Повечето хора в криза си купуват кола, аз написах книга

Ния Йотова е родена в София през 1979 г. Учила е една година в НАТФИЗ, специалност „Публична реч“. След това се прехвърля в University of New South Wales, Сидни, Австралия, където продължава образованието си и завършва специалност „Театър и филм“. След като прекарва години наред в Австралия, се прибира в България, където среща съпруга си. Сега е мениджър в софтуерна фирма. Омъжена е, има двама синове. Смята, че ако се справя с живота по-зле от очакваното, трябва да търси причината основно в себе си. Все още се опитва да установи кое я кара да прави изборите си в любовта, в семейството, в кариерата и в живота като цяло. В резултат от това се появява романът й„Лара“ – роман-жена – многолик, хаотичен, изпъстрен с противоречиви настроения и много любов.

От първия момент, в който я видях, ми заприлича ужасно на Камерън Диас в „Ах, тази Мери”. Напомня ми и Кари Брадшоу. Не само заради обувките и грижливо оформените къдрици. Книгата й препраща към редакционните колонки и дневниците на русата фурия, но за щастие не оправда страховете ми, че е книга на поредната жена на прага на зрелостта, която решава, че вълненията й биха разтерзали целия свят. Книгата се оказва дълбока, умело конструирана, искрена, разсмиваща до сълзи и причиняваща онази буца в гърлото. Мъжът, заради когото се връща в България, нарича Мъжа с голямо М, иначе е Емо.

Лара е досущ Кари от Сексът и градът в онзи епизод, когато автобусът брандиран със собствения и образ, минава покрай нея и я опръсква с кал. Лара, пардон Ния, огрява на всички автобуси в Сидни като рекламно лице на бонбони за гърло, ококорена и по ирония на съдбата изненадана от рекламния слогън, който твърде двусмислено твърди, че „това е най-якото смучене в града. Зарадвана от голямата сума в договора, нашата героиня така и не прочита клаузата, в която се упоменава недотам благоприличното рекламно изречение.

Животът й е достоен за холивудски сериал или поне за „Ах тази Мери“-3!

Кризата на средната възраст ли е причината да ни разкажеш зашеметяващия си живот?

Харесва ми идеята, че от кризата на средната ми възраст се е родила книга, вдъхновила много жени да бъдат откровени със себе си. Повечето хора си купуват нова кола.

Приемаш твърде спокойно изневерите. Наистина ли не ти пука?

Примемам спокойно единствено на теория идеята, че хората са хора и че са подвластни на широка гама от емоции. И че се чувстват добре, когато са харесвани. И че може да се случи да са привлечени към друг човек, въпреки че са щастливо обвързани. Нищо друго не приемам спокойно, тъй като си имам его.

И все пак как Мъжа възприе романа? Ти до кокал оголваш отношенията ви?

Не всичко, описано в романа, е изцяло вярно. Героите са истински, както и тяхното въздействие върху Лара, главната героиня, съответства на това, което съм изпитала в реалния живот. Но обстоятелствата, при които съм ги срещнала, описани в книгата, не съответстват задължително на реалността. Обсъждала съм тези детайли със съпруга ми още преди книгата да бъде публикувана, така че сюжетите в романа не са изненадващи за него. Това, което ме изненада мен, и то с положителен знак, беше промяната в поведението му към мен по отношение на ежедневните, рутинни детайли от съвместния ни живот. След като прочете „Лара“, той видя моята гледна точка не през неговата позиция, а от позицията на външен човек и започна да се съобразява с мен и моите желания много повече от преди.

Защо се отказвате от кариера на модел, актриса и агент в издателство в Австралия, за да се върнете в България?

Никога не съм искала да бъда модел, защото мога да се оценявам реалистично и знам, че не притежавам съответните данни. Актриса исках да бъда като много млада – това е последствие от образованието ми, когато се повлиях от тази идея, а все пак актьорското майсторство е и средство за себеизразяване, което е много важно за моята природа. С израстването ми разбрах, че за моята емоционалност ще е най-добре да изразявам собствените си емоции, а не чуждите, както правят актьорите, и затова лека-полека се преориентирах към писането като хоби. А може би най-важната причина беше чисто практическа – в един момент, във втората част на 20-те ми години, исках да прекратя с неизвестността около утрешния ден и да „уседна“ – в една държава, да създам семейство, както и стабилен доход, на който мога да разчитам.

За теб външният вид и добрата форма са много важни, в България май го прекаляваме с фиксациите на тема хубост?

За мен външният вид и добрата форма придобиха по-голяма важност, след като се върнах от Австралия в България и видях, че жените сме подложени на много строги изисквания по отношение на това как изглеждаме. Виждала съм как на по-привлекателните жени им се дава по-лесно шанс за изява и е нормално като реакция да започна да се грижа и аз за външния си вид, без да прекалявам. Ако смяташ, че имаш да кажеш, направиш или сътвориш нещо стойностно и видиш, че по-добър външен вид ти помага за другите ти цели, е нормално да се опиташ да го подобриш. Нещо, което не правех, докато живеех в Австралия. Да, мисля, че в България прекаляваме с фиксациите по темата, но не смятам, че това лесно може да се промени.

Не преживява ли твърде драматично модерната жена „зрелостта“?

