Нагазила съм яко в предменструалния синдром. Ям сама пилешки крака. Гледам “Холмарк“. Рева и преглъщам трудно. Че ям сама. Че гледам драми. Че рева. Мразя се. Като мразя, погрознявам. Поне с 30 години съм по-стара. И няма нито едно малко местенце по мен или в света наоколо, което да ме кефи. Изгонена отвсякъде.
Предменструален синдром!!!
Пред мен на календара се мъдрят шест дена, отбелязани с червено – дните, преди да ми дойде. Вече ги отбелязвам на всеослушание. За да внимаваме всички!!! Щото в такива дни се изпокарваме зловещо. Ям много. Червени супи. Налитам на месо. На шоколад. Непрекъснато ме тресе. И съм уморена. Не ми се дава нищо на никого. Имам само огромни потребности от грижа. Следя параноично най-близките. Особено ако не искат да си изиграят ролята в регреса ми – да ме обичат, да ме гушкат и да са мили.
Ах, как ги намразвам, ако си имат някаква тяхна работа. Искам да ги измъчвам с години за това, да им отнемам най-скъпото, да ги тровя с малки дози и да гледам как позеленяват.
В такива дни принцесата се превръща в крастава зла жаба.
Ама никакъв принц наоколо, който да я обича такава зелена. И зелена. Да му е толкова огромна любовта. Изведнъж, а дали не и постоянно, сме селфиш, уплашени, то и аз, като се огледам, се плаша. Такава зла сянка, огорчена, отдавна изоставена, нуждаеща се, нищо непредлагаща освен жестокото си страдане… Няма компания за този съспенс. Може само да бъде представян на гърба на някакъв заледен влак, беглец между Русия и Америка. Отклонен от истинските си релси.
Не вземам никакви транквиланти. Не вземам дроги. Не се успокоявам. Не се анестезирам. Чувствам живота. Грозотата му. Право и сухо я поемам. Особено в тези шест дни от месеца. Иначе има някакви розови очилца от серотонин, някаква мазаница от химикали, която подправяла малко този вкус на ад. Ама пък да се друсам цял живот само заради тези 6 дни в месеца. Ц.
Души ме нещо в гърлото. Начеващ базед? НЕЕЕ. Още не позволявам да ми изхвръкват оченцата като на премазан опосум.
Ходя и отпушвам по минерални бани.
Днес, понеделник, бяхме само аз, една възрастна жена и няколко ромки.
Неделята я ненавиждам. Затова понеделник не работя. Като опашка на неделята, нещо като изплъзване от притискането до стената – Отутрезапочва… Започва какво! Всички в този ден се блъскат и се неутрализират взаимно. Шум от блъскащи се брони като в холивудска историческа продукция. И нищо никому не върви. Така понеделникът ми се явява нещо като втора неделя, а вторникът идва като един прецакан понеделник – затова и нищо не очаквам да се случи в него. Ден за зъбар, фризьор и предаване по радиото.
Ето днес – понеделник, влизам в селската минерална баня, водата шурти, а в мъглата бродят щедри цици и пищни задници. Вънка езерото се е сковало. Ще си спомня как се живее свободно. Хайлазуване! Ще се науча.
Щъкат по езерото некви рибари, дечица и кученца по Брьогел… Без угризения. Вътре басейните димят чисти и горещи. Въпреки че като ми е така неуютно тези дни в тялото ми, и там дори не мога да си намеря място. Сядам до една курна в ъгъла и започвам да работя с изтривалката. Да почиствам. Парчета стара кожа падат с трясък на земята. Оглеждам се дали някой не вижда в мъглата. На кого му пука. В банята всеки се е вперил в себе си. То затова сме тука. По едно време до мен усмихната изниква възрастната жена и казва – ако сте сама, да си изтъркаме гърбовете взаимно… ако искате. Как да не искам. Точно едно местенце, сигурно най-мръсното, ми остана отзад.
С благодарност я поглеждам и след малко вече й стискам дебели черни точки по гърба. Не мога да ги оставя така. След като ми е поверила гърба си.
Стискам, стискам. Цели рога изкарвам.
Жената е облекчена, изобщо несмутена. След малко и тя ме стърже. И даже накрая подмята: хубаво ви се зачерви гърбът – като след здрав масаж. Малко нещо като извинение за тази банска близост. Ех, отвикнали сме. А в Япония, както не се пипат даже за здрасти, вечер киснат първо бащите и синовете, после и дъщерите с майките (в същата ли вода?), в дървени големи корита си се изтъркват, пипотят се, говорят си голи! Кво да криеш, като си гол?
То не че по наште земи не е имало римски бани и турски такива. Разни пътешестващи от XVII век описват как в минералните бани са прекарвали по цели дни, с килими, храна и прислуга. Избирали са моми за синовете си, така голи, и клюките са били клюки… Абе, small chats made world turning… А те сега ще ми правят орденна зала и музей от Софийската минерална. Аз поне я сефтосах като за последно с едно пърформансче за уязвимостта с пет мъже и пет жени, та ме изкараха пропагандаторка на груповия секс. Простаци! Както и да е.
Сапунисвам се със сапун от рози. Търкам се с копринена четка. Мажа се с пачули две капки в бебешко масло. Както съм мокра. Ритуалите са важни. Измислям си специални масажи – с колената си разтривам очите и челото, цялото лице.
