не си го представях по този начин. Когато си бях у нас, можеше със седмици да не се виждаме с приятелките ми, ама знаехме, че ако се наложи, една шайба и сме на линия. Смеехме се, имахме цялото време на света пред себе си. Бяхме млади. После заминах за чужбина.

Ден 25. Болната от рак

Откакто ми откриха тая гадория, съм половин човек. Не знам на кой свят съм. Събуждам се сутрин и се чудя това слънцето ли е през прозореца, или е онази светлина. Започнах да сънувам, а преди рядко ми се случваше. Бях заета с какво ли не, винаги имах бодри думи за близките, колегите, приятелките. Сега осиротях. Всеки е сам в болката си. Цял живот се правя на сляпа и търпя, че мъжът ми обича чашката повече, отколкото мен.

Ден 24. Лекарката в родилното

Вече няколко дена навсякъде тръбят за свършека на света. Оставали ни само 24 дена. Искаше ми се с мъжа ми да грабнем самолета и да идем някъде двамата, да изчакаме там каквото има да става. Да се прегърнем като за последно и да си кажем неизказаното.

Ден 23. Тв водещият

Сигурно е. Колегите от новините го потвърдиха. Из нашите среди се носи информация, че тук-таме имало прояви на паника. Сектите са се наежили. Женските форуми се пръскали по шевовете. Банките изнемогвали. Може би няма смисъл да казвам на жена си, че от седем месеца чукам шефката на спортния отдел. Защо да си разваляме последните дни.

Ден 22. Дъщерята на поетесата

Ами ако това, че светът свършва, се окаже вярно?! Аз тук, те в България. Без да имаме право на последен смях заедно. Без да имаме време да се напием, както едно време. Почвам леко да се паникьосвам. Да седя ли тука, да хващам ли пътя… Дано майка ми се окаже права с нейния позитивизъм и дано розовите й очила наистина имат влияние върху събитията.

Ден 21. Алкохоликът

Ай, ше му се не знае, кво ме занимава с тия нейни манджи, не съм гладен, бе, не го ли вдяна, сто години ми е жена. Добре, бе, разбрахме, двайсе дена остават, ай, ше ви се не знае, лаладжии, само плашите народа. Ей, го, мина през пазарчето… миналия месец, купя си бутилчето, оставя бакшиш, прибера си се, гаврътна си лежерно, светне ми, пусна си радио, песни, а ся егати данданията с тоя край на света.

Ден 20. Поетесата

Завинаги съм твоя, ела до мен и откъсни ме,
сложи ме там на топло, искам да съм близо,
да дишам с теб в момента, докато пулсираш
и да се движи мойта кръв във ритъм с твойта.

Ден 19. Продавачката

То се е видяло, че няма смисъл нито от това да имаш пари, нито от това да се ядосваш, че нямаш. Сега всички пазаруват като луди. Искат за нула време да изхарчат онова, което са изкарали и спестили. На тяхно място бих си лежала вкъщи и бих изгълтала всички непрочетени досега книги.

Ден 18. Тв водещият

Или пък що да не й кажа? Ще повика, ще повика, пък ще спре. Не съм единственият мъж на тази планета, дето кръшка. Светът няма да се свърши с това. Нали ще се свърши така или иначе. Кръшкането поне го държи жив. Направо ще взема да й кажа. Може пък да го оцени.

Ден 17. Болната от рак

Може би, като бяхме млади, ми беше забавно с него. Пийваше и се отпускаше. Обичах шегите му. Беше толкова добър. После спря да ме забелязва. Той се затваряше с бутилката, а аз сама кретам по доктори. Синът се хванал за фустата на онази, червенокосата, мъжът ми държи шишето, а аз воювам на триста фронта и се опитвам да се крепя.

Ден 16. Лекарката в родилното

А пък за червенокоска съвсем не ни остава време. Дори не я знаем има ли си гадже. Толкова ми се искаше с мъжа ми да идем някъде пак само ние двамата, но избирам да остана тук. Да се любувам на изтощените, но щастливи усмивки на родителите. Да се радвам на новия живот. В това има смисъл. Независимо идва ли краят на света.

Ден 15. Червенокосата

Обичаш ли ме, мило? Наистина ли ме обичаш? Защо не ми го каза по-рано…

Ден 14. Студентът

Разбира се, че те обичам, бейби, винаги съм те обичал. Може би трябваше да сме се родили по-рано, за да се обичаме по-дълго…

Ден 13. Лекарката в родилното

Толкова ми е хубаво детето. С тази керемиденочервена коса и тези засукани къдрици. Баба ми беше такава. Постоянно ми минават бебета и родилки през ръцете. Помня всеки случай, всяка родилка, всеки стон. Раждането е свято нещо. Нито секунда не съм съжалявала, че избрах това поприще.