Да. Когато мисля за себе си, аз мисля за човек в развитие, и като чуя обективното мнение на трети лица, че съм в „средна възраст“, се стряскам. Освен това, сега, на 38 години, знам много по-добре какво искам от себе си, към какво се стремя и не променям позицията си за важните за мен неща на всеки 5 минути, както когато бях по-млада. Тоест, чувствам се добре в кожата си. И някак си ми се иска да удължа периода, в който се чувствам добре и на място, както вътрешно, така и външно. Смятам се за пълноценна жена във всеки един аспект и е нормално да искам да удължа този период, доколкото е възможно. И да, аз съм „за“ употребата на ботокс и филъри, стига да е разумна и умерена. Ако това ще ни помогне да се почувстваме по-добре, защо не? Но ако не сме доволни и сме разочаровани като цяло от себе си, ботоксът няма да ни помогне, той е само щрих.

Възможно ли е да се сприятелим със старостта?

Все още не знам. Смятам, че ако човек успее да се пребори за нормални условия на живот – уютен дом, прилична пенсия, здраве и деца, които не висят финансово на врата му (защото тук у нас е прието „деца“ на 40 години да бъдат сериозно подпомагани от родителите си и дори да не са им благодарни, защото според тях това е „нормално“), тогава старостта би била приятна. Период за почивка, хобита и равносметка.

Колко получи от съдбата и как определяш цената, която плати дотук?

Получила съм от съдбата много – това, че съм здрава, че близките ми са здрави, че не съм родена в държава като Сирия или Афганистан, където правата ми като човек и като жена биха били тотално потъпкани, ме прави галеник на съдбата, наред с много други хора. Лошото е, че не винаги оценяваме това. Оттам нататък обаче, идват и предизвикателствата, които преследват обикновените хора. Най-големият въпрос за мен, като средностатистически човек е бил: „Защо съм дошла на този свят? Как да осмисля ежедневието си? Как да открия смисъла на съществуването си?“. В различните етапи от живота ми съм намирала смисъл и мотивация за живот и за действие в съвсем различни неща. И именно тази еволюция съм се опитала да пресъздам в книгата си.

Не смятам, че съдбата ми е отнела каквото и да е – за всичките проблеми и комплекси, които имам, съм отговорна изцяло аз. Осъзнала съм ги и се опитвам да ги преодолея.

На майчинството са посветени може би най-вълнуващите редове в романа ти. Ако е прав философът, че децата ни са изпитът, който държим пред Бог, как се оценяваш?

Майчинството е крайъгълният камък, който променя живота на жените. Разделям живота си условно на две части – преди и след като станах майка. Предизвикателството да си майка, е да изгубиш себе си, когато детето е малко и има нужда от присъствието ти повече от всичко, и после да намериш или по-точно да преоткриеш себе си и да продължиш по пътя си, когато детето ти порасне и вече няма толкова голяма нужда от теб. Към днешна дата си давам положителна оценка като майка, но да не забравяме, че майчинството е до живот.

Какво се случва с мъжете днес?

Не мисля, че има нещо сбъркано с мъжете или с жените днес. Или поне не повече, отколкото когато ние сме били малки, или родителите ни са били малки. Не съм привърженик на приказките от рода на „то си му личи, че не е ходил в казарма“, или „ личи си, че не е ял пердах като малък“. Винаги е имало всякакви мъже – и свестни, и лигави, и агресивни, и арогантни, имало е и ще има и прекрасни, и недотам прекрасни. Един мъж може да е ужасен за една жена и приказен за друга.

Много идеализираме миналото, смятайки, че родителите ни, или бабите и дядовците са имали прекрасни съвършени взаимоотношения. Това, че отношенията им са издържали например 60 години и имат много избелели  усмихнати снимки заедно, не означава, че са имали по-добри взаимоотношения, отколкото ние имаме днес.

В днешно време жените даваме много повече гласност на недоволството си, ако нещо не ни удовлетворява във взаимоотношенията ни, не се свеним да го споделим. Едно време не е било така – преди само 50-60 години жените като цяло не са имали голям избор, освен да са благодарни „че са ги взели“ и да си затварят очите за много неща.

Най-големият проблем на модерната жена?

Всяка модерна жена е с нейните си проблеми. Но имам едно наблюдение, до което ме наведе една книга, която четох скоро. В нея се проследяваше живота на три жени, като на края едно изречение ме впечатли и то беше: „Всички минаваме през всичко“ – замислих се, че е много вярно. Че повечето от нас минават през едни и същи неща – любов, майчинство, провали, успехи и неуспехи, болести, депресии, разочарования и щастие. Просто всяка от нас изживява тези неща по различен начин и по различно време от живота си. Накрая, почти всички сме преминали през почти всичко.

Кои са най-големите въпроси, които стоят пред жената в България?

Не мога да говоря колективно от името на жените в България, защото всяка жена води нейна си битка. Лично за себе си мога да кажа, че не ми дава мира презумпцията, че жената е винаги виновна. Ако нещо в семейството е нередно, обществото обикновено колективно обвинява жената. Обвинява жената като майка, като съпруга, като служител и не дай си боже, ако дръзне да влезе в ролята на ръководител или предприемач. Единствено жените, които са избрали ролята на домакини, като че ли не биват обвинявани от обществото, тъй като това е позицията, където не само им е разрешено да бъдат, но е и желателно да си останат. Всяко едно желание на жената да излезе от отредената й роля на домакиня и майка, бива осъждано от една или друга част от обществото.

А дори не искам да зачеквам темата как жените, които са изнасилени, както и жените, обект на домашно насилие, много често получават етикет „сама си е виновна“ и „търсела си го е“ – пак от това наше общество.

От какво не можем да избягаме? А от какво няма смисъл?

Не можем да избягаме от себе си и няма смисъл. Нужно е да се променяме – винаги когато не съм доволна от себе си, си повтарям, че това, което съм в момента, не е финалната и най-добра моя версия, а е само моментно състояние, което само аз мога да променя.