Сигурно приличам на котка, която се мие.
Която се ближе. Мъглата ме е обгърнала плътно. Уж съм с другите, ама съм си отделно. Любимо състояние. Като в библиотеката. Всички си четем заедно, но различни книжки.
Малко ми просветва. Дали пък да не опитам следващия месец, като ме хване ПМС-то, да си наредя (щото изпадам в ступор и даже не мога да изляза от къщи) да пребивавам по няколко часа в тази баня. Това време просто трябва някак да бъде употребено, да се разбера някак с тази паст. Аз вече зная. Осъзната съм. Будна един вид. Готова съм да го боря този кански излишък и аз не знам на какви вещества.
Може също да пробвам и да му се подчиня, и да се подам като празна шепа да ми падат разни работи в нея. Примерно тия шест дни да си вземам племенничките вкъщи и да се вдебиляваме. За да си спомня радостта отпреди някой да ме е засрал. Отпреди женствеността да ме затисне.
Мога също да си ги опразвам тия дни и да потъвам в медитация. Никого не гледаш в очите, не говориш шест дена. Само следиш как въздухът влиза и излиза от теб. Егати! Ми що не.
Или пък да взема да го ударя на секс. Ама в това състояние не съм много за пред хора. Иначе много ми се прави секс. То всъщност, като ме отхвърлят, щото вече съм почнала да бода, тогава точно яко потъвам в ПМС-то. Секс!!! Пак стигнахме до другия. Да прекара по поръчка 6 дни в леглото? Айде да не са точно 6. И не чак по цял ден… Изобщо, като се опре до другия, всичко се оплесква. Защото го има, уж е тук, а го няма. Може и на редовна мастурбация да мина в комбинация с другите сегменти от програмата. Организацията идва по-лесна. Но при наличието на обект на желанието, особено при невнимаване от негова страна, веднага заприличва на изоставяне и ето ти пак заоравам в депресията. Фък! Няма да си кривя душата, ако успеем да наблегнем на гушкането, ПМС-то ляга на съседния диван и кротува. Но е сложно да се уреди. Трябва и той да е съгласен. На всичко отгоре сега всички жители на къщата претендират за своите шест дни ПМС от календара. За да имало баланс…
Проблемът някак е вързан точно с другия. С любовния обект. С чувството ми за излишност. Ти не. Ти не. НЕ!
Дали пък майка ми не ме е застрашавала, когато съм била плод, с ежедневни мисли за аборт. Та аз, като оформям поредната си клетка, да потъвам в траур по раздялата с нея – преживявайки всеки път своята излишност, когато съм била още само една клетка в майчината утроба?
Всеки месец мразя това тяло, което ще я изхвърли. Не ми се иска да пусна, да се разделям, да се откъртват някакви неща от мен… От егото ми?
Също мразя тази клетка с омразата на принудената да ражда…
По дяволите, така се чувствам също всеки път, когато забременея. Нямало е един път да съм била щастлива от това. Само ужас. И страх. От някаква инвазия в мен. Винаги неподходяща. Винаги нежелана впрочем и от «бащата». ФФФФЪК! Нима всеки месец преживявам ужаса на майка ми, че е бременна… Или просто моя бунт срещу женствеността. Не, това трябва да престане. На когото и да принадлежи. Лично ще се заема.
Гледам, влизат в банята весели възрастни жени, нещо си бъбрят и им завиждам, че са свободни. От бъдещето, което могат да съдържат телата им. Ама пък чак толкова весели… Впрочем всички без изключение сме бременни със сигурност единствено със собствената си смърт. И това ни изравнява независимо от пола. Износваме живота.
Така се износвам и аз в тоя понеделник. След банята отивам в „Бриколаж“. Купувам крушки, за да сменя изгорелите. Кръгчета за корнизи. Съзнавайки безсмислието на «изграждането срещу… разрухата». Чесън и кръст срещу тъмната сила. Халогенка и дълга лампа за кухнята с едно краче по посока на тъмната зейнала врата… Ето ме – чудя се дали да си купя ваза като кофа, или саксия като бъчвичка, пробвам някакъв шезлонг. Ама през кура ми е, разбирате ли, дали ще има шезлонг на терасата, в този момент, или крушка над шибаната ми мивка. Така ми е писнало да задрасквам списъците и знам, че като поправя нещо, веднага друго се разваля. Така и става с връщането – сменям крушката над мивката и изгаря тази на абсорбатора.
Тръгвам да излизам и понечвам да дам един крак от кокошка на кучето в двора, ама изгорялата лампа се изплъзва от плика за боклук и му се пръсва в муцуната. То му се отяжда и напуска. И една чиния счупвам още сутринта. Всичко крещи в мен: Пусни! Най-сетне тази клетка да си върви. Разрухата да си извира от мен. Да си извира… Това е. Има такива дни. Къртят се клетки, напускат ме, тъжно е. После, като изтече кръвта, отново се раждам, ставам красива, кожата ми пак свети, животът е хубав. Сега какво? Отпускам се, дишам и отразявам. Гледам как пустотата се настанява. Не се боря. Гледам как не умирам.
0 Коментара