Ден 12. Бременната

Усещам го как се вълнува в мен, как помръдва. Дали ще успея да видя детето си, преди да приключи всичко? Целият свят се е паникьосал. Имам чувството, че хората са загубили вярата си. Е, не е да не се притеснявам, но вярвам, че всичко ще е наред. Ще успея да родя нормално. Ще чуя първия му плач. Ще погаля набръчканите му ръчички и крачета. Дали ще има нокти? Ами коса… Нямам търпение да го помириша…

Ден 11. Алкохоликът

Като хлебарки са щукнали тия мушмули да купуват, кво купувате, бе, оу, не чухте ли, че светът се свършва, ай, ше ви се не знае. Ма пияният и Господ го пазел. Как няма да го пази. Е, за тва пия. Вие мрете, мен си ме пази, кой си трябва. Аз за алкохол пари никога не съм жалил. Е, за тва за мен светът няма да свърши. А иначе си е отдавна свършил.

Ден 10. Продавачката

Не изкарах много, не ламтях за пари, бях честна, винаги се усмихвах, намирах добра дума за всеки. За мен хората са равни. Всички ще легнем един до друг. Защо тогава приживе сме зверове един с друг. Ето, само по покупките им ги виждам колко са стока. Човекът е една фабрика за лайна, нищо повече. Евентуално разум. Дотолкова, че да прецени, че е само една фабрика за лайна.

Ден 9. Дъщерята на поетесата

Имам още няколко дена да се прибера и поне с майка ми да се видя. Тя още реди рими, блуждае и мечтае. Когато е ядосана, обича да казва, че имала пеперуди в стомаха и бръмбари в главата, но аз си премълчавам какво точно мисля. Обичам я. Следвах си пътя, а тя винаги ме окуражаваше. Ех, защо съм толкова далече… Ами ако все пак не дойде краят на света, пък аз тук съм зарязала всичко?

Ден 8. Болната от рак

По радиото не спират да говорят за тоя пусти край на света. Така или иначе краят на света може да дойде всеки момент. За мен дойде, когато онзи доктор със стъкления поглед ми проскърца диагнозата. Толкова ми е безразлично всичко и толкова ми е никакво, че си казвам, айде, да се свършва, че да се спася от мъките си. Човек живее, докато е здрав.

Ден 7. Червенокосата

Мило, обичаш ли ме? Искаш ли да изпреварим времето и да останем завинаги заедно? Не е ли все тая, мило, дали ще живеем седмица по-малко, след като ще сме във вечността един до друг, завинаги. Обичам те.

Ден 6. Близнаците

Тумороу невър дайс, копеле. Мани ги ти кво разправят тия от медиите. Коженото кълбо винаги ще се върти и ние няма да спираме да правим кинти от тия балъци, дето вярват във феърплея. Скива ли обаче рижавата ни сестра кво е изкрейзила? Оня ден ми разправя, че щели с нейния шебек да се метат от някъде си. Щели да умират заедно. Ебаси балъците, тумороу невър дайс, бе.

Ден 5. Бременната

Не е краят. Ето, началото е. Ето го. Излиза…

Ден 4. Дъщерята на поетесата

Половин час има до летището, а вече сме в задръстване. Всички са се юрнали да летят. Вярвам, че ще намеря място в някакъв самолет, който да ме пренесе през океана. Да ми замирише на печени чушки, на баница, да опитам за последно боза. Най-нелепото на новини като тази за края на света е, че всички ги научават. Явно паниката ще свърши света, не друго.

Ден 3. Студентът

Правим ли го, бейби?! Скачай.

Ден 2. Лекарката в родилното

Мъжът ми ме напуска заради друга, как да не подивея. Напуснал и работа. Взел всичките ни пари и заминал с нея. Моля?! Имал друга?! Той?! И с какво е по-добра тя от мен? След толкова години заедно и ден преди края. Аман от тоя телефон, кой баш сега се сети да звъни. Какво?! Дъщеря ми?! Какво е станало…

Ден 1. Тв водещият

Объркали се били и врачки, и сеизмолози, и учени, и шарлатани, и геолози, и шашмолози, и всички. Е, сега вече това наистина е краят.